Продължение от 2 част
Самите македонци не пропускали дори най-незначителната възможност да се възползват от това географското съседство, особено при разрастването на Диум, разположен по североизточния склон на планината, и превръщането му в свещен град, където също се провеждали олимпийски състезания.
Територията на Македония приблизително може да бъде разделена на две половини: Горна (западна) и Долна (източна). Втората се отличава с плодородната равнина Ематия. Някъде към 600 г. в източна Македония възникнала някаква форма на монархия, но първият македонски цар с по-доловимо присъствие на гръцката сцена бил Александър I, който царувал през по-голямата част на първата половина на V век пр.Хр. За нещастие неговият образ си оставал донякъде двусмислен, защото по времето на персийското нашествие в Гърция през 490 и 480/79 пр.Хр. той не бил нищо повече от васал на Великия цар на Персия Дарий I, както и при неговия син и наследник Ксеркс I. Това, че получил прозвището Филелин, също било факт с двойствено значение. От една страна то подсказва за лоялността му към гърците и за противопоставянето му срещу персите, но от друга говори, че той не бил признаван за елин или поне не в пълна степен.
Едва към края на V век пр.Хр. царете от династията на Аргеадите успели да постигнат обединението на Горна (западна) и Долна (източна) Македония — това било едва ли не задължително условие за укрепването на царството. Архелай (царувал от 414 до 399 г.) преместил столицата на изток от Егея (която оставала церемониалната столица на царството, в нея се намирали гробниците на царете) в Пела. Там той изградил нов дворец (където например приемал Еврипид), прекършил съпротивата на местните владетели от кантоните в Горна Македония, изградил мрежа от крепости, за да гарантира тяхната лоялност, и променил македонската войска в подобие на войските на гръцките си съседи от юг, като възприел техните оръжия, брони и тактически умения. Обаче плодовете на усилията на Архелай за унифициране и осъвременяване на войските били сериозно застрашени след неговата смърт, когато на македонския престол само за едно десетилетие се сменили седем царе. Стабилността на царството отново била възстановена от Аминт III (царувал от 393 до 369 г.), баща на Филип II (царувал от 359 до 336 г.) и дядо на Александър III (царувал от 336 до 323 г.) — т.е. нашия Александър.
От всичките си предшественици Александър бил задължен най-много на баща си — личност, която няма равна на себе си според един от съвременниците му, гърка Теопомпус от остров Хиос, който в никакъв случай не страдал от лековерие. Филип не само че издигнал Македония като най-силната държава на полуострова, но успял и да разшири територията й както на запад, така и на изток. При неговото царуване Македония се простирала от Адриатическо до Черно море и на север до Дунава. Освен това той затвърдил хегемонията си над гърците на юг чак до границите със Спарта в югоизточен Пелопонес. Тази хегемония той институционализирал посредством Коринтския съюз, който всъщност бил по-скоро инструмент, служещ само на него, отколкото на останалите държави, членуващи в съюза. Като главнокомандващ обединените военни сили на Коринтския съюз се предвиждало именно Филип да оглави панелинския поход срещу Персийската империя, замислен през 336 г. като възмездие и отплата за Гръко-персийските войни.
Обаче през същото лято, точно в разгара на пира по случай женитбата на дъщеря му Клеопатра (истинска, а не природена сестра на Александър), Филип бил убит пред много свидетели от Павзаний — недоволен член на личната охрана на царя. Нямало съмнение кой бил убиецът, но никога не се изяснило дали той действал сам или бил подтикнат от някакво тайно съзаклятие. Говорело се, че Павзаний бил сексуално оскърбен от Филип, но не е изключено в двореца в Пела да са съществували подмолни и много по-дълбоки политически течения. Подозренията се насочили към Олимпия, майката на Александър, както и към самия Александър, като може би не са напълно лишени от основания. Защото именно Александър се оказал най-облагодетелстваният от смъртта на баща си точно в най-напрегнатия момент за македонците, гърците, народите от Близкия изток и дори може би в цялата световна история.
Златен медальон във формата на монета с изображение на Олимпия, намерен в Абукирк, Египет. Изсечен за отпразнуване на Александровите олимпийски игри в Берея (ок. 250 г. пр.Хр.), този медальон изобразява Олимпия като гръцка матрона, въпреки че в други източници тя е представена във враждебна светлина заради необуздания й нрав.Александър се озовал на трона, но едва след като властта му като цар била призната от войската. Първата му грижа била да осъди на смърт известен брой от потенциалните си съперници за престола, след което побързал да предяви претенциите си да наследи правата на баща си като върховен главнокомандващ на проектирания панелински поход срещу Персийската империя. Всичко това се случило през лятото на 336 г. Следващата година той посветил на подсигуряването на тила си в Европа, преди да потегли към Азия. Първо потушил безредиците по северните граници, като най-сурово наказал траките и илирите. После сломил гръцката съпротива, оглавявана от Тива.
Градът споделил същата горчива участ на пълно опустошение, както Олинт през 348 г., когато бил превзет от Филип. Така, като подсигурил тила си, благодарение на огромното си военно предимство — за което бил задължен на баща си Филип — Александър потеглил към Азия през пролетта на 334 г. начело на армия, способна да се противопостави успешно на всичките армии, които Великият цар на Персия би хвърлил срещу нея. Той никога повече не се завърнал в Македония, нито пък напускал Азия.
Край на 3 част