Един от най-бележитите български пълководци във войните за национално обединение, генерал- лейтенант Радко Димитриев е роден в котленското село Градец на 24 септември 1859г. в семейството на учителя Димитър Русков (даскал Димитрий). Кръстен е Руско, но по-късно се преименува Радко – както са го наричали галено родителите му.
Родното му е село е разположено живописно по двата бряга на река Луда Камчия, която при дъждовно време се превръща в страшен порой и завличала всичко по пътя си. През епохата на Възраждането посетилите селото пътешественици, като Константин Иречек и Иван Вазов дават ласкава оценка за развитието на търговията и занаятите в това голямо село
Бащата на Радко Димитриев — обичаният и тачен от местните хора, даскал Димитрий е основоположник на учебното дело в Градец. За жалост през 1864 г. той си отива твърде млад от белия свят и остава младата си жена вдовица с двама сина на ръце. След няколко години тя се задомява отново в съседното село Жеравна, където замива да живее с двете си деца . Вторият баща на Радко, Васил Абаджията — по професия е абаджия и е много внимателен и грижовен настойник , но споменът за даскал Дмитрий ще остави завинаги жива рана в сърцето на малкото момче, което през целия си съзнателен живот ще се стреми да бъде достоен негов син .
Радко учи първоначално в Градец, а след това в Жеравна и Котел.По желание на настойника си той заминава при роднини в град Тулча, Северна Добруджа, за да учи занаят и търговия , но много скоро разбира че тази работа не е за него . Връща се в България и се записва ученик в прочутата Априловска гимназия в Габрово . След нейното завършване през 1875 г. е назначен за чиновник на телеграфо-пощенската станция в Котел.
Едва 17 годишен се включва активно в дейността на местния революционен комитет по подготовката на предстоящото Априлско въстание от 1876 г.. През Руско-турската Освободителната война 1877-1878г. , младият Радко със своя близък приятел Петко Кавалджиев решава да прекоси Балкана и да се включи в руската армия, за да воюва с турците. Край Елена на 10 юли 1877г. са арестувани от казашка сотня с подозрение че са турски съгледвачи. След проверка от руското разузнаване, те са освободени и тяхната молба да служат в руската армия е удовлетворена . Петко е зачислен в опълченска дружина, а образованият Радко след кратък подготвителен курс в школа за преводачи, е назначен за военен преводач в щаба на Улановския конен полк на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на генерал Йосиф Гурко. Към 20 ноември 1877 г. той настига полка си в района на село Правец. На 22 януари 1878 година дивизията в която служи Радко Димитриев навлиза в Одрин.
След Сан Стефанския мирен договор, Радко иска да се отдаде, по примера на своя починал баща, на учителското поприще, но по настояване на руските офицери, които добре познават неговите качества, се записва заедно с други родолюбиви младежи в Дружината на волноопределящите се в Пловдив. Когато е открито Военното училище в София, Радко Димитриев се записва в първия випуск на училището . На 11 май 1879г. го завършва с отличен успех и е назначен, като офицер в 4-та пеша Пещерска дружина на Източнорумелийската милиция. Качествата му не остават незабелязани и през 1880г . рапорта му да учи в Николаевската Генералщабна академия на руската армия в Санкт Петербург е удовлетворен .Той завършва академията с отличен успех и препоръки де се използва, като генералщабен офицер и преподавател във военноучебните заведения в България.
През месец юни 1884 г. се завръща в родината си и е назначен в 1-ва пеша Пловдивска дружина, като е повишен в звание капитан. Няколко месеца по-късно е назначен в щаба на Източнорумелийската милиция в Пловдив, като началник на отделение „Личен състав“ и адютант на командващия милицията и жандармерията генерал Август фон Дригалски.
Включва се активно в съединисткото движение. На 6 септември 1885 година то е обявено, съставено е ново правителство, което се събира на заседание.В него освен министрите , участват и старшите офицери от гарнизона, както и някои от по-младите офицери, между които и капитан Радко Димитриев.Той предлага, вместо „спокойния по темперамент“ майор Филов, който е предложен по старшинство, за главнокомандващ на Източнорумелийските войски да се избере майор Николаев. На същия ден капитан Димитриев е назначен за началник-щаб на южнобългарската армия /Източния корпус/.
