Аркадий Петрович Гайдар е съветски детски писател, участник в Гражданската и Великата отечествена война.
Истинската му фамилия е Голиков. Едва 14-годишен, встъпва в редиците на Червената армия.
Най-известните му литературни произведения са „P.B.C.“ (1925), „Училище“ (1930), „Тимур и неговата команда“ (1940), „Чук и Гек“ (1939) и „Съдбата на барабанчика“ (1938).
Творбите му влизат в училищната програма, екранизирани са многократно и преведени на много езици.
Специално „Тимур и неговата команда“ фактически поставя началото на тимуровското движение, което има за цел да помага доброволно на ветераните и възрастните хора.
Доброволната дейност се извършва от пионерите.
Писателят умира като партизанин в Украйна през 1941 г.
Има няколко версии за обстоятелствата на неговата смърт.
Съдбата на много семейства на известни съветски писатели, поети и преводачи по време на Втората световна война е свързана с Чистополие. Тук са евакуирани децата на Борис Пастернак, Марина Цветаева, Аркадий Гайдар, Василий Гросман и др.
Именно тук е евакуиран в началото на войната интерната на Литературния фонд.
Децата на писателите на евакуирани в началото на юли 1941 г. от пионерския лагер на Литературния фонд във Внуково. Малките деца пътували с майките си, а учениците с възпитателите си
Децата били настанени в Почивния дом на профсъюзите на ТАСС в Берсут. През есента ги преместили в 
Чистопол, където имало училище. В Дома на селянина, където сформирали интернат, ги хранели три пъти на ден, но децата оставали гладни.
Към 1 август 1941 г. били евакуирани 146.5 хиляди човека, а през пролетта на 1942 г. – над 276 хиляди. ТАСС приемала не само семейства, но и пионерски лагери, детски градини, училища-интернати, детски домове. Преди войната в СССР имало 19 детски дома, а към пролетта на 1942 г. те вече били 99.
Децата помагали в колхоза.
“Трябваше сами да се изхранваме, защото всички бяха заети с войната. През пролетта ни отделиха наше поле, – пише Ера Росина, дъщеря на поет-преводач, тогава тя е на 12 години. Отглеждахме картофи, зеле, моркови. Вдигаха ни сутрин по тъмно, в четири часа, тръгвахме полусънени и вървяхме над 4 км до нашето поле. Работехме малко, после се връщахме и закусвахме, отивахме после на училище, после си пишехме домашните, а после отново на полето…Спомням си безкрайните полета от просо. ..”
Всички били тимуровци, а болшинството момичета били влюбени в Тимур, син на Аркадий Гайдар, който бил евакуиран в Чистопол.
“Най-големите момчета играеха на футбол, там имаше два отбора, – спомня си Лаиса Лейтес. – Капитан на единия отбор стана Тимур Гайдар, на другия – Стаси Нейгауз (син на Борис Пастернак).
Момичетата веднага се разделихме на две партии. Рано сутрин събирахме полски цветя и поставяхме в столовата букет преди закуска на нашия кумир. Някои от нас дори съчиняваха стихове в тяхна чест. Помня само римата “Тимур-amour”.
След един действителен случай Тимур Гайдар наистина се превърнал в герой.
“С
мене постоянно нещо се случваше, – пише София Богатирьова, дъщеря на писателя Александър Ивич, тогава на 9 години. – Паднах в пълноводната река Кама, което ми донесе кратка слава, защото от реката ме спаси, дори ме загърна с ризата си и ме отнесе на ръце по високия бряг до стаята на малките момичета не някой друг, а Тимур Гайдар”.
Интернатът на Литературния фонд се завръща в Москва през лятото на 1943 година.
Използвани са спомени от книгата на Наталия Громова “Странники войны”
Петя Паликрушева
