БЕЛИЯТ ТЕРОР В РУСИЯ

Не пресъхва потокът от статии и бележки за „добрия Цар-батюшка“ в Русия, за благородното бяло движение и за противниците му, червените болшевики -кръвопийци. Няма да заставам нито на едната, нито на другата страна на барикадата. Просто ще ви предоставя малко факти. Обикновени голи факти, взети от открити източници. И нищо повече.

Отреклият се от престола Цар Николай II бил арестуван на 2 март 1917 г.от  генерал Михаил Алексеев – началник на неговия щаб. Царицата и семейството на Николай II са арестувани на 7 март от генерал Лавр Корнилов – командващ Петроградския военен отряд. Да, да, същите тези герои-създатели на бялото движение…

Правителството на Ленин, поело върху себе си отговорността за страната през ноември 1917-та, предложило на семейството на Романови да заминат при роднините си – в Лондон, но английското кралско семейство им ОТКАЗВА разрешение да се установят в Англия.

Свалянето на царя е приветствано от цяла Русия. „Дори близките роднини на Николай си сложили червени ленти“, – пише историкът Хенрих Йоффе. Великият княз Михаил, на когото Николай има намерение да предостави короната, се отказал от престола. Руската Православна Църква, извършвайки клетвопрестъпление към църковната догма, понеже не останала верен „поданик“ на царя, приветствала известието за свалянето му.

Офицерството на Русия

57 % от офицерството на Русия подкрепяло бялото движение, от тях 14 хиляди по-късно преминали към червените. 43 % (75 хиляди човека) веднага тръгнали след болшевиките, т.е. в крайна сметка – повече от половината от офицерството на Русия подкрепило Съветстката власт.

Първите няколко месеца след Октомврийската революция в Петроград и Москва не напразно се говорело за „триумфални шествия на съветската власт“.

Само в 15 от 84 губернски и други големи градове съветската власт се установила чрез въоръжена борба. „В края на ноември във всички градове от Поволжието, Урал и Сибир властта на Временното правителство вече не съществувала. Тя преминала почти без каквато и да е съпротива в ръцете на болшевиките, навсякъде били образувани Съвети“, – свидетелства генерал-майор Иван Акулинин в спомените си „Оренбургската войска на казаците в борбата с болшевиките 1917-1920“. „Точно по това време, – пише той по-нататък, – към Войската започнали да се присъединяват строеви части от Австро-Унгарския и Казказкия фронтове – полкове и батареи, но да се разчита на тяхната помощ, се оказало абсолютно невъзможно: те съвсем не искали и да чуят за въоръжена борба с болшевиките“.

Как тогава при тези обстоятелства Съветска Русия изведнъж не оказала в обръч от неприятели? Ето как: от края на февруари до началото на март 1918 г. империалистическите държави от двете воюващи в световната война коалиции започнали мащабно въоръжено нападение над територията на Русия.

На 18 февруари 1918 г. германските и австро-унгарските войски (около 50 дивизии) преминали в настъпление от Балтика до Черно море. За две седмици те окупирали огромни пространства.
На 3 март 1918 г. бил подписан Бресткият мир, но немците не спрели. Възползвайки се от договора с Централната рада (по онова време тя била твърдо установена в Германия), те продължили настъплението си към Украйна, на 1 март свалили в Киев съветската власт и тръгнали на юг и изток към Харков, Полтава, Екатеринослав, Николаев, Херсон и Одеса.

На 5 март немските войски под командването на генерал-майор фон дер Холц нападнали Финландия, където бързо свалили финското съветско правителство. На 18 април германските войски нападнали Крим, а на 30 април превзели Севастопол.

Към средата на юни повече от 15 хиляди германски войски с авиация и артилерия се намирали в Закавказието, в това число 10 хиляди човека в Поти и 5 хиляди човека в Тифлис (Тбилиси).

Турската войска бушувала в Закавказието от средата на февруари.

На 8 март 1918 г. английски десант влязъл в Мурманск под предлога…, че трябва да се защитят складовете с военно имущество на немците.

На 5 април японски десант влязъл във Владивосток, но вече под предлог, ….да се защитят японските граждани „от бандитизма“ в града.

На 25 май тръгнал Чехословашкият корпус, чийто ешалони се намирали между Пенза и Владивосток.

