Автор: Костадин Чакъров, съветник на Тодор Живков
След 10 ноември, когато се заговореше за “престъпленията” на Комунистическата партия, се сочеха два остри политически инцидента – смъртта на българския писател Георги Марков в Лондон и предполагаемото участие на българските служби в покушението срещу папата.
Жалкото в случая беше, че въпреки знаците, които даваха западните държави и техните служби за приключването им, тогавашния президент Желю Желев на много международни форуми и срещи с чуждестранни ръководители се ангажираше със заканата, че “сега ще отворим документите на Държавна сигурност и ще хванем виновните престъпници”.
Тези закани бяха част от организирана психологическа война срещу доброто име на БКП у нас, пък и в чужбина. Първи се изсвириха проиграните и дали резултат във всички бивши социалистически страни мелодии за “златото” и “дворците” на партията, за “милиардите долари”, изнесени зад граница…, въпреки че нищо от многобройните справки и запитвания в чужди банки и държави не говореше за подобни неща.
Дойде и редът да се възкресят призраците за някакви мними тайни конспирации и убийства, които била “организирала” Комунистическата партия. Бяха назначени тайнствени комисии и многобройни групи, които изследваха документи, архиви, хора. Изминаха толкова много години от тези събития, от които над 20 години в пълна свобода, но и до днес не се намери никакво веществено или документално потвърждение, факт или свидетел, които да потвърдят дори частица от напомпаните с куха фразеология, но лишени от интелигентност и аргументи обвинения за заговори и убийства.
Две обстоятелства, струва ми се, изиграха особено важна роля България да бъде прицел на тези тежки, но безпочвени обвинения.
Първо, нашата страна дълго време беше един остров на “безветрие”, в който нямаше дисиденти, самиздат, бунтове и недоволства. Жизненото равнище нарастваше неотстъпно. Между 800 млн. – 1 млрд. лева беше общият обем на поръчки и продажби на Военнопромишления комплекс. България се оказа и транспортно средище между Европа и Азия. От международния транспорт на товари в България влизаха приходи за около 400 млн. долара годишно. Това наложи спешната преоценка на отношението към България от страна на заинтересовани западни централи, които тогава финансираха изграждането на аналогичен транспортен комплекс в Турция. Разузнавателните централи бяха политически насилвани от управляващите да търсят “мръсно бельо” в противника и да му приписват непрекъснато злодейски и антихуманни намерения. Част от измислиците им беше и шумът около писателя Георги Марков.
За писателя Георги Марков се изписаха и разказаха много факти, чуха се силни оценки за неговия талант и творчество. Всички те в общи линии са верни. Наистина става дума за талантлив български писател, оригинален и нестандартен, особено за 60-те и 70-те години, с трудна, тежка и противоречива съдба.
Първите данни в архивите на секретните служби се появяват непосредствено след 1944 г. Това е писмо, с което Георги Марков предлага на съветските специални служби в България услугите си да следи и да донася за служителите на англо-американската съюзническа мисия, които обитават няколко вили в района на кв. “Павлово”. Връзките му със секретните служби продължават до края на живота му и в известен смисъл стават негова съдба. Няма Централно управление в тогавашната Държавна сигурност, чието ръководство да не е било в близки отношения с Георги Марков. Нему се дава достъп до строго засекретените полицейски архиви, които му откриват един огромен и по-различен свят от всекидневния. През 60-те години по негови произведения се снимат филми, правят се театрални постановки, името му широко се дискутира сред българската културна общественост. Получава най- престижните български литературни награди, попада в полезрението на Централния комитет и на самия Тодор Живков, който го кани като личен гост на ловни излети.
Завидното му обществено присъствие е съпроводено и с една невидима пътека, по която той постоянно върви – пътеката на сътрудничество с органите на Държавна сигурност. Особено активен в това отношение той е по времето на чехословашките събития от август 1968 г. Оценили след тях влиянието на интелигенцията, науката, църквата, международното културно сътрудничество…, всички социалистически страни си създават специални структури за работа с интелигенцията и духовната сфера. В България със заповед на министъра на вътрешните работи са създава работна група от експерти, които описват съдържанието, структурата, характера и формите на работа на едно ново управление, наричано по-късно “Шесто управление”. Ръководител на работната група е членът на Съюза на писателите Костадин Кюлюмов, който привлича в тази група и Георги Марков. Така че един от архитектите на това така обругавано Шесто управление е самият Георги Марков.
