Славата на Александър
Славата на АлександърСветът помни Искандер и неговите дела.
Македония му даде своя скиптър.
Искандер беше син на Филип.
Целият му живот бе само един
безкраен копнеж за слава и блясък.
Наследил на двадесетгодишна възраст властта на баща си Филип като господар на света на изток от Адриатика, Александър едва на двадесет и шест години станал господар на могъщата някога Персийска империя. А когато навършил тридесет години, неговите победоносни войски вече били достигнали пределите на ойкумене (населявания свят). Ала не доживял тридесет и третия си рожден ден. Не е изненадващо, че още приживе той се превърнал в легенда. След смъртта му през 323 пр.Хр. тази легенда се разнесла надлъж и нашир — от Исландия до Китай — главно поради романтичния ореол на Александър. Подобни предания били разпространени най-вече в Египет, особено когато изминали пет и повече столетия след смъртта на Александър.
Благодарение на този легендарен ореол, както и поради ред други причини, в отделните страни и в различните епохи Александър бил възприеман като герой, полубог-получовек, християнски светец, нов Ахил, философ, учен, мъдрец, пророк или месия.
Но в античността бил известен предимно като завоевател. Ето например Ариан[2], който е писал своите съчинения в началото на второто столетие след Хр., повлиян от наскоро приключилите победоносни походи на римския император Траян в Партия (днешен Иран) в творбата си „Анабазис“ („Завоюваната страна“) ни е завещал най-доброто описание на Александър от всички исторически съчинения в античността:
От моя страна аз, разбира се, не мога да определя със сигурност какви планове е кроял Александър, но нищо в тях не е било малко или дребнаво. Той не би прекратил завоеванията си дори ако след Азия бе погълнал цяла Европа и Британските острови…
Ариан съвсем предпазливо коментира славата на Александър. Но коментарът към последните планове на Александър (вж. Глава 10) е само част на онези премерени и точни забележки, които отреждат на Ариан достойно внимание от страна на съвременните критично настроени историци и биографи на завоевателя на света. Съвсем друга тема е неговата небрежна забележка относно Британските острови, като че ли за него те не са част от Европа…
Хилядолетие и половина по-късно Хамлет, в сцената на гробището, коментира евентуалната земна съдба на праха на Александър:
Александър царувал,
Александър бил погребан,
Александър се превърнал в пръст;
от пръстта получаваме глина;
и защо сега с тази глина,
в която той се е преобразил,
да не затъкнем една бъчва с бира?
Това е шовинистична английска илюстрация на факта, че Александър е описван в националните литератури на около осемдесет страни, като се започне от Британските острови, премине се през Казахстан (откъдето е Абай, признат за национален поет) и се стигне до Малайския полуостров. Това, на свой ред, е друг начин да се подчертае, че Александър вероятно е най-прочутият сред личностите в човешката история, които са греели като звезди в продължение на две ери. Или както много добре го е казала писателката Мери Бътс (в бележките към публикувания през 1931 г. свой роман „Македонецът“): „Има хора, които приключват една стара епоха. Има хора, които започват една нова епоха. Александър е сторил и двете.“ Тя цитира уместно още един откъс от съчиненията на Ариан:
Не съм убеден, че съществува някъде нация, град или просто множество от хора, до които да не е достигнало неговото име; каквито и причини да е посочвал за деянията си, каквито и хвалби да е изричал или каквито и да е претенции да е изявявал, на мен ми се струва, че още от рождението му над главата му е била простряна божията десница и е насочвала неговите действия, които нито един смъртен на земята не е могъл не само да надмине, но дори и да се изравни с тях.
Друго свидетелство — и признание — за славата на Александър е начинът, по който той бе отбелязан във Великобритания. За отпразнуването на 250 години от създаването на Британския музей през 1753 г., Кралската пощенска служба издаде колекция от пощенски марки, илюстриращи шест подбрани обекта от изключително богатата съкровищница на музея (за сведение, съхраняваните в него артефакти надвишават седем милиона и обхващат около два милиона години от историята на човечеството). Един от тези шест обекта е каменен бюст на Александър от епохата на елинизма (около 200 г.). Александър, който — според придружаващата брошура — след смъртта си бил почитан като бог.
