Великият инквизитор:
„Ние ще ги убедим, че ще станат свободни само, когато се откажат от свободата си заради нас и ни се покорят“.
Ф. М. Достоевски, „Братя Карамазови“
Великият инквизитор:Неототалитаризмът или новият тоталитаризъм – това е такава форма на обществото, която осигурява максимален контрол върху всеки човек (или, според терминологията на самата тази система – „индивид“).
За разлика от тоталитарните системи в миналото, които разчитаха на пряката и груба сила, тоталният контрол в системата на новия тоталитаризъм се постига чрез по-фини инструменти и най-вече:
– нови, специално изградени за това социални институции;
– законодателство, което е очевидно тоталитарно, но въпреки това прието по напълно „демократичен“ начин;
– високотехнологични средства и най-нови техники на манипулиране – преди всичко културни и информационни.
За да бъде оформен човекът така, че да се подчини на новия тоталитаризъм, върху него трябва да има постоянен надзор, който да предотвратява „нежелателните“ от гледна точка на тоталитаризма действия и, съответно, да го подтиква към „нужни“ постъпки.
По логиката на новото тоталитарно устройство най-напред трябва законодателно да се внуши, че индивидът има право на свободна самоизява, което му „право“ е педантично формулирано по опис като цял пакет „свободи“ (през 1948 г. ООН решава, че правата на човека са точно 30 на брой – ни повече, ни по-малко; т. е., ако някой реши, че иска някаква допълнителна свобода №31: не, не може!; б. пр.). Това са прословутите кухи шаблони за свобода на словото, на „творчеството“, на вероизповеданието и пр.
Следващата крачка в оформянето на послушния към новия тоталитаризъм човек е твърдението, че не съществуват никакви критерии за оценка на културите, които са представени в обществото. Не било трябвало да се казва, че дадена култура е по-добра, или пък друга – по-лоша; че някои ценности са важни, а други – лъжливи; че дадено поведение е допустимо, а друго е неприлично.
Това „Не трябва да се казва!“ въобще не остава просто теоретично пожелание. Напротив – то се вкарва в законодателството и отклоненията от него се наказват.
Резултатът е, че всяко изказване, в което човек има предвид цялото общество или дори само групи от него, се оказва престъпление според закона.
Така например, твърдението, че хомосексуализмът е полово извращение, става престъпление – човекът, който го направи, „си позволява“ да дава оценка за чуждо сексуално поведение, тоест бил нарушавал чуждата сексуална свбода.
Или друг пример: престъпление е и твърдението, че не е хубаво да се псува. Когато заявим това, ние „нарушаваме“ чуждата свобода на словото.
РЕФОРМАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО
Трудно е да се превъзпита зрял човек. На него може нещо да му бъде забранено, но дори той да спазва тази забрана, това не означава, че е приел мирогледа, който според новия тоталитаризъм е единствено правилен.
Изходът е ясен: човекът от новия модел е много по-лесно да бъде формиран от детски материал.
Затова НАЙ-ВАЖНАТА, КЛЮЧОВА ИНСТИТУЦИЯ ЗА НОВИЯ ТОТАЛИТАРИЗЪМ Е УЧИЛИЩЕТО.
В съответствие с тази логика най-добре е работата по децата да започне колкото може по-рано – в предучилищните заведения. Затова постепенният натиск върху децата в преучилищна възраст и техните семейства се увеличава: внедряват се норми и стандарти за образованието на тези деца, към които норми и стандарти родителите, щат – не щат, са принудени да се придържат – иначе рискуват детето им да получи негативна характеристика при постъпване в училище.
Училището е етап, който детето не може да прескочи. .
В новото тоталитарно общество хората СА ДЛЪЖНИ да имат съвсем конкретно образование. Онова, което децата ни знаят, вече не зависи от нашите решения. Друг решава какво трябва да знаят те. В краен случай родителите могат да включат в образованието им някакви допълнителни елементи (обикновено това е религиозно образование или школа по дадено изкуство, понякога по-задълбочено образование върху някакъв предмет) – но в условията на новия тоталитаризъм и това допълнително образование неизбежно започва да се регулира: установяват се ограничения, води се отчет, въвежда се стандартизация…
Под натиска на новия тоталитаризъм училището преди всичко и на първо място трябва да насочи детето към т. нар. „себеизразяване“. До един момент това изглежда приемливо и обосновано – нали учат детето да формира свое собствено мнение и да го защитава? Приучават го, значи, към творчество… Въвличат го в различни процеси, където не толкова получава знание наготово – а го създава.
Но не бива да се забравя, че тази нова концепция не се появява случайно – а произтича от голямата задача на новия тоталитаризъм: да бъде създаден ЧОВЕК ОТ СЪВСЕМ НОВ ТИП. Затова, макар този деен подход да може да бъде използван за решаването на традиционните образователни задачи – по-добро усвояване на материала, повишаване нивото на знанията, възпитаване на нравствена личност и т. н., истинското му предназначение е съвсем друго.
Той трябва да „освободи“ индивида от традиционните ценности.
Затова и онова, което обикновено се смята за случаен и страничен резултат от новите педадогически похвати, е всъщност именно ГЛАВНИЯТ РЕЗУЛТАТ, който се търси: детето се концентрира върху СОБСТВЕНОТО СИ ЗНАЧЕНИЕ. То започва да надценява всяка една проява на своето „себеизразяване“. Това „себеизразяване“ за него става единствената дейност, която е важна и ценна.