Той обаче не е използван никога за агентурни операции срещу свои колеги. Трябва да се знае, че много от хората, които сътрудничат на ДС, не са били оформяни като агенти. Поради характери на длъжността или характера на личността се оформяха доверителни връзки. Поради своята подготовка и нагласа Георги Марков винаги участва като консултант, като човек, на когото се възлага да обобщава и анализира духовни процеси и явления в литературата от гледна точка на задачите, които е имала ДС по отношение на българската интелигенция. Но той гледа на тази си невидима част от живота като на нещо мистично, като на някакво предначертание и своя съдба.
Върху този фон на неудържим възход в личен план се появяват и някои сенки, които дават дълбоко отражение в неговия живот. Здравето му се колебае и е чувствителен към части пристъпи на боледуваната туберкулоза. Установява по безспорен медицински път, че е стерилен, че но може да има деца. Нещо, което сам е споделил със своя любовница, без самият той да знае, агент на Шесто управление. В неговата душа се заражда и заляга една дълбоко затаена лична драма, която налага и печат не само върху личния и семейния му живот, но и върху творчеството му. При посещението му в Италия през юли 1969 г. избухват семейни скандали, които продължават дълго време. От Виена заминава за Лондон, където е посрещнат добре и където предварително Петър Увалиев успял да му създаде необходимите условия за първоначален престой и работа.
Всъщност, тъкмо в Англия започват истинските неудачи в неговия живот. В България той е ухажван като открояващо се в културния ни живот явление от едни или като противник на властта – от други. Чувствителен към славата, у него се появила амбицията и в Лондон да напише нещо, за което да заговори цяла Англия. Но това не му се удава. Минават няколко години, а той все още не можел да го постигне. Силно амбициозен, демонстративен по природа надскачащ литературните си възможности, Георги Марков става раздразнителен, неадекватен и започва да прави груби грешки. Влиза в любовни отношения със секретарката на Петър Увалиев, към която и самият Увалиев не е бил безразличен. Това отдалечава двамата българи един от друг. За да компенсира творческата си немощ на английска земя, Георги Марков започва да говори наляво и надясно каква видна фигура е в българската Държавна сигурност, подхвърлял е, че бил изпратен с мисия в Англия, че има задача да координира работата на българската ДС и съветската КГБ в Англия.
И тук идва един от най-драматичните моменти в живота му. Засегнатият и озлобен Петър Увалиев пише писмо до Скотланд Ярд, в което открито обвинява Георги Марков, че е изпратен като дълбоко прикрит шпионин. Следват безброй разпити, детектори на лъжата, открито и скрито проследяване. Колко му е било тежко личи от телефонния му разговор с писателката Свобода Бъчварова, която по това време е във Виена и на която казва по телефона дословно: “Тук е ад, не мога да ти опиша какво преживявам”. Междувременно тук той е сключил брак с английски гражданин (Анабела), която по време на брака им ражда дъщеря – Александра-Райна. Трудно можем да си представим какъв вулкан от чувства на огорчение е породило у Марков раждането на детето, след като той е знаел всичко за своите родителски възможности.
Годините на престой в Англия се отбелязват с неговите “Задочни репортажи за България”, където той отново се откроява като добър познавач на българската действителност, като писател с тънък усет към фактите и към тяхната точна интерпретация. Някои смятаха, че в тези “Репортажи” имало обидни оценки, които са разсърдили Тодор Живков. Нищо подобно. Ако прочетем внимателно тези репортажи, ще разберем не без удивление колко голямо уважение дъха от тях към Тодор Живков. Ще съзрем и авторската му изненада и от това, че Тодор Живков в ежедневието си е далеч по-различен от празничните президиуми и трибуни. Никога през тези години на работа при Живков не съм го чул да каже поне една сърдита дума или негативна оценка за Георги Марков. Дори когато на лов, в по-свободна обстановка някои, за да му се харесат, започваха да ругаят писателя за някои моменти в “Репортажите”, Тодор Живков троснато реагираше с думите: “Оставете всичко. Това е един талантлив човек. Малко е пообъркан, но какво да се прави – всички сме хора”.
Тъй че в клеветническите съчинения за това как Тодор Живков бил разпоредил Георги Марков да бъде убит не достига съвсем малко, за да се превърнат в една наистина добра комедия. Тодор Живков настойчиво се молил на Брежнев да нареди съветските тайни служби да убият Марков, а през 1978 г. Леонид Брежнев беше с толкова напреднали интелектуални изменения, че едва ли би разбрал какво искат от него.
