От позициите на Критическата психология със сигурност може да се каже, че комунистическата идеология се настанява в Русия не за друго, а поради простата причина, че това мистично православно християнство не носи със себе си идеята за частната собственост.
Тук дори не е нужно да убеждаваш толкова ентусиазирано експлоатираните, че собствеността на фабрикантите трябва да бъде премахната, за да настъпят хармонията и щастието.
Достатъчно е да им кажеш, че собствеността трябва да бъде държавна и руските православни християни не само ще те разберат, но и категорично ще подкрепят с цената на всичко точно такова действие.
И това е така, защото Светата Православна Църква в нейните хилядолетни традиции притежава коренно различни духовни измерения от принципите на Римокатолическата църква, а властта дори не се промисля като такава, единственото и най-важното е възпроизводството на мистичния ритуал, който непрекъснато освещава битието.
За православното християнство властта винаги е била за държавата, защото тя е тази, която задължително трябва да осигурява съществуването на поданиците, чието битие може и да е непоносимо особено от външна гледна точка, но пък то непрекъснато се преобразува и като свещено тъкмо благодарение на Светата Православна Църква.
Най-голямата вътрешна трагедия на комунистическата идеология в Съветска Русия е опитът да се премахне онова, което всъщност я прави възможна – православието. С други думи, религиозно-идеологическата парадоксалност на Великата Октомврийска Социалистическа Революция се свежда до обстоятелството, че тя става възможна върху основата на регулативните функции на психичните преживявания на мистичното руско православие, а впоследствие самата комунистическа идеология се стреми да анатемоса и заклейми богатата православна основа, върху която самата идеология съществува.
Разбира се, както се оказа през последните няколко десетилетия след краха на комунистическата система, за 72 години не е възможно да бъдат преформулирани и изкоренени онези дълбинни православни преживявания в руската колективна психика, не е възможно да бъдат заличени хилядолетните православни християнски представи за Бога, за Човека и за Света /Георгиев, 2014, с. 317; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 309-310/. Ето защо, предефинирането на Русия през последните години като най-важният хилядолетен стълб на мистичното православно християнство в съвременността е не само логично, но и естествено, тъй като е адекватно на самата истина.
И обратното – властта на фашистката и националсоциалистическата идеологии в Италия и Германия могат да решат да направят всичко друго, но не и да премахнат частната собственост в икономиката, за да я направят държавна.
Просто възпроизвеждащите се регулативни функции на онова католическо и протестантско мислене не могат дори и за момент да си представят, че е възможна такава перспектива дори и при най-смелите полети на човешкото въображение.
Напротив – фашистката и нацистката държави правят всичко, което е по силите им, за да може да просперира собствената капиталистическа класа, защото тъкмо на нея се възлагат надеждите да осигури напредъка на общността и в ускорени темпове да преодолее изоставането от англо-саксонския свят.
Можем да прибавим и факта, че фашистка Италия се предефенира като наследник на Римската империя, а нацистка Германия драматично съживява германските вековни мечтания за величие – всичко това е облечено в съответната ритуалност, която цели да направи свещени глобалните претенции на фашистката и националсоциалистическата идеологии, възродили абсолютно същите претенции на католицизма и протестантството.
Показателно е например, че на апела на Фюрера откликва цялата нация, а не само представителите на „нисшия слой на средната класа със садо-мазохистичен характер“, както наивно смяташе Ерих Фром.
В крайна сметка, чрез новата идеологическа религиозностнацистка Германия успява да преодолее по-близките и по-далечните германски унижения, да възроди германското достойнство, да представи перспективата да завладее и да подчини света и, категоричен е още Раймон Арон, да създаде икономическа система, може би способна да остане постоянна /Арон, 1997, с. 106/.
Фундаменталният проблем на нацизма е, че той носи в себе си психичните основания за собствената си историческа гибел още в самото начало на своето установяване – това е претенцията за незабавна практическа реализация на идеята за световно господство чрез идеологическата представа за расово превъзходство /Георгиев, 2014, с. 318; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 311/.
Очевидно е, че проявленията на идеологическото като тоталитарни идеологии чрез двете му основни разновидности – комунистическото и националсоциалистическото, имат както своите религиозни основания чрез проявленията на религиозното като християнство в неговите конкретни измерения – католицизъм, протестантство и православие, така и в техните собствени теоретични построения като идеологически концепции.
Всичко това означава, че по много сложен начин те определят не само структурата на вътрешната си политика, но и дефинират полагането си в сферата на международните отношения.
