В последно време Балканите безспорно преживяват сътресения и колизии. Ситуацията е дотолкова напрегната, че и ЕС, в лицето на външните министри, и редица дипломати на страните членки, обсъдиха на специална среща в Брюксел ситуацията. Федерика Могерини дори специално посети неотдавна редица страни от Западните Балкани. Появиха се и тревожни коментари във водещи европейски вестници.
Разбира се, общото мнение е, че трябва да се избягва повторението и ровенето в историята, защото оттам могат да изскочат такива скелети, че „бурето” може да подскочи до небесата… А от това ще бъдат засегнати всъщност целите Балкани, после и Европа.
Според някои анализатори Балканите не успяха да организират своя преход към демокрация, нито да осигурят просперитет на народите и справедливи правила за живот.
Начинът, по който бе извършено преразпределянето на богатствата създаде такава пропаст между бедни и богати, че отчаянието на хората достигна дъното.
Като допълнение, на повърхността изскочиха процеси на етно-религиозно разделение и ситуацията до такава степен се усложни, че опасността от разпад на държави, от усложнени отношения между съседски страни за дълго превърнаха региона в буквална “шахматна дъска, на която геополитическите играчи решават зоните на влияние“, по думите на Могерини.
Знае се, „великите” не от вчера „мерят мегдан“ на Балканите.
Отделно от това Брюксел реши, че подобни събития се дължат на ролята на Русия в региона и на топлата й връзка с някои балкански държави. Но ние, на Балканите, добре знаем, че православието, културните норми и общата славянска цивилизация са достатъчна причина Русия от векове да се припознава като приятелска страна.
Така стоят нещата не само в България, но и в Сърбия и другаде на Балканите.
Затова не са изненада и думите на Воислав Шешел, лидера на Сръбската радикална партия и кандидат за президент на Сърбия на изборите от 2 април т.г., че „Русия се връща на Балканите и никой не може да спре този процес“.
В Пирот, на предизборен митинг, Шешел допълва, че „животът в Сърбия е станал нетърпим, няма перспектива, няма надежда за промяна към добро, но икономическата ситуация ще се измени, едва когато се откажем от процеса на евроинтеграция и заедно с българите, македонците и гърците се обърнем към интеграция с Русия“.
Настоящият премиер на Сърбия Вучич е на визита в Берлин, където получи поредното потупване по рамото от канцлера Меркел. Напоследък Сърбия се радва на специален интерес от Запада именно заради опасенията, че може да се установи окончателна преориентация на Изток.
Меркел, за която информирани среди твърдят, че отдавна покровителства сръбския премиер Вучич, убедено заяви, че „Сърбия е част от региона, за чиято стабилност сме принудени да се борим всекидневно. Вучич винаги се е застъпвал за развитието на региона по мирен и разумен път. Включително и Косово, където въпреки проблемите, през последните години се установяват по-добри отношения“.
Вучич спечели на изборите на 2 април. Досега той успя да откаже настоящия президент Николич от амбициите за втори мандат, зае мястото му като лидер на партията, а по преди бе сред близкия кръг на президента Милошевич. Заедно с външния министър Ивица Дачич, известен със своите противоречиви популистки изказвания, Вучич е лидер в държава, където разделението има много посоки. И най-вече по линията членство в ЕС или бързо приобщаване към Москва, и при това безапелационно.
За НАТО и дума не става. Никой не е забравил бомбардировките по Великден през 1999 г.! Явно „новите демократични ценности” не могат да принудят сърбите да променят манталитета си на хора, които не обичат да им се дава акъл и държат на своето до гроб.
Не са се отказали и от убеждението, че могат да доминират на Балканите, което е все пак разбираемо поради общата рамка на СФРЮ (Социалистическа федеративна република Югославия) в недалечното минало. Освен това сърбите и поддържат, и се стремят да укрепват позициите си в страните от бивша Югославия. Един от начините е свои хора да заемат високи постовве…
Конфликти зреят и в Босна и Херцеговина, където Република Сръбска „все повече гравитира към Белград“; където хърватската общност в хърватско-мюсюлманката федерация в състава на Дейтънската държавица открито издигат лозунги за път към Загреб, а Македония вече две години се тресе от политическа криза, която може да съсипе държавата.
В Косово президентът Тачи реши, че моментът е подходящ и преобразува косовските военни формирования в редовна армия, независимо от предупрежденията на Държавния департамент на САЩ и НАТО да не се предприемат подобни действия. В отговор Сърбия започна военни учения по границите си с нова техника, предоставена от Русия и Беларус.
Националната идея като цяло, слава богу, остана жива на Балканите, въпреки че в Европа го наричат… „болест”. От друга страна, на онези, които имат интерес от политики в стил „разделяй и владей“, подобни настроения им идват дюшеш.