Пред вид на военната опасност откъм Османската империя, той заминава с „Щаба на народната войска в Южна България“ за българо-турската граница, в района на Търново сеймен /Симеоновград/ за да ръководи отблъскването на евентуална турска агресия.
На 16 септември издава заповед с указания за провеждане на укрепването на границата с помощта на цивилното население, вследствие на което са създадени отбранителни съоръжения по цялата българо-турска граница, в това число и по Черноморското крайбрежие.
В началото на октомври Радко Димитриев предлага план за организиране на тил на Източния корпус, който на 4 октомври е утвърден от командира на корпуса подполковник Николаев. Съгласно плана се разкриват „разходни магазини“, складове с неприкосновен запас, командирите на отрядите организират интендантски транспорти и се организира медицинската служба в корпуса, отрядите и войсковите части. След това майор Димитриев обръща внимание на ускоряването на военната подготовка на корпуса (5 октомври) и на охраната на железопътния транспорт срещу евентуални действия от страна на турското население (9 октомври).
Интересен момент от кариерата на Радко Димитриев представлява заповедта издадена на 10 октомври и подписана от него и майор Николаев. Заповедта касае обръщението „ваше благородие“ към младшите офицери и „ваше високо благородие“ към старшите, което се заменя с „господин“ и чина на офицера. По-късно примерът от Източна Румелия е последван и от войската на княжеството.
Войната обаче идва съвсем неочаквано от запад, откъдето сръбският крал Милан , подтикван от Австро-Унгария, решава да нахлуе в пределите на България, заради нарушеното статукво, породено от Берлинския договор,след извършеното Съединение.
На 2 ноември 1885, сърбите нападат България.Източният корпус е разположен срещу турците на югоизточните граници. Още същият ден капитан Димитриев започва подготовката за прехвърляне на 16 дружини от корпуса на западната граница. На 3 ноември се получава заповед „Не шестнадесет, а тридесет дружини да се отделят от Източния корпус и да се насочат към София“.По това време от тези войски се формира т.н. „Задбалкански корпус“, за чийто командир е назначен майор Николаев, а за началник-щаб капитан Димитриев. Към 5 ноември по-голяма част от войските от Източния корпус усилено напредват към София. На 8 ноември капитан Димитриев пристига в щаба на Западния корпус в Сливница, където на 9 ноември е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус – войските, които действат срещу главните сръбски сили.
На 10 ноември е назначен за командир на авангарда на лявата колона, която в боя при Цариброд на 11 и 12 ноември изгонва сърбите от Лукавишкия проход и превзема връх Бабина глава. На 13 ноември назначен за началник-щаб колоната на майор Петко Стоянов и го подпомага през целия ден при настъплението към Пирот. В хода на сражението за Пирот (14 – 15 ноември) колоната е спряна от сърбите при Държина, но по-късно помага за овладяване на височините южно от града. На 15 ноември Радко Димитриев придружава командира на корпуса на бойното поле и го подпомага при управлението на войските до цялостното прочистване на града. В края на войната капитан Радко Димитриев е награден с Военен орден „За храброст”
След войната е назначен за началник на строевото-инспекторско отделение на Министерството на войната. Като убеден русофил не възприема външнополитическия курс на княз Александър I за сближаването на България с политиката на Германия, за сметка на Русия, както и суспендирането от него на Търновската конституция и налагането на режима на пълномощията .
Затова организира през 1886 г. заедно с своите другари- капитан Олимпий Панов, ротмистър Анастас Бендерев, капитан Симеон Ванков , капитан Златарски, капитан Георги Вазов и други офицери-русофили военен преврат . Князът е детрониран и изпратен с кораб по река Дунав към руското пристанище Рени.
Председателят на Народното събрание Стефан Стамболов заедно с началника на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров обаче организират контрапреврат и изпращат свои войски към София. За да не се пролива братска кръв, съзаклятниците напускат по тайни пътища страната и заминават за Русия . Там те постъпват на военна служба в руската армия. Радко Димитриев е назначен командир на пехотна дружина и преподавател във военното училище в Тблилиси.
След затопляне на отношенията между Русия и България, през 1898 “офицерският емигрантски въпрос” е решен и княз Фердинанд разрешава завръщането на офицерите-русофили у нас. След 11 години изгнание, Радко Димитриев се завръща в родината си и е назначен за помощник началник щаб на 5-та Дунавска дивизия в Русе.