Освен това той беше изключително сантиментален човек, който плачеше при всеки трогателен повод – при някой сломен от войната, за смъртта или болестта на някого от близките и приятелите… Тодор Живков бил възложил операцията по убийството на Георги Марков на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов! Истинско невежество! И у нас имаше написаното правило министърът на вътрешните работи да е политическо лице. Той правеше годишните доклади за кражбите и разхищенията на социалистическата собственост, за пътните произшествия, за престъпността сред непълнолетните…
Планирането и разработката на операции по линия на ДС преминаваха единствено и изключително през Григор Шопов. Димитър Стоянов седнал и написал “запорожко” писмо до Юрий Андропов – председател на КГБ, в което го молил за убийството на опасния престъпник Георги Марков! Андропов път от своя страна извикал при себе си ръководството на разузнаването и научно-техническите служби. Те сядат и разработват: първи вариант – тапети с отровно лепило,с които да се облепи апартаментът на Марков в Англия. Вариантът се оценява като несполучлив и отпада.
Втори вариант – невиждана до този момент по света отрова със специален носител сачма, изстреляна под въздушно налягане от чадър. Следват разработки как съветските служби пренасят чадъра в Англия, за да го дадат на български таен сътрудник на разузнаването. Дотук за тази “голяма международна секретна операция” вече знаят като участници около 30-40 човека. Очаква се всеки момент да се появи само мустакатият Еркюл Поаро.
Наистина, дозата на измислицата прехвърли всички възможни граници. Дори за папата съзаклятниците отвъд или отсам океана употребиха един обикновен турски терорист, лумпен и фанатик от тъмните ислямски сили, какъвто е Али Агджа. Но и той си послужи само с един прост револвер.
Връщайки се отново към сериозния тон, ще кажа, че при аутопсията на Георги Марков са открити тежки и необратими изменения на черния дроб, които са му давали шанс за още малко живот.
Най-високо компетентните медицински и химически институти в Англия категорично твърдят, че никъде в тъканите на тялото не са намерени следи от отрова. Размерите на тази прословута сачма не могат да бъдат носител на такова количество отрова, което може да убие човек по онова време. Още повече, че в много лаборатории в света се изпитват комбинации от лекарствени препарати и субстанции, в които участва и химическото съединение рицин, за което става дума в шума около Георги Марков. Но с това съединение в много случаи се постига производство на медикаменти, които атакуват инфекциозни процеси, повишават имунната устойчивост на организма.
Разбираема е истерията на г-жа Анабел Маркова, която очаква българската държава да й отпусне пожизнена пенсия в прилични размери, но не за това става дума, а за сериозни неща във взаимоотношенията между държавите. Могат да се изброят много инициативи на “комунистическото правителство на България” за свободен достъп и всички облекчения на английските магистрати и полицаи от Скотланд Ярд за работа в България по следствието. Бе определен екип и от български специалисти, които да ги подпомагат. Английската страна обаче отказа такива съвместни операции. Честно и почтено тя заявяваше, че според нея този случай трябва да бъде закрит. И тази нейна позиция бе напълно разбираема. В хода на разследването не бе посочено евентуално лице или група лица като извършители на убийството, няма никакви свидетели на случката с пробождането на Георги Марков от никакво “устройство”.
Многократните аутопсии и изследвания не потвърждават тезата за отровителство. Всичко това е достатъчно всяка нормална страна да прекрати такова дело по закон и по съвест. Така направиха и английските магистрати. При това те обективно проучили всички възможни версии за убийството – политически причини, лично отмъщение, любовна интрига, парични дългове… При това положение раздухването на мълвата за мнимото убийство на Марков можем да си обясним само с определени политически цели. И така стана. “Случаят Георги Марков” се появи по страниците на жълтите вестници, мина през сензационните новини за българския чадър и след това бързо заглъхна.
Този човек бе мразен от българската емиграция зад граница, която го считаше за предател и шпионин. В последните си разговори Георги Марков е разочарован напълно от света, в който живее. Започва да говори, че демокрацията има класов характер, че няма справедливост в западното общество, критикува ВВС и т.н.
Пишейки тези редове, си спомням лекциите на един от моите учители от Университета, който ни учеше, че “равенството пред законите в едно общество, където има бедни и богати, е формално. Неравенството е вътре в закона. Пример – в Англия на бедните и богатите еднакво се забранява да спят под мостовете на Темза”.
Любопитен съм, какво ще се получи, ако сега българското правителство поиска от английските специалисти и учени една независима експертиза на прословутата сачма и отровата в нея, както и ексхумация, за да се вземат проби от тъкани и материи на починалия писател. Сигурен съм, че и този балон за престъпния характер на Комунистическата партия и за комунистите злодеи ще се спука. Ще остане недостойният и нехристиянски акт да се спекулира с живота и със смъртта на една трагична личност.
