Доц. д-р Дарина Григорова е преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор на списание ALMANACH VIA EVRASIA. Автор на книгите „Свобода и самодържавие. Руският либерализъм в края на ХІХ в. “, „Евразийството в Русия“, „Империя Феникс“.
— Г-жо Григорова, вашето становище в социалните мрежи за Истанбулската конвенция, която проправя път на “социалния пол”, предизвика оживена дискусия и различни реакции. Очаквахте ли тази вълна от коментари и как си обяснявате интереса към темата?
— Реакцията по темата е болезнена и някак агресивно хаотична по законите на социалните мрежи, които като виртуална лупа реално увеличават острастяването на хорските мнения/постове. Тази крайност все пак е по-жива от безразличната апатия, която би подминала темата, отнасяща се до фундаментални човешки архетипи на себепознание.
Става дума не просто за формален и съмнителен превод на еврократски документ, а за системен, наднационален опит за обезобразяване на човека, като се променя/извращава представата за човешки образ. Въвежда се понятието “социален пол” като право на социален избор, а оттук и като неизменна част от идеологизираните т.нар. човешки права. Това, че не се споменава понятието “трети пол” заблуждава част от спорещите, които подценяват джендър доктрината, чийто основен лозунг е: “Моят пол е мой избор”.
“Социален пол” е социален избор, оттук всеки опит да се опровергае дори и словесно, както е записано в конвенцията, ще се трактува като дискриминация, а оттук – подлежи на наказание всеки, дръзнал да постави под съмнение избора ви на пол. И става дума не за социалната роля на мъжа или на жената, а за “социален пол” – абсурден термин, който не присъства в нашето законодателство, което защитава жените, както и всички български граждани от насилие. Предлогът на конвенцията е защитата на жените от насилие, но целта е насилието над християнския мироглед и над всички традиционно мислещи европейци.
Конвенцията ще узакони и прецеденти като налудничавата ситуация в САЩ със серията от съмнителни спомени за насилие над жени отпреди 20-25 години – холивудските актриси срещу Харви Уайнстийн, която щеше да е налудничава, ако нямаше сериозни юридически последствия.
В същото време европейските жени, подложени на брутално насилие от мигрантите от Афганистан, Пакистан, Близкия Изток и прочее държави със специфична култура на поведение, включваща и педофилията като “особеност”, остават онеправдани, дори заклеймени. Примерът в Кьолн е емблематичен, но далеч не инцидентен, а липсата на осъдени е част от криворазбраната представа за расизъм и “европейска вина” – поредната брънка от идеологията на т.нар. човешки права. Реалното изнасилване не се порицава, а се премълчава, докато хипотетичното отпреди 25 години се осъжда с публично остракиране и дамгосване с любезното съдействие на медиите.
На Балканите хората са консервативни, но не пречат на джендър активистите да действат в полето на грантовете и акционизма, това е достатъчен реверанс към “европейските ценности”. Няма нужда от превръщането на “социалния пол” в норма, което би имало гибелни последствия, защото националното законодателство във всички сфери ще трябва да се съобразява с това безобразие и да преформатира/обезобрази насилствено обществото под страх от наказание, а това е терор, джендър терор.
“Европа на многообразието” може да приеме нашето въздържане от легитимирането на “социалния пол”, както правят унгарците – защо да не проявим малко разум, ако не воля?
— Доколко, според вас, либералните ценности, които обаче бавно се превръщат в догма и фанатизъм, са резултат от някаква историческа вина, която Европа и най-вече Германия изпитват за събитията от Втората световна война?
— Класическият либерализъм се изражда необратимо в неолиберализъм от втората половина на ХХ век след края на Втората световна война, а след финала на Студената война и разпадането на СССР през 1991 г. се трансформира във войнстващ трансхуманизъм – идеологическата сърцевина на глобализацията по евроатлантически.
Колкото до понятието “историческа вина”, приемам тезата, че то е спекулативно. Не може да се вменява вина на цял народ за властта, дори и избрана от него, какъвто е случаят с Хитлер и нацизма. Виновните са наказани в Нюрнберг, не всички, за съжаление. Доста колаборационисти на нацистите остават безнаказани, но те не са анонимни, нито могат да бъдат обобщени като лице на цял народ. Друг въпрос е, че трябва да се помнят зверствата на нацистите, за да не се повтарят. Това обаче е грижа за историческа памет, за историческа съвест, ако щете, а не вина на цяла нация и неродените й представители. Резултатът е животинският страх да говориш за национална идея, национални идеали само защото са извратени от националсоциалистите.
По тази логика трябва да се вмени вина на католическия свят за Инквизицията, на британския за геноцида срещу бурите, срещу индийците, на американския за изтребването на индианците и за атомната бомба над мирното население в Хирошима и Нагасаки, на западните украинци от Галиция и на поляците за етническите чистки срещу евреите по време на Втората световна война, на турците срещу арменците и християните, на руснаците за сталинския гулаг срещу себе си и всички съветски народи — списъкът може да засегне всеки народ в определен исторически период.
