Гледам външният министър Екатерина Захариева да се хвали по телевизията, че сме направили „исторически пробив“ в Албания. Захариева беше щастливо — ухилена – както се полага на едно канго на външната политика.
Признаването на българско малцинство в Албания, вън от съмнение, е една дочакана справедливост. Но Захариева не бива да се държи толкова екзалтирано. Просто такъв е късметът на някои: още не са проходили в дипломацията, а вече пробиват дупки всякакви – както се изразяваше героят на великия Апостол Карамитев в „Специалист по всичко“.
Захариева ловко се опита да приватизира „пробива“. Но вестник „24 часа“ /15 октомври/ справедливо отбеляза и дългогодишните усилия на доцент д-р Веселка Тончева от БАН, автор на многобройни изследвания за българите в Албания – тогава, когато кангото Захариева дори не е сънувала, че някой ден ще пробива дупки.
Захариева леко подхлъзна и ББ – от глупост, разбира се. Тя се похвали, че дипломатите ни били положили много усилия – после обаче се оказа, че всичко станало след един телефонен разговор на ББ с албанския му колега. Такива са нашите работи: правим дупки в историята, само с един телефонен разговор. Пет лева – и пробив.
Не е лошо да спрем да пищим с фанфарите. Независимо от успеха, не бива да забравяме, че нашият „пробив“ е девети поред – всъщност — донейде фриволно казано, сме деветата дупка на кавала. Както сигурно ви е известно, преди нас албанците отдавна са признали осем /8/ национални малцинства, дори и това на циганите. Признали са правата и на египтяните – ако тия пък не са някакъв клон на циганите. Как така сме останали деветата дупка? Кангото да вземе да проучи тази мистерия.
Нашият „пробив“ ще бъде кисел лимон за македонците – и тепърва ще видим, как ще реагират те. Затова е по-разумно външният ни министър да не се държи като брокер на Европейския съюз – да обещава врели-некипели от негово име. Понеже е ясно, че сме получили престижната девета дупка на кавала, защото сме обещали нещо на албанците.
Както впрочем и на македонците, когато преди няколко месеца — официално, с договор – им дадохме под наем Историята си. А в политиката неспазените обещания се плащат прескъпо. Ние най-много се нуждаем от подкрепа – обаче с широка ръка я обещаваме на други.
Споменах знаменития филм „Специалист по всичко“ – и ми стана тъжно. Как се радваше навремето публиката на приключенията и изхвърлянията на „Специалиста“. Той се въртеше уж в някаква любовно-битова история – обаче всички си мислихме за тогавашните управници – многознайковци и факири на празните обещания. Смеехме се – без да подозираме, какво ще ни дойде на главата.
И от друго трябва да се притесняваме: от възторженото отношение на Захариева към «самоопределянето» на хората. Тя няма да разбере — но вие сте наясно, защо.
Кеворк Кеворкян