Спомням си като учител как се откриваше новата учебна година в онези далечни 1951 г., 1952 г. Само 3-4 години преди това там бяха открити училища, неграмотността се ширеше сред млади и стари, децата идваха на училище със стари дрешки, с ушити торбички от майките си, невиждали тогава нито телевизия, неслушали радио, но щастливи, че в торбичките им има читанка и тетрадки, за да пишат и четат, да смятат. Такава бе радостта на децата ни в забутания и изоставен район на България — Ивайловградския район.В първи клас тази година не постъпиха хиляди деца, защото тях ги няма в България. Те и техните родители са в чужбина, гурбетчии да прехранват семействата си. В програмите липсват много произведения, които имат голямо значение за патриотичното възпитание, отрекоха Ботев и Вазов и други произведения, кражбите и побоите в училище са ежедневие, цари неуважение към учителите, липса на патриотично възпитание, наркотици още от детска възраст.
Аз, младеж на 19 години, щом завърших гимназия, бях назначен за редовен учител в с. Горско, в Ивайловградски район, на самата българо-гръцка граница.
През деня учеха децата, а вечерта на чиновете сядаха бащите и братята им. Възпитавахме децата да обичат труда, да се учат добре, да бъдат честни и да говорят само истината, да обичат родината си България, от тези деца израснаха добри граждани и патриоти.
Сега в цялата Ивайловградска община има само 3 основни училища, а бяха 7-8. Там почти няма хора, прогонихте ги в чужди страни, като кучета, да търсят прехрана за себе си и семействата си.
Димитър Христов-Байкала, Бургас