Трябва да се има предвид, че „белите“ (генералите Алексеев, Корнилов, Антон Деникин, П. Врангел, адмирал Александър Колчак), които изиграли ролята си при свалянето на царя, се отрекли от властта на Руската империя, но и не приели новата власт, започвайки борба за собствено управление в Русия.

В южна Русия, където действали главно „Руските освободителни сили“, ситуацията била завоалирана от руската форма на „Бялото движение“. Атаманът на „Донската войска“ Петър Краснов, когато му казали, че трябва да демонстрира „немска ориентация“ и му дали за пример „доброволците“ на Деникин, отговорил така: „Да, да, господа! Доброволческата армия е чиста и непогрешима.

Но аз съм донски атаман, с мръсните си ръце пипам немски снаряди и патрони, измивам ги във вълните на тихия Дон и чистички ги предавам на Доброволческата армия! Целият този позор лежи на моите плещи!“.

Александър Василиевич Колчак, така любимият „романтичен герой“ на съвременната „интелигенция“ в Русия, нарушавайки клетвата към Руската империя, първи в Черноморския флот се заклел във вярност на Временното правителство. Разбирайки за Октомврийската революция, връчил на британския посланик молба за постъпване в английската армия. Посланикът, след консултация с Лондон, връчил на Колчак направление за Месопотамския фронт. По пътя за там, в Сингапур, го настигнала телеграма от руския посланик в Китай Николай Кудашев, който го канел в Манджурия за формиране на руски войнски части.

И така, към август 1918 г. въоръжените сили на РСФСР напълно или почти напълно се опълчили на чуждестранните войски. „Би било грешно да се мисли, че в продължение на цялата тази година ние сме се сражавали на фронтовете за делото на враждебните на болшевиките руснаци. Точно обратото, руските белогвардейци се сражаваха за нашето дело“, – пише по-късно Уинстън Чърчил.

Белите са освободители или убийци и грабители?

Докторът на историческите науки Хенрих Йоффе в списание „Наука и жизнь“, брой 12 от 2004 г. в статия за Деникин пише: „Върху освободените червени територии шестваше истински реваншистки шабаш. Връщаха се старите стопани, цареше произвол, грабежи, страшни погроми над евреите…“.

За зверствата на войската на Колчак вървят легенди.

Броят на убитите и измъчваните в колчаковските арести не подлежат на статистика. Само в Екатирининбургска губерния са били разстреляни около 25 хиляди човека.

„В Източен Сибир се извършваха страшни убийства, но не от болшевиките, както обикновено мислехме.Няма да сгреша, ако кажа, – признава по-късно очевидецът от тогавашните събития генерал Уилям Сидни Гревс, – че на всеки човек, убит от болшевиките, се падаха 100 човека, убити от антиболшевишките елементи“.

„Идеологията“ на белите по този въпрос ярко изразява генерал Корнилов: „Ние дойдохме на власт, за да бесим, а трябваше да бесим, за да вземем властта“…

„Съюзниците“ на бялото движение – англичаните, французите и японците изсмуквали от Русия всичко – метал, въглища, хляб, оборудване, двигатели…Стопирали всички граждански параходи. Само от Украйна немците изнесли до октомври 1918 г. 52 хиляди тона зърно и фураж, 34 хиляди тона захар, 45 млн яйца, 53 хиляди коня и 39 хиляди броя едър рогат добитък. Вървяло мащабно разграбване на Русия.

А за зверствата (не по-малко кървави и масови – никой и не спори за това) на Червената армия и чекистите може да четете в съчиненията на „демократическата“ преса по света. Този текст има за цел да разсее поне малко илюзиите за тези, около които вървят ветрове от възхита и романтика, около благородните уж „бели рицари на Русия“. Точно обратното – имало е твърде много мръсотия, кръв и страдание около „белите рицари“.

„Белият терор в Русия“ – така се нарича книгата на известния историк, докторът на историческите науки Павел Голуб. В книгата са събрани документи и материали, които разгромяват всички шаблони на широко циркулиращите в средствата за масова информация публикации, митове и легенди върху тази таза „нежна“ историческа тема.