Това не е съвсем точно казано: той всъщност е бил тачен като бог още приживе. Обаче една друга личност от античността, за която със сигурност можем да кажем, че е била почитана като бог след смъртта й, е предшественикът на римските императори Юлий Цезар, в чийто живот Плутарх открива паралели с живота на Александър (което е било известно и на Шекспир). Това е напълно разбираемо, тъй като в някои отношения Цезар е много близо до успехите на Александър, а освен това е завещал името си като нарицателно за автократичен владетел (кайзер и цар).
Когато Юлий, в ранните години от кариерата си, заминал на обиколка по римските крепости в Испания, той, според Плутарх, се загледал в една статуя на Александър (може би онази, която сега е в музея в Севиля, след като била открита в римската колония Италика, откъдето са произлизали двама от по-късните римски императори).
И се разплакал, защото докато Александър умрял на тридесет и три години като властелин над по-голямата част от населението на света, той, Цезар, до тази възраст още не бил постигнал нито един грандиозен успех. Аз не съм Юлий Цезар. Но по време на писането на тази книга съм на петдесет и шест, така че вероятно можете да си представите как съм се чувствал.
Могат да се посочат още много илюстрации за славата на Александър. Например св. Августин не останал много впечатлен от завоевателя на света. Той го определял (според парафразата на един от пасажите от книгата „Градът на Бога“ на Франк Холт) като „грабител с глобален апетит за плячка“, което звучи като изненадващо съвременно критично определение. Св. Йоан Христосом, патриарх на Константинопол, критикува модата, свързана с носенето на талисмани под формата на монети с лика на Александър както сред накитите по главите на хората, така и дори завързани със златни синджирчета към глезените. Дори сред днешните тенис кортове може да се срещне съвременен еквивалент на това явление: австралийският тенисист Марк Филипусис, чийто баща е грък, носи на рамото си татуировка с образа на Александър.
Може да се предположи, че Св. Йоан Христосом повече симпатизирал на Данте, който запратил Александър в седмия кръг на своя „Ад“, в обкръжението на крадци, убийци и тирани. Дори и днес моряците в Гърция след оцеляването си от поредната силна буря в открито море разказват, че ги пресрещала морска нимфа с настойчивия въпрос: „Къде е Александър Велики?“ Единственият отговор, който задоволявал нимфата, за да склони да спаси потъващия кораб, бил: „Александър и до днес е жив и здрав и царува над целия свят.“
Кой знае, може пък наистина да е така.
На практика подобно доказателство за неговата неувяхваща и до днес слава, въпреки че сега обитаваме доста по-различен глобализиращ се свят, представляват опитите на журналистите и писателите, автори на статии и ръководства по бизнес-мениджмънт, да извличат полезни уроци от този „велик строител на велика империя“.
Както и американски филмови продуценти, който са готови да рискуват милиони долари, за да експлоатират, пресъздават и дори увеличават славата на оригиналния прототип. Но дали само неистовият стремеж към слава и блясък, ако се позовем на Абай, пришпорвал Александър?
Дали това е неговият Свещен Граал, към чието притежание той се стремял? Освен това, макар да се е радвал както приживе, така и посмъртно на непостигната от никого другиго слава и блясък, дали наистина е бил толкова велик, та да е заслужил прозвището „Александър Велики“? Това са само някои от най-важните въпроси, на които ще потърсим отговорите в тази книга, посветена на нова гледна точка към крайно своеобразния гений на Александър.
Моите отговори, както и всички други отговори, трябва да се възприемат само като условни, повече или по-малко умозрителни. За да достигне до нас Александър преди всичко като енигма, трябва да „благодарим“ най-вече на доста неадекватните източници и свидетелства.
Макар че те не са различават много в количествените описания, за тях е характерно крайно неприемливото им качество. Мнозинството от тези сведения не са записани от съвременници на Александър, като в тях преобладават пристрастните оценки (както „за“, така и „против“ Александър), успоредно с тенденцията да звучат като сензационни материали.
Каквито и аспекти от кариерата на Александър да проучим, ние обикновено не сме в състояние да се доберем до по-стабилни сведения, тъй като всяко обяснение на събитията може да се представя само като най-вероятното, а дори и това е рядко срещано. Дори самите факти, т.е. какво в действителност се е случило, много често са неясни.
Също като римския историк Тацит първото, което ние, съвременните историци, трябва да сторим, се свежда до това да не се доверяваме безусловно на всичко, което ни разказват древните автори.
