Ердоган, Путин и Орбан въплъщават новата форма на авторитарна политика: те се държат не като строги бащи, а като приятели, пише немският вестник Die Zeit.
Така мисли американският историк и професор по европейска история Холи Кейс.
Според нея, още през 90-те години хората са считали, че е време за край на авторитарните режими, най-накрая финалът дошъл. Но днес се създава впечатление, че авторитарните структури се завръщат.
Орбан в Унгария е за «нелиберална демокрация», Путин подкрепя подобно развитие в Русия, Ердоган разширява властта си в Турция.
Но вместо да търсят старите образци, трябва да се разбере, че тук има нещо ново и различно, счита историкът.
Тя твърди, че в англоезичното пространство вече започва да се утвърждава представата за «новите авторитарни управници».
Както споделя пред немското издание Холи Кейс, по-рано авторитарните лидери искали от своите граждани големи жертви, а това силно ги различава от съвременните управници, които все още не са включили подобна жертвоготовност в своите политически програми.
Независимо от това критиците и инакомислещите се преследват често, стига се до репресивни мерки, подчертава професорът по история от Америка.
Авторитарните управляващи често прилагат скрити инструменти, продължава тя.
Например, пречи се на инакомислещите да намират работа.
Турция изпада от този шаблон, защото след опита за преврат Ердоган получи възможността да проведе масови арести и уволнения, аргументирайки се със стремежа си да измъкне из корен по-нататъшните опити за пуч.
Затова в съвременния свят не бива да се изключват масовите наказателни мерки, а от изключение те могат да се превърнат в правило, предупреждава Кейс.
Според нея, днес авторитарните режими не започват крупни и амбициозни проекти за модернизация или индустриализация, обещаващи на хората по-добро бъдеще, както това беше в миналото.
Те не се опитват да създадат по-добър човек или да променят своите граждани, не заставят никого да влиза в младежки организации или да учи текстове наизуст.
Точно обратното, те управляват така, че човек да се чувства доволен, да не се променя.
«Става дума не толкова за реализирането на крупни политически проекти, колкото да се обясни, защо нищо не се случва — а точно и затова нещата са добре», споделя професорът по история.
По-рано авторитарните политици залагали на харизмата на личността и влизали в ролята на бащи на нациите.
Новите авторитарни управляващи напълно били доволни от ролята си на грижовен приятел.
Според Кейс, образът на бащата в последно време също се е променил — днес това на първо място е този, който защитава своите деца и следи те да нямат неприятности, а не този, който е строг с тях и им казва какво да правят.
Ако в изминалите десетилетия хората са мислели, че животът на следващото поколение ще бъде по-добър от предишните, то днес в това вече никой не вярва, убедена е Кейс.
При това новите авторитарни управляващи по нов начин формулират очакванията за бъдещето:
«Те определят кой и при какви обстоятелства може да очаква положението му да се подобри. Тези, които не попадат в тази категория, биват изключвани и се маргинализират», твърди Кейс.
Хората биват приучвани да НЕ очакват много от бъдещето. Ако по-рано гражданите били пленявани от идеите за утопично бъдеще, то днес се прославяло САМО миналото.
Най-лесно е човек да се върне към традиционните фактори, затова при всички нови авторитарни държави се вижда възраждане на три елемента: патриархални структури, национализъм и религия, подчертава американският историк Холи Кейс в интервю за Die Zeit.
Превод и редакция: Петя Паликрушева
Източник: http://www.zeit.de/kultur/2018-01/autoritarismus-20-jahrhundert-geschichte-osteuropa-holly-case