Да започнем с твърденията за жестокостта и кръвожадността на болшевиките, които при най-малката възможност уж унищожавали своите политически противници. В действителност ръководителите на болшевишката партия застанали твърдо и непримиримо, понеже горчивият им опит ги убедил в необходимостта от решителни мерки. Първоначално те проявили определена доверчивост и дори безотговорност. Та само за четири месеца Октомври направил грандиозното си шествие от единия до другия край на огромната руска държава, което станало благодарение на подкрепата  на властта на Съветите на болшинството от руския народ. Ако народът не подкрепяше тази власт, сами разбирате, че тя не би имала никакви, ама абсолютно никакви шансове за успех. Много от лидерите на контрареволюцията, както е видно от документалните материали, – генералите Краснов, Владимир Марушевский, Василий Болдирев, видният политически деец Владимир Пуришкевич, министрите от Временното правителство Алексей Никитин, Кузма Гвоздев, Семьон Маслов, а и много други – били пуснати на свобода само на база на честната им дума, макар враждебноста им към новата власт да не се подлагала на никакви съмнения.

С една дума, всички тези господа нарушили думата си, вземайки активно участие във въоръжената борба, в организирането на провокации и диверсии против народа си. Великодушието, проявено по отношение на отявлени врагове на Съветската власт, довело до хиляди и хиляди жертви, страдания и мъчения на стотици хиляди хора, които подкрепяли революционните промени в Русия. И тогава ръководителите на руските комунисти направили неизбежните си изводи – а болшевиките умеели да се учат от грешките си…

Идвайки на власт, болшевиките не веднага забранили дейността на политическите си противници. Те не ги арестували, позволили да се издават техните вестници и списания, разрешили им да правят митинги и шествия и пр.

Народните социалисти, есерите и меншевиките продължавали своята легална дейност в органите на новата власт, започвайки от местните Съвети и завършвайки до ЦИК. И пак, когато всички тези партии преминали към открита въоръжена борба против новия строй, техните фракции с декрет на ЦИК от 14 юни 1918 г. били изключени от Съветите. Но дори след това опозиционните партии продължили легално да действат. Наказани били само тези организации и лица, които били уличени в конкретни подривни действия.

Както е показано в книгата, инициатори на гражданската война станали именно белогвардейците, които представлявали интересите на свалените експлоататорски класи.

Част от гражданската война, както признава един от лидерите на бялото движение Деникин, бил метежът на чехословашкия корпус, който бил призван да подкрепя западните „приятели“ на Русия. Без помощта на тези приятели белочехите, а после белогвардейските генерали никога не биха постигнали сериозни успехи.
„Цивилизаваните чехославашки картели се разправяли със своите „братя-славяни с огън и щикове, буквално изтривайки от лицето на земята цели села и градчета“ В Енисейск, например, заради симпатии към болшевиките били разстреляни повече от 700 човека – почти една десета част от живеещите там. Чехите разстрелвали болшевиките от упор, в продължение на цели денонощия, без прекъсване. Примерите са много…

Между другото, чуждестранните агресори активно способствали и за създаване на руска територия на нови концлагери за тези, които се обявявали против окупацията или съчувствали на болшевиките. Концлагерите започнали да се създават още по времето на Временното правителство.

И това е безспорен  факт, за който мълчат разобличителите на „кървавите злодеяния на комунистите“.

Когато в Архангелск и Мурманск стъпили френските и английски войски, един от техните ръководители – генерал Пул от името на съюзниците тържествено обещал на северняците да гарантира върху заграбената територия „тържеството на правдата и справедливостта“.

Но почти веднага след думите му на територията на завзетия остров Мудюг бил създаден концлагер. Ето свидетелства от хора, които имали „шанса“ да попаднат там: „Всяка нощ умираха по няколко човека, труповете им бяха оставяни в бараката до сутринта. Сутринта се появяваше френски сержант и злорадо питаше: „Колко болшевики днес са капут?. От заточените в Мудюг повече от 50 % се разделиха с живота си, много полудяха…“

След заминаването на англо-френските агресори властта в Северна Русия преминава в ръцете на белогвардейския генерал Евгений Милер.

Той не само продължил, но и засилил репресиите и терора, опитвайки се да спре бързо разрастващия се процес на“болшевизация на масите“. Най-нечовешка проява на духа на белите бил концлагерът в Йоканг, който един от затворниците там характеризира като „най-зверския, най-изродския начин да се изтребват хора чрез бавна и мъчителна смърт“.

