Ако император Александър II се реши на война против Османската империя през пролетта на 1877 г., една от главните заслуги за това се пада на Славянските комитети в Русия. Те са обществени организации, който възникват непосредствено след злополучния за Русия край на Кримската война от 1853-1856 г. Първата такава организация възниква в Москва, а след нея се появяват и комитетите в Санкт Петербург, Киев, Одеса и по други места.
В състава на комитетите влизат видни представители на руската интелигенция, които след претърпяното поражение във войната от 1853-1856 г. са обезпокоени сериозно за бъдещето на империята и особено от удара, нанесен й като политически фактор в Европа. Фактор, към който са насочени надеждите на балканските народи, сред които и българите, за освобождение от игото на Османската империя.
Знае се, че до 1877 г. Русия води десет други войни с Османска Турция и че след всяка от тях вярата на българския народ в освободителната мисия на Дядо Иван все повече и повече нараства.
Славянските комитети не само споделяли надеждите на българите, но и на свой ред застъпвали идеята, че макар и победена във войната от 1853-1856 г., Русия е длъжна да изпълни своя дълг на Балканите.
В същото време меродавните кръгове в Санкт Петербург още не бяха изживели шока от загубата в Кримската война, поради което в продължение на повече от десетилетие и половина се дистанцираха от възгледите на Славянските комитети. Особено песимистичен в тази насока бе самият император Александър II, който по никой начин не желаеше участието на страната в какъвто и да било военен конфликт, за да не се повтори отново „кримският кошмар“.
Поради тази причина до средата на 60-те години управляващите в Санкт Петербург се придържаха към търсене на мирен изход при решаването на сложния възел, заплетен от Източния въпрос. Дълги години руската дипломация недоумяваше и не разбираше борбата на българите против фанариотското иго, наложено им от Вселенската (Цариградска) патриаршия, след като българи и гърци изповядвали една и съща религия и особено като се имало предвид, че Църквата е наднационална институция.
Пръв, който проумя смисъла на борбата на българския народ за църковна национална независимост, бе граф Н. П. Игнатиев, и то благодарение на факта, че в продължение на редица години той бе дипломатически представител на Русия в Цариград, което го поставя в най-близко съприкосновение с представители на различни български прослойки в Османската империя. Но това се случва през 1870 г., след като учредяването на българската автокефална църква е факт, и когато българите със свои собствени сили успяха да се откъснат от духовното иго на Патриаршията.
Съвсем друго бе отношението на официална Русия към борбата на българите за извоюване на политическа свобода. До отмяната на крепостното право от 1861 г., като силно аристократична държава, позицията й към българското националноосвободително движение бе подчертано негативно. След реформената акция на самия император от 1861 г., довела до отмяна на крепостничеството, отношението преминава в друга фаза – търсене пътища за уреждането на българския въпрос по мирен начин. Очевидно, че и след този исторически акт продължава да се плаща данък на опасенията от нови рискове, които биха изправили Русия пред нови, а може би и още по-големи и по-сериозни изпитания от тези след Кримската война.
За разлика от управляващите, руските славянофили заемат диаметрално противоположна позиция: за тях пасивността на великата страна спрямо националните движения на Балканите не й носи никакви активи; Русия не можеше повече да се държи само като ням зрител на събитията, които се разиграваха в един от най-кипящите райони на Югоизточна Европа. Въпреки сериозното влияние, което имаха в средите на най-близкото обкръжение на император Александър II в лицето на неговата съпруга Мария Александровна и престолонаследника Александър Александрович, до края на 1876 и началото на 1877 г. техният глас се оказва безпомощен, за да предизвика промяна в следвания дотогава външнополитически курс. Трябваше да дойде провалът на Цариградската посланическа конференция от края на декември 1876 и началото на 1877 г., за да стане ясно и сред официалните руски кръгове, че повече не може да се върви по този път.