В действителност обаче се случи тъкмо обратното. Няма по-тежък удар в това столетие върху моралния и политическия престиж на българската държава и българския народ от двете политически акции – покушението срещу папата и смъртта на Георги Марков. Силните в съвременния свят телевизии, радио, печат се нахвърлиха върху България, представяйки народа ни като некултурна, нецивилизована и варварска сган. Това се отрази пряко и на търговско-икономическите, културните връзки, на човешките контакти между нас и западните страни. Сериозно пострадаха технологическият, научният и културният обмен. Пред българската икономика се изправиха всевъзможни бариери и изкуствени пречки за инвестиции. Това директно влоши значително жизненото равнище на българския народ.
Случаят, както знаем, се разгоря наново след 10 ноември, но не отвън, а от новите управляващи сили в страната.
Лично Желю Желев – и като политик, и като президент – раздуха тезата за престъпния комунистически режим, който убил писателя.
Служителите на ДС на всяка цена трябваше да изглеждат като потънали в кръв убийци.
Желю Желев дори отиде в Англия и от гроба на Георги Марков хулеше и се заканваше на престъпниците комунисти. Като борец за “правда и народни свободи” той би трябвало да знае, че в този случай бойни индиански викове не достигат. Необходими са аргументи и доказателства, а не махленски бабаитлъци.
Тъй като става дума за махленски позиции, си спомням, че в моята махала – “Кичук Париж” в Пловдив – имаше тухларна и безброй каруцари, които по цял ден крещяха и псуваха преуморените си коне. Няколко години лятно време работих при тях за някой лев и от тях съм запомнил един “свободен” израз: “Не плачи на чужд гроб, защото не знаеш къде му е главата и можеш да му плачеш на…”.
Колкото и неакадемично да звучи, това си помислих, когато видях как от един гроб и от една драматична личност се мъчат да направят култово заклинание срещу комунистите.
Следствията по покушението срещу папата и смъртта на Георги Марков не се добраха до никакви доказателства за участието на българската държава, но и папата, и ръководителите на заинтересованите държави и тогава, и днес блестят със срамното си мълчание.
Междувременно нашето разузнаване, което разполагаше с шифъра на турските специални служби, успя да прехване шифрограма от Анкара до Рим. В нея се нареждаше на турския резидент в Рим да потърси помощта на американския резидент за интервенция пред италианките магистрати. Съобщаваше се, че Агджа е психически неуравновесен и поведението му е непредсказуемо и може да попречи на “общото дело”. От всеки ред на шифрограмата личеше планираната операция срещу България.
Присъствах лично на разговор между Тодор Живков и Джулио Андреоти в резиденцията в Правец, когато Андреоти каза:
“ За нас няма никакво съмнение, че България няма участие в покушението срещу папата”.
Тодор Живков използва случая и му поръча италианската държава да помоли папата, който също добре знаеше фактите, да направи публично изявление и да се спре оклеветяването на една християнска държава. Такова послание той отправи и чрез други подходящи пратеници.
Уви, папата показа солидарност с разузнавателните централи (или те с него), които провеждаха безкомпромисна политика на борба с “империята на злото”.
България беше част от света, който трябваше да бъде унищожен.
След 10 ноември, когато въпросът вече не беше актуален, западните държави дадоха знак по този въпрос да спре да се пише и говори.
Всички разбраха това, само българският президент остана глух.
Напротив, Желю Желев покани чужди специалисти и магистрати да работят по случая с неограничен достъп до българската документация.
Що командировки за сметка на бюджета се изписаха за следователи и офицери, що самозвани гости се изродиха да ровят в документите на държавата.
Освен софрите, ракията и шопската салата, балканската мешана скара и проститутките по хотелите, те не откриха нищо друго.
Заминаха си, но и до ден днешен никой не се извини на българския народ.
Никой не потърси отговорност и за финансовите щети, с които бе свързана и тази налудничава идея на тогавашния ни президент.
Остана само лошият спомен за българските политици, които се суетяха разтревожено да искат прошка от всеки нехранимайко, стига той да е дошъл в България от Запад.
Задавам си въпроса – има ли бъдеще народ, който сам не се обича, а чака другите да го заобичат?
Време е гражданските и патриотичните сили, на които са скъпи името и историята на България, да поискат възобновяване на съдебното дирене по ”случая Георги Марков”, с участието на всички заинтересовани държави и организации.
Само така името и ликът на една драматична личност ще бъдат свалени от знамето, което се развява в бесния антикомунистически поход.
На негово място ще останат само разветите мръсни гащи на организаторите на тази кампания.
Костадин Чакъров