Все пак някои изследователи на Александър вярват, че най-доброто, което може да бъде постигнато в хода на историческото разследване, е да се фокусира вниманието върху различните образи на Александър, създадени от различните източници, свидетелства и други хроники на очевидците на разглежданите събития, ала без да се храни излишна надежда или някакви очаквания за по-нататъшен напредък в усилията за разкриването на истината за Александър.
Тук се отдава необходимото внимание на образа или по-скоро образите на Александър, както и изобилието от митологично-исторически традиции, разпростиращи се върху цялото му житие, които продължават да се множат дори и до ден-днешен. Но книгата се обляга и върху по-внимателен прочит на повечето от достигналите до нас антични източници — както писмени текстове, така и археологически открития. Така може да се види какво е помогнало на Александър да постигне толкова много, как точно го е постигнал и най-важното: какви са били подбудите му.
Ще започна с проследяването на кариерата на Александър още от раждането му в македонската столица Пела през лятото на 356 г., за да стигна до 334 г. — т.е. до началото на неговия поход за завладяване на Персийската империя.
Това е само едно описание в общи линии, но то изгражда достатъчна географска и историческа панорама, която да послужи като основа за следващите тематични глави.
Полибий (виден гръцки историк от II век пр.Хр.) е вярвал, че не може да бъде съставено правдоподобно историческо описание без посещение на онези места, където някога са се разигравали описваните исторически събития. За нещастие това съвсем не се оказа по възможностите ми, но прилагам сведения за по-съществените особености на терена и климата навсякъде, където това се оказва наложително, като за начало поставям описанието на родината на Александър — Македония (както горната, така и долната половина от страната).
След това проследявам придвижването на Александър в продължение на цели тридесет хиляди километра, т.е. навсякъде, където той е напредвал начело на победоносната си войска — първо на север към Дунава, после на юг към централна Гърция, преди накрая да потегли към Азия през 334 г., за да не се завърне повече в Европа.
Между 334 и 331 г. той разгромил средиземноморския флот на Великия цар на Персия. Колкото и да било парадоксално, непредсказуемо и може би незаслужено, той успял да разгроми внушителния персийски флот само чрез военни операции по суша. Александър постигнал това, като завладявал една по една базите на персийския флот, особено тези в Леванто, където обсадата на Тир се оказала най-важната в тази кампания.
Това означавало, че докато Гърция оставала под строгия контрол на регента Антипатър, Александър вече можел да съсредоточи усилията си само върху спечелването на решителните, майсторски разиграни от него битки срещу пълчищата на Дарий III. От тези битки най-значими били следните три: при река Граник в западна Анадола през 334 г., край Ис в южна Анадола през 333 г. и до Гавгамела в Месопотамия през 331 г. Но все още го очаквали много схватки, повечето от които били смъртно опасни.
Но въпреки всички препятствия от средата на 329 г., когато бил екзекутиран един от роднините на Дарий III (претендент за негов наследник), Александър вече нямал съперници като владетел на новата, много по-обширна империя. Накрая тя се разпростряла от Гърция до Пакистан, като освен всичките останали провинции обхващала също Египет, Сирия и Вавилония, както, разбира се, и древния център на Персийската империя — земите на днешен Иран.
Ала тепърва предстояли най-тежките сражения, в дивите планини и високи плата на Централна Азия, от 329 до 327 г. Този поход всъщност е най-големият успех на Александър на бойното поле.
Това била епизодична партизанска война срещу войнствените банди, съставени от мъжете от местните племена, без да се стига до класическите традиционно протичащи в открито поле сражения между армиите на две царства. Бащата на Александър — Филип — „спечелил много от войните, които водел, с помощта на династични бракове“, твърдял един от биографите на Филип II Македонски. Той умело комбинирал откритите схватки и военните завоевания с брачната дипломация и изграждането на династични съюзи, за да намали съпротивата на противника или да си осигури дълготраен мир след извоюването на победата.
Това той направил цели седем пъти. Александър само два пъти последвал примера на баща си — в Согдиана през 327 г. и в Иран през 324 г., като и двата пъти се решавал на тази стъпка не като доказателство на могъщество или успех, а по-скоро заради трудностите, които срещал при постигането на поредната победа, както и за да удържи позициите си.
Писателите от по-късните епохи описват тези сватби в романтични тонове, особено първата му женитба с Роксана, ала истината навярно е била много по-прозаична.
Край на 1 част