В края на февруари 1878 г. се финалиризират преговорите между Русия и Турция за сключването на мирен договор. Турците, които преди това са се пазарили за всяка педя земя, сега изведнъж започват да проявяват учудваща отстъпчивост дори за райони, които са населени с компактни маси мюсюлмани – Ахъчелебийско (Кърджалийско), Пашмаклийско (Смолянско) и Средните Родопи.
Причината за това е, че техните поддръжници – англичаните, са им казали, че този договор ще бъде повече от формален и в най-скоро време основно ще се ревизира.
Това обаче го знаят само някои висши служители на Османската империя. Бейовете, агите и ходжите в посочените по-горе райони мислят, че в тях ще бъде установена гяурска власт и това ще ги лиши от земите и привилегиите им.
Когато след 3 март там се установява временно руско управление, те започват да подкокоросват мюсюлманското население да се организира и да оказва въоръжена съпротива, за да не допусне московците в тези земи. Благоприятно за тях положение се създава от обстоятелството, че значителна част от разгромената при Пловдив армия на Сюлейман паша се е разпръснала в тези райони, заедно с оръжието си. Въоръжени са и башибозуците, а такива са почти всички мъже мюсюлмани.
Турците правят опити да привлекат на своя страна и помашкото население, но не успяват. Въпреки че техните прадеди са били насилствено помохамеданчени и помаците сега са с мюсюлманска вяра, те са запазили българското си самосъзнание и се чувстват принадлежащи към българския етнос, а не към османския. И тъй като турците ги притискат да се включат в започнатия от тях метеж, помаците бягат от селата и се крият в горите.
Въпреки това ходжите и бейовете успяват да привлекат на своя страна значителни маси от въоръжени мъже. По данни на руското разузнаване те наброяват не по-малко от 60 хиляди души.
В този момент се появява и Станислас Сенклер. Той не е безизвестен. Бил е британски консул във Варна, след това е станал офицер в султанската армия. Сега се е самонарекъл Хидает паша и е разпространил слуха, че лично султанът му е възложил да ръководи бунта на правоверните. Въпреки че вече не е служител на британската корона, той се ползва от неофициалната подкрепа на правителството на Дизраели, който подкрепя идеята в Родопската област и Беломорието да се създаде автономно управление на мюсюлманското население и няма нищо против негов ръководител да бъде Станислас Сенклер – Хидает паша.
И той се заема с организирането на мюсюлманите в отряди, на които назначава за командири офицери от армията на Сюлейман паша и координира техните действия. Когато руските части се опитват да влязат в селищата, населени с мюсюлмани, се стига до въоръжени стълкновения. Руснаците са нападани и докато се придвижват по пътищата в региона.
Руското командване възлага на генерал Криденер и генерал Столипин да се справат с метежниците. Тъй като основните руски части вече са се завърнали в родината си, те разполагат само 10 роти и 2 казашки ескадрона, общо към 2000 души. Задачата е много трудна, защото срещу тях са 60 хиляди въоръжени мъже, които познават местностите, а руските офицери трудно се ориентират в тях и най-вече слабо познават пътищата, тъй като не разполагат с карти.
В това отношение изключително много им помага българското население – най-вече с водачи, които превеждат руските части по известни само на тях пътеки и така те успяват да се появяват изненадващо за метежниците в техните лагери, което спомага за тяхното разгромяване и ликвидиране.
Това обаче съвсем не е лесно – оказва се, че метежниците разполагат дори с артилерия, затова и руснаците също трябва да използват оръдия. Българите им помагат, като осигуряват за тях конска и волска тяга. Освен това с магарета, мулета и катъри те превозват по-тежкото оборудване и храната, която се осигурява предимно от българското население.
Именно то било най-потърпевшо от създалата се ситуация. Башибозуците и войниците, събрани в отряди под командването на офицери, нападали и ограбвали българските села, като избивали жителите им. А руските сили били недостатъчни, за да ги охраняват.
И тогава се явява техният спасител – Петко Киряков, известен повече като Капитан Петко войвода. Той събира старите си четници и сформира с тях отряди, наречени от населението „летящи“, защото се оказва, че почти винаги са на местата, където метежниците се опитват да нападат български села.
Макар и малобройни, съставени от 10 до 20 души, те решително и безстрашно се включват в битки с много по-многочислените турски отряди и им нанасят сериозни поражения. Така например само с 12 души един от летящите отряди напада и разгонва 160 башибозуци, тръгнали да плячкосват село Плевун. По същия начин са спасени и селата Мокра, Голуш, Тикле, както и още много други.
В началото на юли метежът на Сенклер е окончателно потушен. По това време се провежда Берлинският конгрес. Той решава да се създаде Източна Румелия, в която се включва Родопска област.
Тогава 10 села около Тъмръш се обявяват за неподчинени на източнорумелийското управление. След Съединението през 1885 г. султанът ги обявява за присъединени към Османската империя, като се опитва да откъсне също така Кърджалийско, Смолянско и част от Западните Родопи. За съжаление успява и тези райони са присъединени към лоното на България едва след Балканската война.
А за още по-голямо съжаление Одринска и Беломорска Тракия, въпреки че също са освободени, в резултат на недалновидната политика на тогавашните български управници остават извън пределите на майка България.
За бунтът на Сенклер след Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Ген. Столипин потушава този бунт.
Видео на Петя Паликрушева-Иванова: