Както е известно, европейският интеграционен проект изначално предвиждаше интегрирането на приблизително еднакви държави — разбира се не като територия и население (няма как да сравняваме в това отношение Германия и Люксембург например), а по отношение на нивото на своето икономическо развити, правната си система и своите ценностни ориентири. И докато евроинтеграцията се движеше в това русло, тя не пораждаше сериозни вътрешни конфликти. В началото на ХХІ век обаче, този принцип беше нарушен с последователното присъединяването на дванайсет източноевропейски държави (плюс Кипър), които чисто географски са част от Стария континент, но се различават както по нивото на икономическото си развитие, така и по своя манталитет от Западна Европа. И в момента брюкселските «еврократи» жънат плодовете на тази сбъркана стратегия, тъй като именно «неправилното» поведение на такива «неправилни» членове като Полша, Унгария или Чехия например, провокира днешната изключително сериозна криза вътре в ЕС.
Тези държави категорично не приемат прокарваното от Берлин и Париж задълбочаване на европейската интеграция (което означава ограничаване на националния суверенитет на страните членки), както и редица други политика на ЕС, например по въпроса за т.нар. «бежанци». Но след като не разполагат с реални инструменти да променят тази политика, пред тях би трябвало да има само два варианта — да се подчинята на «брюкселския (разбирай германския) диктат» или пък да последват британския пример и да напуснат Съюза. Както изглежда обаче, поляците са открили и трети вариант — да продължат да прокарват собствените си «анти ЕС»-инициативи и в същото време да останат членове на Съюза, най-малкото за да продължат да ползват средствата от еврофондовете.
Именно това обяснява полския феномен, който някои вече дефинираха като своеобразна «културна революция», тъй като в момента Варшава се опитва да реализира откровено консервативна и национално ориентирана политика в рамките една ултралиберална и наднационална организация, каквато е ЕС. Както вече споменах, Полша отказва да приема «бежанци», гласува редица закони, увеличаващи държавния контрол върху медиите, а след това стартира и реформа на съдебната система, в резултат от която управляващата партия «Право и справедливост» (PiS) на практика ще постави под свой контрол и съдилищата. Наистина, под натиска на масовите протести, организирани от либералните и леви кръгове в страната, президентът Дуда наложи вето на законите за съдебната реформа, но е много съмнително, че новите законопроекти, които PiS се готви да предложи вместо тях, ще са по-различни. Защото, както заяви министърът на правосъдието Збигнев Зьобро: «Полша е демокрация, а не съдокрация».
Естествено, Брюксел нямаше как да не реагира на полската «културна революция». Така, президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, както и вицепрезидентът на Комисията Франс Тимерманс, намекнаха, че може да бъде задействан чл.7 на Договора за ЕС, даващ възможност за лишаване на държава от Общността от право на глас в Съвета на Съюза. Както е известно, Комисията може да предложи прилагане на този текст, но решението се взима съгласувано със Съвета на ЕС и Европейския парламент и трябва да е единодушно. Това обаче няма как да се случи, тъй като «полската революция» очевидно се подкрепя и от други постсоциалистически членове на ЕС. Унгарският премиер Виктор Орбан, в частност, ясно заяви, че: «иквизиторската кампания срещу Полша няма да се увенчае с успех, защото Унгария ще използва всичките си законни възможности в ЕС за да демонстрира своята солидарност с поляците».
Впрочем, според редица авторитетни експерти, задълбочаващата се конфронтация между Брюксел и Варшава е свързана не само с полската «културна революция», но и с плановете на сегашните управляващи да превърнат Полша в регионална суперсила, включително за сметка на демографските ресурси на съседите и Украйна и Беларус.
Петър Георгиев