Като поставя акцента върху икономическите предпоставки на това полагане, Раймон Арон смята, че контрастът между пацифисткия консерватизъм на СССР и войнстващия империализъм на фашистките тирании всъщност има двоен произход: от една страна, СССР притежава достатъчно ресурси за дирижирана икономика, а, от друга страна, Италия и Германия, които са формирани в неимперските капиталистически нации по-късно от старите световни владетели, изпитват нуждата да разширят своето икономическо пространство, за да го подчинят на политическата си идеология и да подобрят своя икономически режим /Арон, 1997, с. 107/.
Известна е позицията на Критическата психология спрямо идеята икономическите обяснения да бъдат разглеждани като основополагащи при интерпретацията на действителността, тъй като, според мен, не само икономическите, но и всички останали процеси са резултат от регулацията на общностни психични феномени от етнически, политически, религиозен, идеологически, цивилизационен и исторически характер.
Ето защо, от критически позиции може да се каже, че пацифисткият консерватизъм на Съветска Русия се дължи по-скоро на дълбинното и може би неосъзнаторегулативно действие на мистичното православно християнство, което по никакъв начин не разглежда себе си като универсално значимо, още по-малко е в състояние да формулира претенции за световна хегемония, за разлика от католицизма и протестантството и всички базиращи се на тяхна основа западни идеологически концепции.
Защото, ако беше единствено идеологическата регулация, то комунистическата идеологема за толкова задължителната „световна революция“ с голяма степен на вероятност щеше да трансформира руския „пацифистки консерватизъм“ в един доста твърд „войнстващ радикализъм“.
И това се отнася не само до руското православно християнство, но и за „дремещото“ до 80-те години на ХХ век в китайската общност китайско конфуцианство, защото е повече от очевидно, че ако само комунистическата идеология стоеше в основата на психичната регулация на мисленето и поведението в Съветска Русия и в комунистически Китай, то най-вероятно нито аз щях да пиша, нито вие да четете тези редове.
По-скоро цялото човечество отдавна би престанало да съществува поради идеологическото задължение да бъде установен на всяка цена комунизма в мащабите на света изобщо, с изключение може би на онези симпатични и отдадени на тотемно-култовите си религиозни вярвания хора от етноидните човешки общности, каквито са пигмеите и бушмените в Африка, аборигените в Австралия или индианците от река Амазонка, тъй като за всички тях историята най-вероятно няма никакъв смисъл /Георгиев, 2014, с. 319-320; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 312/.
Що се отнася до нацистка Германия, съвпадението между идеята за универсалност в католическото и протестантското християнство елегантно се съчетава с претенцията за световно господство, които заедно дефинират тоталната агресия в областта на международните отношения, не толкова за възпроизводството на субектността на собствената държава, колкото за нейното производство като абсолютна световна сила. Едва ли ще бъде твърде преувеличено, ако се каже, че същата степен на може би неосъзната психична тъждественост с претенциите на католицизма и протестантството се отнася и до либерално-демократичната, и до останалите идеологически концепции, всички до една рожби на западната цивилизация, която по този начин отново и отново възпроизвежда претенциите си за универсалност и за тяхното логично психично следствие – да владее света, установявайки своята глобална хегемония /Георгиев, 2014, с. 320; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 312-313/.
Изглежда повече от очевидно, че като следствие от критическите интерпретации на цялата подмяна на религиозните с идеологическите общностни психични регулатори на мисленето и поведението и от гледна точка на Критическата психология, възниква закономерният въпрос – как и по какъв начин се полага днес и би следвало да се полага в бъдеще целия православен християнски свят, за когото е несъмнено, че идеологическите системи на западната цивилизация, в т.ч. и либерално-демократичната, са по-скоро чужди тела в цялото духовно пространство на православното християнство?
Разбирам, прекрасно разбирам, че това е изключително сложен и определено твърде тежък въпрос, чиито отговор обаче не е предмет на изследването в настоящата статия.
Да, вярно е, че имам своя версия на този отговор, която бих могъл да споделя с руските читатели в бъдеще, но все ми се струва, че са нужни и колективни усилия на повече хора от Русия, България, Сърбия и т.н.
Защото православното християнство не е само наше общо минало и настояще, но и общо бъдеще.
Ето защо, познанието, и то именно психологическото познание на уроците от миналото и парадоксите между нашите православни християнски основания и абсурдите на идеологическите заблуди на нашите общности, е твърде важно с оглед необходимото конструиране на бъдещето.
Проф. Людмил Георгиев