Така, към края на училището в очите на детето ценността на собственото му мнение надхвърля ценността на знанията, които е получило. То е приучено, че е нормално да съществуват различни мнения по един и същи въпрос.
Оттук и доста по-фундаментално внушение: върху всяка тема трябва да има различни мнение.
Иначе казано: нормално е да има разномислие, разединение, разпокъсване в обществото – а ЕДИНСТВОТО НА МНЕНИЯ ПО НЯКАКЪВ ВЪПРОС Е ПАТОЛОГИЯ.
Тази образователна цел обикновено се формулира като „възпитание в дух на толерантност“. Но толерантността при новия тоталитаризъм въобще не представлява уважение към чуждото мнение.
На пръв поглед толерантността означава просто да не бъдат преследвани хора само, защото изповядват други идеи. Обаче концепцията за „толерантностт“ съдържа още нещо много важно: НЕ БИВА И САМИТЕ ТЕЗИ ДРУГИ ИДЕИ ДА СЕ СМЯТАТ ЗА НЕДОПУСТИМИ.
Иначе казано, толерантността при новия тоталитаризъм излиза рамките на отношенията между хората и се прилага вече КЪМ ИДЕИ И УБЕЖДЕНИЯ.
Резултатът лесно може да се предвиди: толерантният човек, създаден в условията на новия тоталитаризъм, не трябва да смята някоя система от ценностти за по-добра от другите. Истинността, стремежът към истината са несъвместими с новия тоталитаризъм.
Затова вече самият стремеж към истина започва да се смята за подозрителен.
За лоялен се признава само онзи индивид, който е готов да допусне съществуването на всякакви убеждения.
С една много важна уговорка: тези убеждения не бива да претендират, че са общовалидни. Уговорката е твърде съществена, защото нали всъщност може да сме убедени в нещо само, ако го признаем за общо правило, тоест, че не сме си го измислили ние? Ако си знаем, че е само наша фантазия, можем да си го обичаме – но как да вярваме, че непременно е вярно?
С други думи: толерантният индивид трябва да се откаже от всякакви убеждения. Той трябва да признава ОТНОСИТЕЛНОСТТА на собствените си ценности. Това спомага за неговото инвидидуализиране и, най-важното: прави го ЛЕСНО УПРАВЛЯЕМ. Такъв човек лесно може да бъде убеден, че трябва да приеме едни или други ценности, макар отначало да не ги е приемал, а само е допускал да бъдат приемани от други хора.
ПУБЛИЧНАТА СЕКСУАЛНОСТ
В условията на новия тоталитаризъм, когато са забранени всякакви всеобщи ценности, като ценностни заместители се възприемат опциите (възможните прояви) на личното поведение. В този мироглед сексуалното поведение заема централно място, защото се смята, че най-голяма степен реализира „себеизразяването“ на личността.
В резултат сексуалното поведение престава да бъде интимно и скривано от публиката – след като проявите на личното поведение се превръщат в ценности сами по себе си, те неизбежно стават център на внимание. Новият тоталитаризъм не признава „срамежливостта“. Той гарантира „правото“ на публично обсъждане на сексуалността.
Нещо повече: обсъждането на сексуалността се превръща в норма, а опитите за отклоняване от тази тема се възприемат като идеологическо насилие.
В борбата с това „идеологическо насилие“ централна роля се отрежда отново на УЧИЛИЩЕТО. То трябва да подготви детето за света на възрастните, а понеже в света на възрастните трябва да умееш да се изразяваш чрез сексуалното поведение и чрез неговото обсъждане – значи, детето трябва да бъде „разкрепостено“, да бъдат снети от него ограниченията, наложени му от семейното възпитание и традиционната култура; нещо, което на обикновен език се нарича „развращаване на малолетни“.
По-нататък в действие влиза вече изпробваният в други области механизъм за „възпитание в дух на толерантност“. За да възприеме детето някакви други убеждения като равни на неговите собствени, нали трябва да знае какви са тези „други убеждения“? Това се изразява с педагогическата максима „опознай другия“.
Ето защо детето в училище бива запознавано с всички форми на изразяване на сексуалността – по-простичко казано, със сексуалните извращения и перверзии. Предполага се, че това знание ще му помогне да бъде „толерантен“.
Тук връзката е съвсем пряка: пълноценната „толерантност“ е немислима без „толерантност“ в сексуалната сфера.
Същата логика обяснява и концепцията за „избор на собствена сексуалност“. Смята се, че на детето не бива да му се натрапва някакъв модел на „джендърно“ (полово) поведение. То трябва да се „самореализира“, да избере своя „джендър“ (социален пол) самостоятелно. Грубо казано: само да реши да бъде ли хомосексуалист или не.
Така на детето се натрапва ситуация, в която то трябва да избере свой социален пол (независимо от собствения си природен пол). То е длъжно не просто да познава моделите на сексуално поведение (перверзиите и извращенията) – но да „осъзнае собствената си сексуалност“.
И това е една образователна цел, която училището в условията на новия тоталитаризъм е длъжно строго да изпълнява.
Автор: Андрей Карпов
Превод със съкращения: Любомир Чолаков