Но както виждате, действа се избирателно – за определени народи, а целта на тази концепция е скопяването на немския дух, породил мащабни философи, поети, композитори, на опитомяването на душата на нацията. Гъстото множество американски бази в Германия не са достатъчни, трябва да има преформатирана историческа памет чрез идеологизиране на вината, превръщането й в механизъм за контрол на общественото съзнание за поколения напред.
— Крайният либерализъм все повече разделя обществата. Разделен ли е и светът в отношението си към това явление? Къде е Русия в тази скала на ценностите?
— Всяко общество може да бъде разделено според местните специфики, дали религиозни, социални, културни, икономически – това е въпрос на технология и познание на човешката психология. Но темата ни е конвенцията на “социалния пол” като джендър законодателство със стратегически цели, една от които е либералната утопия за свръхчовека. Либералният човешки образ няма никакви ограничения, включително и на избора на пол, свръхчовекът поражда “свръхпол”. Да, това е критична разделителна линия.
Русия зае категорична позиция по отношение на джендър и гей активистите през март 2012 г., когато първо на ниво Петербург, а след година и на федерално равнище, се забрани гей и трансгендър пропагандата в училищата и на публични места с цел защита на руските деца, докато психиката им на крехка възраст е уязвима от обезобразяване през “избора на пол”. Оттогава започна масираната кампания за демонизиране на Путин и информационното остракиране на Русия, защото само тя дръзна да се опълчи юридически на идеологията на трансхуманизма, бюрократизирана неутрално географски като евроатлантическа.
Още през февруари 2012 г. Държавният департамент изрази “обезпокоеност” от подготвяния закон, защото ако искаш да победиш противника си (партньора си, конкурента си, както искате го наречете, но притежаващ огромни природни ресурси), трябва да го обезобразиш. Да промениш представата му за човешки образ, а руската е православна дори и при нецърковните руснаци и русияни от традиционните авраамически религии – по Божий образ и подобие. Божий срещу “социален” – чувствате ли разликата?
— Позволете и въпрос, свързан с предстоящите избори в Русия. Успехът на Владимир Путин засега е извън съмнение. Защо обаче той предпочете да бъде издигнат от Инициативен комитет, а не от „Единна Русия“? Стоят ли младите зад него и защо?
— Руските партии от системната опозиция, както и партията на властта, отдавна са загубили общественото доверие и интерес, оттук и за Путин всяко припознаване с партия би било губещо. Владимир Владимирович излиза като личност, самодържец над всички в соло формат, може да си го позволи. Колкото до младите, трудно е да се обобщи. Привидно несистемната опозиция се цели даже не в студентите, а в учениците, родени по времето на Путин и непомнещи безвремието на Елцин. Оттук и те са податливи на призиви за промяна, особено на фона на непоклатимите опозиционни лидери в Думата. Но повечето млади са непостоянни, трудно задържат вниманието си, липсва им възпитанието на ума да чете тежка и сериозна литература. Осланянето само на интернет отслабва паметта им, навикнала на имотикони и лаконични туит текстове. Поразени са от желанието да се забавляват с всичко, глобалистка аполитичност и приповдигната несериозност – световна тенденция и беда, и Русия не е изключение.
— Санкциите срещу Русия се затягат, а отношенията със Запада се изострят. Как се отразява това върху обществото в самата Русия?
— Няма как санкциите да не се отразят на жизнения стандарт на руснаците, но това не е достатъчно, за да прелее битовото недоволство в политическо. Ако говорим за списъците на руски олигарси и приближени на Путин, и просто заклеймени руснаци бизнесмени, то очакванията от олигархичен преврат са напразни. Просто САЩ ще свърши мръсната работа вместо Путин и ще неутрализира тези олигарси, чиито активи са навън.
Властта в Русия винаги е водеща, оттук и олигарсите са състоятелни, докато са лоялни на властта, без нея са уязвими. Неминуем исторически руски закон, изречен от руската мъдрост: “от тюрьмы и от сумы не зарекайся” (не се заричай от затвор, нито от бедност). Положителният момент е принудителната политика на активизиране на собственото производство.
Крайно отрицателен момент е все още предстоящото наваксване на водещи IT-технологии, което се забавя от санкциите. Целта е възпирането на Русия от потенциалното й възраждане, а не се чака то да стане факт, когато ще бъде късно – пак исторически закон сред великите сили.
— Тази година отбелязваме 140 години от Освобождението на България и края на Руско-турската война. Вашата прогноза: как ще се отрази това върху отношенията между Москва и София? Виждате ли перспектива пред тях или очаквате засилване на русофобските настроения?
— Историческата публицистика на злободневието, с която напоследък се занимавам, не е прогностична, а по-скоро използва историческото минало като показател за кълновете на съвременните проблеми, и донякъде като проследими тенденции, но не и прогнози. 3 март възпалява традиционно русофобията у нас, но не очаквам нищо ново. Словесен боен танц с няколко предвидими стъпчици, вдигащи политически прахоляк. България има познанията през историческата съдба, свързала ни с Русия духовно през Православието, политически – през Освобождението от османска власт (или робство, ако говорим за емоционална възрожденска категория и не забравяме за кого е било понятието “рая”). Притеждаваме качественото предимство пред останалите европейци да бъдем помирители на Русия и Запада, можем го, но засега това е само потенциал.