„Поради заеманите постове в политиката, винаги получавах покани за държавните приеми при национални празници.
В периода 1992-1994 г., като председател на парламентарната комисия по национална сигурност посещавах тези приеми редовно, гледах на тях като на повод и възможност да се съберат хората с високи и висши държавни отговорности и да бъдат поне малко заедно, да осъзнаят, че държава и държавност не са кухи фрази…
През 2002 г., вече като президентски секретар по националната сигурност, отново имах възможност да бъда на държавния прием на 3 март.
Това бе последното ми отиване на подобно събиране. То не бе събиране, а сборище, постепенно преминаващо в сбирщина. За десетина години се бяха променили смисълът, същността и съдържанието на този прием. Елитът вече бе не просто количествено по-заможен от обществото, но качествено. Приемът се оказа стълпотворение на богатството, парвенющината, високомерието, нарцисизма и парадирането с материалния статус. То луксозни костюми, обувки, вратовръзки, пръстени; шикозни рокли, колиета, деколтета, гривни, пръстени, всякакви други прескъпи финтифлюшки, които не са ми много ясни като тузарска мода и демонстрация на заможност и финансов успех!
Ходят като победители, стъпват като богове, държат се като олигарси, перчат се като хванали Господ за шлифера.
Пълна пародия на празник, самодоволство в ента степен, усещане за изключителност и себевъзприятие за суперпърви сорт двукраки божества…
Беше ми малко лошо да им гледам лъскавите физиономии, изкуственото прикикотване, надутото перчене и абсурдната липса на чувство в каква страна живеят — пълна с бедни и обедняващи хора; тоталната наглост на всепозволеността и усещането за изключителност.
И изведнъж, докато правех компания на познат, който бързал от Варна и прегладнял, да си вземе нещо от едната от отрупаните маси, долових със слуха си жадно преглъщане, трескаво дъвчене, лакомо лапане и надпревара в оргията на консумирането.
Обърнах се да видя кой толкова стръвно се тъпче като невидял. И представете си моята изненада, шока, парализирал мислите ми — близо до мен стоеше с препълнена чиния в ръка един много известен поет! Поет, няколко естрадни песни по чиито стихове толкова много харесвах и аз тогава…
Човекът очевидно бе гладувал години наред, така че поканен за минали заслуги от президента, бе дошъл с омачкания си костюм, поостарелите си обувки, захабената риза и най-обикновената, демоде вратовръзка и бързаше поне веднъж да се наяде като хората и дори — ако може — за няколко дни напред!
Това бе капката, която преля чашата на моето търпение и на поносимостта ми към подобен род приеми и мероприятия. Повече не стъпих там!
Не знам как е днес. Минали са 16 години. Но някои кадри, някои гротески, някои парадирания с безвкусицата, някои демонстрации на парвенющината ме карат да мисля, че не само нещата не са придобили по-приемлив вид, но са деградирали дори още повече.
А няма и как да бъде другояче. Онова, което тогава бе преди всичко нелеп и пародиен опит да се демонстрира елитарност и богоизбраност, днес се е превърнало в начин на мислене и стил на живот, в манталитет и менталност.
И ни се зъби от фотографиите и репортажите със своята уродливост. И с безчовечността си, с наглата си убеденост, че обикновените хора са тор, върху която тази уродливост да избуява и подобно на неизтребими плевели, да задушава всичко честно и почтено, добро и полезно, умно и разумно, нормално и човешко — все качества, които се разглеждат като жалко лузърство, непозволим лукс, присъщност на неудачниците и минавка за наивниците…”
Николай Слатински