На този фон нещо изключително любопитно, е че шестима американски сенатори поискаха разследване на организациите на Сорос за начина, по който използват средствата от фондациите на милиардера и от USAID. Сенаторите, в т.ч. Тед Круз, настояват пред държавния секретар Рекс Тилърсън и пред Държавния департамент да се изясни истината за действията на споменатите организации, както и оплакванията от намесата им в политическия живот на балкански страни.
Преди това конгресмени в САЩ поискаха разследване на дейността на американското посолство в Скопие и на посланик Джес Бейли в обстановка на разразила се политическа криза в Македония. Очевидно е, че не са тайна контактите на посланик Бейли и натиска, който упражнява върху президента Иванов да връчи мандат на опозиционния лидер на СДСМ Зоран Заев например, за съставяне на правителство (Никола Груевски не успя да състави кабинет).
В неотдавнашно писмо на президента Иванов до президента Доналд Тръмп е изразена молба да се вникне по-дълбоко в процесите, които протичат в Македония, открито се поставя и въпросът за т. нар. тиранска платформа и намесата на съседна държава в изготвянето й.
А изпълнението на условията от тази платформа бе определящо, за да се получи подкрепата на албанските партии за съставяне на правителство в Македония. Принципно, на професионален език това се нарича намеса във вътрешни дела, но днес, в наше време, се представя като загриженост за демокрацията.
Реакцията на редица граждани на Македония бе обявяване на движение анти-сорос, което даде гласност на настроенията срещу налаганите отвън идеи.
България предпочете да запази позицията на мълчание и наблюдаване отстрани на сътресенията при съседите, възприета през последните години. Но няма ли да ни дойде малко в повече една платформа в Скопие, наричана Тиранска от едната страна, и една формация „Платформа Тракия-Балкани“ в Турция?!
Преди седмица външният министър на Р Турция Мевлют Чавушоолу заяви, че отказът на Холандия да му позволи да говори пред турски избиратели в Ротердам няма да остане без отговор. Той планираше да говори на митинг в Ротердам в подкрепа на референдума от 16 април за разширяване правомощията на турския президент, но кметът на Ротердам забрани посещението, а пък холандското правителство оттегли разрешението за кацане на самолета на турския министър. След това пък властите в Германия отмениха реч на Чавушоглу в една от конферентните зали в Хамбург и той бе принуден да говори на територията на резиденцията на турския генерален консул. После г-н Чавушоглу обясни в Одрин позициите на своята страна по повод скандалното отношение на Германия, Холандия и други европейски страни.
Разбира се, изявите на г-н Чавушоглу в Одрин са свързани с кампанията за гласуване с „да“ на референдума на 16 април в Турция, който би трябвало да удовлетвори амбициите на Ердоган за неограничена власт в управлението на 80-милионната държава. Но това са си вътрешни дела на Анкара.
Други действия на турски министри обаче може да се окачествят просто като намеса в българските вътрешни дела, и това бе дълго дискутирано в медиите.
Меката дипломатическа реакция на българското Външно министерство по линия на поредната изява по наш адрес на турски политик е стъпка в правилната посока и сигнал, че няма да е все така. Остава обаче необяснимо защо няма становище или поне декларация за тревожната обстановка в съседната и близка до сърцето ни Македония? Да се лови риба в мътна вода, винаги е изисквало по-специални качества, а всяка крачка встрани от влезли в сила договорености на Балканите са били искра на драматични събития.
Зоните за влияние на “великите” в региона са очертани от десетилетия, а нови не са измислени.
Времената обаче се менят, а и примерите за енергични действия в посока защита на националните интереси се множат. Да не забравяме сянката на „ислямската дъга“ на Балканите, която не е просто мираж, и също така, че Турция едва ли ще се откаже от подобна „стратегическа дълбочина“, независимо от днешните вътрешни и външни трудности.
Главният въпрос си остава дали страните от Балканите отново ще гледат в различни посоки или една друга под вежди. Още повече че нито транспортните ни връзки са европейски, нито търговията ни е на взаимноизгодни позиции, нито туризмът ни е взаимно свързан, нито има толкова много общи проекти, които да стопират нечисти националистически напъни, или да поставят на мястото им опитите за чужда намеса.
Всъщност, ако религията не беше инструмент на политиката днес, или средство за влияние, едва ли щеше да има проблем да живеем в съгласие на Балканите. Но дали това е утопия? Може би, но няма друг път, ако искаме да не разклащаме бурето с барут.
А може пък днешните управляващи в България да решат най-после, че реакция все пак трябва да има, но премерена, експертна, добронамерена и винаги с мисъл за България и нейното бъдеще. Дано да се получи.
Зорница Илиева