През март 1900г. е назначен за началник на оперативното отделение на Генералния щаб на армията, а през месец май е повишен в звание полковник. На 1 януари 1904г. е назначен за началник на Генералния щаб на Българската армия и повишен в звание генерал-майор. Като такъв, развива активна дейност по списването на редица инструкции за дейността на кавалерията , пехотата , инженерните войски и артилерията , както и на изготвянето на оперативния план за война с Османската империя. Той е автор на Закона за устройството на въоръжените сили, който Народното събрание приема през декември 1903/ януари 1904г. По неговото настояване се създават 3 военно-инспекционни области в София, Стара Загора/ впоследствие в Пловдив / и Русе, които при мобилизацията на Българската армия за участие в Балканската война, се развръщат в три български арии .
Всичко това показва неговите големи оперативно-тактически заложби , като стратег и богатата му военна подготовка и обща култура. На 28 март 1907г. генерал Радко Димитриев е назначен за началник на 3-та военно-инспекционна област в Русе . В състава на тази област влизат 4-та пехотна Преславска дивизия с щаб в Шумен, 5-та пехотна Дунавска дивизия с щаб в Русе и 9-та Плевенска дивизия с щаб в Плевен .
В навечерието на Балканската война 1912-1913г. е назначен за командващ 3-та армия Още в първите дни на войната, заедно с частите и съединенията на 1-ва армия на генерал Васил Кутинчев, той жъне блестящи победи над турските войски в жестоки срещни сражения при Кайпа, Гечкенли, Селиолу, Петра, Ериклер и Ескиполос.
На седмия ден от началото на бойните действия, армията на генерал Радко Димитриев овладява силната Лозенградската крепост. Потресен от паническото бягство на своите войски, които изоставят почти цялата си артилерия, Махмуд Мухтар паша по-късно ще напише , че „военната история не познава друг подобен случай…“.
Преди да започне сражението за Лозенград, германският стратегически съветник на турския султан, генерал Колмар фон дер Голц заявява: „„За завладяването на Лозенград ще са нужни три месеца време и армия, три пъти надвишаваща българската войска както по численост, така и по качество”.
След края на битката военният кореспондент на в. “Дейли Телеграф” Луи Барзина възкликва: „Това е един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава”!
Френският военен министър Етиен Милеран пък обявява нашата армия за „най-добрата в Европа” и публично заявява, че „би предпочел за съюзници 100 000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя”.
Генерал Радко Димитирев развива целия си пълководчески гений в следващата битка на линията : Бунар хисар-Люлебургас, където нанася тежко поражение на турските войски. Тази победа спечелва народна слава на генерал Радко Димитриев, който е възпят в много песни и стихове, като герой на Балканската война.
Назначен е за командващ на съединените 1-ва и 3-ва армии , което едно от първите фронтови съединения в световната военна история и му е заповядано от цар Фердинанд да атакува Чаталджанската укрепена линия , прикриваща пътя към Цариград. Избухналата холерна епидемия, която взема много жертви и разтегнатите комуникации на двете армии- са причина атаката да не успее.
След подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г., възвестил края на Балканската война, той е назначен от Двореца за помощник главнокомандващ на Българската армия в избухналата Междусъюзническа война, но въпреки положените усилия, войната е загубена безславно и България е принудена да изпие да дъно горчивата чаша на Първата си национална катастрофа . По негово желание , след войната заминава за руската столица Санкт Петербург, където е назначен за пълномощен министър на Царство България .
В навечерието на Първата световна война, в края на юли 1914г., по молба на руския външен министър Сергей Сазонов, той прави безуспешен опит да лобира пред правителството на Васил Радославов, България да се включи в назряващата война, като съюзник на Русия и Антантата.
По-късно същата година си подава оставката, като български посланик в Санкт Петербург и постъпва отново на руска военна служба, като генерал-лейтенант . В България се разгоря яростна атака в печата срещу неговото решение .
Когато през есента на 1915 г. България решава да се включи във войната на страната на Централните сили — Германия, Австро-Унгария и Османската империя, редица български запасни генерали, политици и общественици се противопоставят на решението на правителството на Васил Радославов и на цар Фердинанд, страната ни да тръгне на война в съюз с Германия , Австро-Унгария и Османската империя, която извършва ужасни кланета и истински геноцид над тракийските българи само 2 години преди това, през лятото на 1913 г .
Героите от щурма и овладяването на Одринската крепост в Балканската война , генералите Никола Иванов и Георги Вазов, народният поет Иван Вазов и много други видни умове на нацията отправят апел към Фердинанд да не присъединява страната ни към Централните сили и да не воюваме с Русия. Генерал Георги Вазов пише по този повод : ” Ако България тръгне в съюз с Турция срещу своите освободители , извоювали свободата ни с кръвта и страданията на 200 хиляди руски синове и забрави униженията на петвековното робства , ще стане нечуван световен скандал и национален позор.Не по-малко парадоксален ще е съюзът ни с Германия и Австро-Унгария — страните на Бисмарк и граф Андраши , които унищожиха Сан Стефанска България на Берлинския конгрес на Великите сили и разпокъсаха измъченото ни отечество на три части, раздавайки българските земи на техните приятели!” Гласът им обаче остава глас в пустиня !
През Първата световна война генерал Радко Димитреев е назначен за командир на 8-ми армейски корпус в армията на легендарния руски генерал Брусилов. Проявява своя военноначалнически талант при разгрома на австро-унгарските войски в Галицийската настъпателна операция на руската армия .
След успешни боеве срещу австро-унгарските войски през септември 1914 е повишен в чин генерал от пехотата и му е поверено командването на 3-а армия в Югозападния фронт. С нея Димитриев обсажда безуспешно австро-унгарската крепост Пшемишъл, а до края на годината воюва на река Сан и по направлението към Краков.
При започналата германска офанзива, главният удар на армията на фелдмаршал Аугуст фон Макензен е насочен срещу разтегления фронт на 3-та руска армия на генерал Радко Дмитриев. Въпреки героична съпротива, след упорити боеве, армията му е разбита и в нейната отбранителна полоса е извършен пробив . В резултат на Горлицкия пробив през май 1915 войските на генерал Дмитриев отстъпват от северните Карпати
Той е обвинен от руския Генерален щаб в слабо ръководство на поверените му войски, което го огорчава и кара да се оттегли с жена си Олга Николаевна и двамата си сина в имението в Есентуки, близо до Пятигорск, за да възстанови разклатеното си здраве всред красивата кавказка природа .
Уви, той не е оставен да си почива и не след дълго отново е призован в бойния строй, за да спасява катастрофалното положение на Северния фронт . Назначен е за командващ на 12-та руска армия и за началник на Рижския укрепен район. С нея през лятото на 1916 и последвалата зима той провежда кръвопролитни, но безрезултатни офанзиви срещу германските войски — на запад от Рига.
След Февруарската буржоазнодемократична революция през 1917 година той отново е уволнен с мотива, че е допуснал вмешателство на войнишките болшевишки комитети в командването на поверената му армия . Оттегля си този път окончателно в имението си в Кавказ, за да възстанови изтощения си до краен предел, организъм след 6-те години непрекъснати войни. .
През 1918 г. военнополитическата обстановка в Кавказ се усложнява след настъплението от юг на армията на белогвардейския генерал Деникин. На 11 септември 1918 г. Радко Димитриев, синът му и десетки руски генерали, адмирали и офицери са арестувани в Есентуки от болшевиките, които събират заложници, за да закрепят властта си в Северен Кавказ. На 4 октомври заложниците са прехвърлени от Кисловодск в Пятигорск.
По онова време командващият севернокавказките части на Червената армия, есаул Иван Сорокин влиза в конфликт с гражданското правителство на Севернокавказката съветска република и на 13 октомври извършва преврат, като убива няколко негови членове, включително и председателя Абрам Рубин.
За отмъщение на тези убийства, на 18 октомври 1918 г. над сто от заложниците, сред които и генерал Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК Георгий Атарбеков в планината Маншук, близо до мястото където загива на дуел един от най-великите руски поети, поручик Михаил Лермонтов.
Така трагично завършва изпълнения с толкова много превратности жизнен път на генерал-лейтенант Радко Димитриев.
През 30- те години на миналия век група родолюбци предлагат на българското правителството да пренесат тленните останки на прославения пълководец от Кавказ в родното му село Градец, където да бъдат препогребани, но управниците отказват .
На снимките : генерал Радко Димитриев, като командващ 3-та армия със своя щаб в Балканската война 1912-1913г. и битките при Лозенград и Люлебургас -Бунархисар.
Петър Ненков, военен аналитик