Ето спомени на човек, който не успял да умре в този ад: „Умрелите лежаха на наровете заедно с живите, при това живите се чувстваха не по-добре от умрелите – мръсни, покрити със струпеи, в разкъсани дрипи, разлагащи се живи трупове, това беше истински кошмар…“.

До момента на освобождението на Йоканг от белите от 1600 затворници били останали 576 човека, от които 205 вече не можели да ходят.

Системата от подобни концлагери, както е показано в книгата, била разгърната в Сибир и в Далечния Изток от адмирал Колчак – най-жестокият от белогвардейските водачи. Те били създадени както на базата на затворите, така и на базата на лагерите за военнопленници, които били построени още от Временното правителство.

В над 40 канцлагери режимът затворил почти милион (91 4178) човека, отхвърлящи реставрацията на дореволюционните порядки. Към тях трябва да добавим още около 75 хиляди човека, които били въдворени в Сибир. Повече от 520 хиляди човека изпълнявали почти робски, абсолютно неплатен тред в предприятията и в селското стопанство.

Но нито в „Архипелагът ГУЛАГ“ на Солженицин, нито в писанията на неговите последователи Александър Яковлев, Дмитрий Волкогонов и други няма нито ред за белия терор. Същият този Солженицин започва своя „Архипелаг“ от гражданската война с описанието на „червения терор“. Да, класически пример за лъжа чрез премълчаване!

В антисъветската литература за гражданската война изобилства от описания на нечовешките смърти, с които болшевиките дарявали белогрардейците. В книгата на Павел Голуб се привеждат факти и документи, свидетелстващи, че „влаковете на смъртта започнали активно и масирано да се използват тъкмо от белогвардейците. Когато през есента на 1918 г. на източния фронт те започнали да търпят поражения от Червената Армия, в Сибир, а после и в Далечния Изток, се проточили „влаковете на смъртта, в които било пълно със затворници и концлагеристи“.

Когато „влаковете на смъртта“ били в Приморието, те били посетени от сътрудници на американския Червен кръст. Един от тях – Бюкели – написал в дневника си тогава следното:

„До момента, в който открихме тази ужасна каравана в Николск, 800 пътника умряха от глад, мръсотия и болести…Видях трупове на хора, чийто тела още приживе бяха разядени от паразити. Те умираха след няколкомесечни мъчителни изтезания от глад, мръсотия и студ. Кълна се в Бога, не преувеличавам!…В Сибир има ужас и смърт на всяка крачка в такъв мащаб, че биха потресли всяко човешко сърце…“.

Ужас и смърт – ето това донесли на руския народ, който отхвърлил дореволюционния режим, белогвардейските генерали. И това съвсем не е публицистично преувеличение. Самият Колчак откровено написал за създадената от него „вертикала на управление“: „Дейността на началниците на затворническата милиция, отрядите с особено предназначение, всички видове коменданти, началници на отделните отряди, всичко това е едно абсолютно престъпление“. Добре е всички, които се възхищават на „патриотизма и самоотвержеността“ на бялото движение, най-после да се осъзнаят.

Що се отнася до „червения терор“, то размерите му били съвършено несъпоставими с белия терор – болшевиките били принудени да отговорят подобаващо на белогвардейците. Това е признато дори от генерал Гревс, командващ 10-хилядния американски корпус в Сибир.

И така било не само в Източен Сибир. Така било по цяла Русия. Впрочем, откровените признания на американския генерал съвсем се премахват вината му за участието в разправите над отхвърлилия дореволюционните порядки народ. Терорът против руския народ бил осъществяван със съвместните усилия на чуждестранните нашественици и бялата армия.

На територията на Русия имало повече от милион нашественици -280 хиляди австро-германски щикове и около 850 хиляди английски, американски, френски и японски войски. Съвместният опит на белогвардейската армия и техните чуждестранни съюзници коствали на руския народ много скъпо: около 8 милиона убити, измъчени в концлагерите, умрели от раните си, от глада и епидемиите…Материалните загуби, според оценки на експерти, имат астрономически размер – над 50 милиарда златни рубли…

Превод: Петя Паликрушева