На мястото на индустриална България се появи деиндустриализирана пустош

Стъкларския-завод-Генерал-Иван-Винаров-в-Плевен-70-те

Реалното съдържание на т. нар. демократичен преход в България е насилствената, спешна демодернизация на всички области и сфери на обществен живот в страната.

Движеща сила, субект на този принудителен и изключително болезнен процес на изтласкване на българския народ от неговата собствена история (а и от географията му – да си спомним нескритото желание на българския елит да продаде на чужденци колкото може по-голяма част от българската територия, при това на “правилни чужденци”) — това е изключително опасният за националния интерес на България, враждебен и разрушителен за българското общество политически властващ кръг от т. нар. перестроечни антиживковистки борци срещу Живковия национал-комунизъм.

Да, генералната историческа задача на този слой – да прерасне в класа от собственици, не беше постигната и не беше възможно да се постигне, защото класите се образуват по друг начин, а не чрез радикален грабеж на натрупано вече национално богатство.

Класовият генезис на новата българска буржоазия не се състоя, беше провален, поради невъзможността за развитие на този перестроечен елит.

Но заедно с катастрофата на елита, заключаваща се в историческата яловост на мечтите за “живот като класа”, катастрофира и цялото българско общество.

Този тънък и хищен антинационален, космополитен българянски (а не български) слой е силата, субектът, който (с външна помощ, разбира се) срути не Живков – защото на Живков нищо му няма там, в отвъдното.

Хищният слой на българската номенклатура от 80-те години, проваляйки се в главния си замисъл (да се превърне в класа от капиталисти), успя все пак да срути достиженията, да попилее успехите и да разграби натрупаните ресурси на българската модернизация.Българският антиживковистки “преход” като “демократична революция” беше цинична измама.

Смисълът на този “преход” беше преди всичко криминално-корупционен, като новият “елит” се издигна чрез безсрамно разграбване на страната, която в резултат беше радикално архаизирана и примитивизирана. В България се формира олигархична политическа система, в която властта е узурпирана от крайно тясна космополитична групировка, враждебна на националните интереси на България.На тази антинационална прослойка съвсем очевидно беше помагано много активно отвън.

В крайна сметка услугата беше осребрена, резултатите бяха постигнати – на мястото на индустриална България се появи една деиндустриализирана пустош, заден двор на Европейския съюз, глобално европейско сметище и източник на евтина работна ръка.Така войната срещу Живков се разкри като война с цел спиране на историческия часовник на България.

Ето затова е необходимо да се казва истината за Живков – не с цел да се славослови, нито за да се анатемосва, а просто защото българското общество, лишено от истината за себе си и за своята история, няма никакъв шанс да задвижи отново спрелия часовник на историята си.

В центъра на китайската столица Пекин се извисява недокоснат мавзолеят на Мао Дзе Дун. Огромен портрет на великия китайски държавник върху сградата помага на чужденците да се ориентират.Китайците днес се занимават с насъщните си дела, решават настоящите си задачи. Те живеят в днешния ден, а не в миналото.

Но те са в мир с миналото си, и не обичат да се говори лошо за Мао Дзе Дун. Днешен Китай уверено надживя и революционни битки, и културни революции, и хунвейбински изстъпления, и бандата на четиримата, но днес Китай е в мир с историята си и на никой в Пекин не може да му хрумне, че залог за успешното движение в бъдещето може да бъде разрушаване на мавзолея на Мао, очерняне на паметта му и принизяване на името му.

Да, Китай е в мир с историята си и заради това Китай има блестящо бъдеще.Като оставим Китай на китайците, аз мисля, че трябва да се разтревожим за нашето бъдеще – мирът с Живков, уважение към делата му, увековечаване на паметта му – това България дължи не на неговото семейство, а на себе си.За да можем да влезем в собственото си бъдеще.

Текстът на доц. д-р Валентин Вацев е изнесен на конференцията по повод стогодишнината от рождението на Тодор Живков