Кой хвърли кюрдите под ударите на Турция — Русия или САЩ

Сирийската война придобива нови драматични измерения. В северната част на страната турската армия провежда мащабна операция, по зла ирония наречена «Маслинова клонка».

Турция вдига в денонощието в операцията до 72 самолети.

Стотици единици бойна техника се насочват към границите на контролирания от кюрдите район около Африн.

Кюрдите се съпротивляват отчаяно, но турците едва ли ще отстъпят — заложен е престижът на страната и лично на Еродоган.

Операцията се мотивира с нуждата да се пресече масовото «терористично проникване» в Турция от страната на Африн.

Целта уж е създаването на зони за сигурност на дълбочина 30 км, което предполага, че турската армия ще заеме целия този кантон.

Някои кръгове веднага побързаха за обвинят за случващото се Русия, позовавайки се на това, че малката група руски военни и съветници са напуснали Африн.

Уж с това те били разчистили пътя за нахлуването на Турция. За съжаление, с техните твърдения се солидаризира и ръководството на афринските кюрди, явно забравили, че Русия дълго време, докато това бе възможно, държеше Анкара настрана от тях.

Регионалният отдел на кюрдската Партия на демократичния съюз — филиал на Работническата партия на Кюрдистан — направи твърдо изявление, от което следва, че без разрешението на глобалните държави, и преди всичко на Русия, Турция не би могла да нахлуе във въздушното пространство над Африн.

Затова Русия, бидейки партньор на Турция «в изтреблението на граждански лица», е също толкова отговорна за бомбардировките, както и самата Турция.

Пита се, а какво трябваше да направят малобройните руски военни: да прикриват с телата си тези, които до момента отказваха да вземат предвид съветите им?

Русия НЕ Е ЗАХВЪРЛИЛА КЮРДИТЕ!!!

Тя постоянно им посочваше, че най-добрият път за тях е сближаването с Дамаск.

За да се предотврати нахлуването на Турция в Африн, кюрдските лидери трябваше да се съгласят над този район да се обяви суверенитетът на централното правителство.

Дори да се съгласят символично там да се разположат сирийски граничари, подкрепяни от Русия, както вече бе направено в Манбидж. Това би спряло турците.

 

Още повече, че пряка връзка между Африн и останалата част на източна Сирия, контролирана от кюрдите, няма.

Всички комуникации между тези кантони и главните кюрдски сили се осъществяват чрез територията, намираща се под контрола на правителствената Сирийска арабска армия.

Дори сега, когато кюрдите обърнаха гръб на Дамаск, отхвърляйки това предложение, САА им позволи да прехвърлят подкрепления към Африн от източния бряг на Ефрат.

А сирийската държавна власт на международно ниво решително осъди нахлуването на Турция на своя територия.

Безразсъдната упоритост на кюрдите може да се обясни лесно.

 

Те са твърдо уверени във всемогъществото и симпатиите на американците.

Имат за пример Иракски Кюрдистан, но това е лош пример — той изгуби териториите си, както и значителна част от икономическия си потенциал.

Кюрдите придобиха увереност от изявлението на Пентагона за създаването на 30-хилядни гранични сили в източна Сирия, в чиято основа трябваше да залегнат те.

Не ги отрезви дори завоалираното изявление на държавния секретар Тилърсън.

Те продължаваха да се надяват на задокеанските си съюзници.

Абсолютно напразно.

 

Извялението на Пентагона изигра ролята на последната капка, след която търпението на Ердоган свърши — той очакваше повод — и започна мащабна чистка в Африн.

САЩ фактически провокираха тази операция.

Не само не направиха нищо, за да я спрат, но и знаеха за нея по-рано.

Главата на Пентагона Джеймс Матис в разговор с журналисти каза:
«Турция има законни основания за тревога по въпросите за сигурността. Анкара беше пределно открита и ни предупреди за въздушните удари».

Главното, според него, е това, че «американските военнослужещи, които се намират в региона, не са пострадали от операцията на ВС на Турция в Африн».

Пентагонът не се вълнува от интересите на кюрдите.
Пентагонът преследва в Сирия само собствените си интереси.
Кюрдите няма да дочакат помощ от Пентагона.

Главата на Централното командване на въоръжените сили на САЩ  (CENTCOM) генерал Джозеф Уотел все едно не забелязва турската операция, заявявайки, че «военните източници не отделят особено внимание на тази зона и не са осведомени за плановете на Анкара».

Загубата на Африн за самопровъзгласената кюрдска автономия Рожава в Сирия може да се окаже не по-малко трагична, отколкото за иракските кюрди загубата на Киркук и неговите нефтени полета.Афринските кюрди живеят в кантона си в тесни връзки и имат повече законни основания за самостоятелност, отколкото останала част на Рожава, която три четвърти е заселена с араби.Няма как да се заемат арабски земи.

Вече избухнаха протести на коренното население и те ще се засилват.А това ще превърне формацията в крайно неустойчива.Загубата на Африн ще доведе до това, че кюрдската общност в Сирия напълно ще бъде отрязана от основния национален поток.Ще бъдат изгубени всички перспективи за придобиването на самостоятелност на Рожава.Тя ще се окаже в глуха геополитическа дупка.

Държавността на многомилионния кюрдски народ отново ще бъде изтласкано за неопределено време.Официален Дамаск рязко осъди операцията на Турция в Африн.Докато турците са съсредоточени в Африн, Дамаск е с развързани ръце за разгрома на джихадистите в Идлиб.

Именно тук след поражението на основните сили в Дейр ез Зор се премести епицентърът на бойните действия.Ако турците запазят военното си присъствие в Африн, опирайки се по примера на американците на Свободната сирийска армия, пред Дамаск могат да възникнат допълнителни прегради по пътя към реинтеграцията на страната.

Анкара следва да осъзнае, че подобни действия ще подтикнат централното сирийско правителство и неговите руски партньори да търсят ново сближаване с кюрдите.

А последните, опирайки се на американците, волю или неволю ще бъдат принудени да търсят сближаване.И тогава кюрдският проблем ще се задълбочи.

Затова оптималното решение за Анкара е предаването на Африн под контрола на Дамаск.

Дали това ще е достатъчно основание за турското ръководство, ще покаже близкото бъдеще.Автор: Дмитрий МининПревод и редакция: Петя Паликрушева