Потушаването на Априлското въстание в България през пролетта на 1876 г. и неуспехът на Сръбско-турската война от същата година бяха двата съществени факта, които заставиха императора и неговото най-близко обкръжение да активизират своите действия. Пътят за нова война с Османската империя обаче бе изпълнен с редица непреодолими препятствия.
В Санкт Петербург съзнаваха ясно, че въпреки създалата се сложна и напрегната обстановка на Балканите, те не могат да пристъпят към радикални действия спрямо „болния човек“ в Европа, ако не отстранят противодействието на останалите Велики сили. А това можеше да стане само с цената на големи компромиси от руска страна И такива наистина бяха направени в предварителните дипломатически совалки във Виена, Лондон и Будапеща през пролетта на 1876 г.
През това време Славянските комитети не бездействаха. Предприети бяха редица начинания за оказване материална помощ на пострадалото българско население във въстаналите райони по време на Априлското въстание. По тяхна инициатива се пристъпи към изграждане на една българска благотворителна организация, която да координира и ръководи цялостната благотворителна дейност от руска страна. Така се стигна до Създаването на Българското централно благотворително общество през юли 1876 г. Макар и не многочислено по своя състав, то пристъпи към незабавна дейност, с която успя да получи симпатиите на управляващите в Санкт Петербург.
За да не се внесе раздразнение не само у западните велики сили, но и у консервативно настроените руски кръгове, новата българска организация бе официално наименувана „благотворителна“. На практика обаче тя бе едно продължение на Българския революционен централен комитет в Букурещ, който след неуспеха на Старозагорското въстание от 1875 г. бе престанал да съществува. С изключение на Киряк Цанков и някои други лица, мнозинството от другите нейни участници бяха дейци, участвали в Старозагорското и в Априлското въстание.
Макар и под прикритието на нова мантия, Българското благотворително общество, не бе желан съюзник на руската дипломация, и то точно в момента, когато тя можеше да се възползва най-много от неговото съдействие. Поради тази причина след започване на Руско-турската война от Санкт Петербург бе наредено закриването му.
И ако тази постъпка на руските управляващи донякъде бе оправдана предвид действителния характер на организацията, непонятна остана следващата стъпка, с която се наложи промяна в наименованието на Славянските комитети вътре в самата Русия — те бяха преобразувани в благотворителни.
За щастие, не се стигна до тяхното закриване. След като бяха допринесли толкова много за спечелване на руското обществено мнение за започване на войната, макар и под новото си име, славянските комитети разгърнаха изключително голяма дейност за подпомагане на действията на Гражданската канцелария към Щаба на руската армия, възглавена от княз В. А. Черкаски. Помощта им вървеше по две линии — предоставяне на нови материални помощи на пострадалото българско население по време на и след Априлското въстание и оказване съдействие на руските войски, натоварени с изграждане на органите на бъдещата българска администрация в освободените селища от двете страни на Балкана.
Славянските комитети посрещнаха с радост подписването на Санстефанския прелиминарен договор от 19 февруари / 3 март 1878 г., но не скриха голямото си разочорование от последвалия Берлински трактат. Изразител на техните настроения стана Иван Сергеевич Аксаков, председател на Славянския комитет в Москва, в реч от 27 юни 1878 г. (стар стил). Заради изобличителния й тон спрямо заподноевропейската дипломация, наложила на току-що освободената българска държава един незаслужен договор, въпреки големия му авторитет сред руското общество, той бе снет от заемания пост и изпратен на заточение във Владимирска губерния.
Вън от всяко съмнение е фактът, че Славянските комитети в Русия не се разграничаха от стремежите на Санкт Петербург за осъществяване на плановете на Петър I за излаз на топлото море. В същото време за тях Руско-турската война от 1877-1878 г. бе „исторически необходима“, доколкото без нея освобождението на българския народ изглеждаше немислимо в обозримото бъдеще.
Милен КУМАНОВ, Нова Зора