Скандалът по време на военните учения на НАТО в Норвегия, когато Ататюрк и Ердоган бяха уж по погрешка изобразени като «врагове», е само върхът на айсберга.
Да погледнем, обаче, под покривалото.
Само в Норвегия са получили политическо убежища 5 турски офицери — участници в провалилия се пуч през юли 2016 година.
В различни страни от НАТО се крият стотици пучисти.
Подобен нож в пазвата е пряка заплаха за сигурността на Турция.
Т.е. докато Турция остава в НАТО, с всяка изминала минута опасността от нов държавен преврат се увеличава.
Закупуването от Русия на С-400 не е причина, а следствие от разногласията на Анкара с алианса.
За това говори и намерението на Ердоган да развие турския ВПК до такава степен, че за пет години напълно да освободи страната от закупуването на чуждестранни (натовски) системи на въоръжение.
Излиза, че отчуждението между Анкара и Вашингтон (а също Брюксел) е вече взаимно и придобива устойчивост.
Старият биполярен свят рухна, монополярният не се състоя, а пътищата се разминават в зараждащия се многополярен.
В началото на 2017 година влизащият в структурата на правителството на САЩ Национале съвет по разузнаване публикува доклад «Глобални тенденции. 2035».
В документа се казва:
«В Турция проблемът е във все по-независимата и многовекторна външна политика, в нейните недемократични импулси, в средносрочната перспектива, започват да се наслояват дезинтеграционни тенденции в Европа, а това я прави заплаха за НАТО, а също заплаха за хармонията между НАТО и ЕС».
Турският печат коментира тази теза като изражение на тревогата на Вашингтон за това, че вероятният съюз между Турция и «други» държави ще сложи край на хегемонията на САЩ.
Следователно, процесът на формирането на подобен съюз, според американските разузнавателни аналитици, трябва колкото се може по-бързо да се спре.
Оставайки в НАТО и едновременно подривайки неговото единство, Турция дава «лош пример на останалите участници в НАТО».
В списание Foreign Policy известният турколог Стивън Кук неотдавна заяви, че «американският алианс с Турция е бил построен на базата на мит», че е време да се признае: Вашингтон и Анкара не споделят общи ценности, общи интереси и тяхното партньорство вече не може да бъде върнато на равнището от времето на студената война.
Във водещите столици на атлантическата общност Турция все по-често се разглежда като «отрязано парче или размирник», подронващ единството на натовския блок.
Това, което безпокои Турция, не представлява интерес за алианса, т.е. не е интересно за САЩ.
Напълно е възможно Турция съзнателно да е подтиквана към рязък разрив, който да изглежда като неадекватна реакция на еди кои си …случки.
В този случай отговорността за назряващото спиране членството на Турция в НАТО ще легне върху Анкара и лично върху Ердоган.
В резултат на подобно развитие на събитията или ще бъде възстановена «блоковата лоялност» на Турция супер твърдо, или НАТО ще се избави от «турския баласт».
Очевидно се бърза, защото…случките с Турция зачестиха.
А вероятно се бърза, за да се изпревари Турция да не създаде алтернативна система за сигурност, например с опора по оста Анкара-Москва-Техеран.
Западът, явно, изхожда от това, че Турция и особено офицерският й корпус не е готов към подобни радикални стъпки.
Защото програмите на натовското сътрудничество при отсъствието на реален противник — това си е кърмилница за националните военни елити, а и им промива мозъците с идеологията на атлантизма.
Симпоматично в този смисъл е сдържаното поведение по време на скандала в Норвегия на генерала от Анкара, атлантик по възгледи.
Не е изключено Турция да избере и друг, по неприятен за НАТО път — вяло дистанциране от блока по френския образец на генерал дьо Гол, без да развива програма за сътрудничество, продължавайки да получава определени ресурси, но провеждайки все по-независим външнополитически курс.
И това е лош вариант за алианса, защото неговата сплотеност ще се размие, подтиквайки нови и нови държави да се замислят над това, а не е ли време да се избавят от атавизмите на блоковото мислене.
Петя Паликрушева
