«…Конят летеше през гората, Самуил го стискаше с колената си и го бодеше с шпорите безмилостно. Искаше да види девойката и не мислеше какво ще стане по-нататък, какво ще й каже, какво ще направи….Чудни мисли се задържаха в ума му, изчезваха някъде и пак се появяваха. Струваше му се, че от дълго, особено през последните няколко месеца, нищо друго не бе желал, а само това — да се върне тук, да види Биляна, да поседи с нея под сянката на някое дърво, да поговори с нея като с най-близък човек. …
….Самуил усети, че сърцето му замря. Тя се бе спряла в началото на тясна, странична уличка, с две стомни в ръце. Наведе се и остави стомните. Самуил вече стоеше пред нея. Самуил гледаше девойката мълчаливо, разтворена беше в очите му негли цялата негова душа, а лицето му беше необикновено бледо.
С такива очи, с разтворена душа го гледаше и Биляна. Пребледняло бе и нейното лице. Той скочи от коня, взе юздата в ръката си.
— Потърсих те във воденицата.
— Дядо умря — отвърна тя. — Миналата година.
Бледността изчезна от лицето й, останаха да светят само очите, пълни с радост.
Тая радост в очите й обичаше той най-много, простите й, ясни думи също. Тя му каза всичко, с радостта в очите си, с тия няколко свои думи. Старецът умрял и как би стояла сама във воденицата…
А ето те пак се срещнаха. Нели живееха на едно и също място?
Тя бе го чакала и бе вярвала, че ще го види пак; сърцето й знае всичко за него.
Тя го чака винаги, а той ще дойде, когато пожелае.
Ами тя не забравя, че той е болярин, а тя е внучка на воденичаря!….
Такава беше обичта па Биляна — топла, чиста и дълбока.
Като водите на езерото — дълбоки, но се вижда на дъното всяка песъчинка, всяко камъче.
В нейната обич нямаше ни следа от хитрина, от любовно лукавство, а беше проста и ясна тая обич, каквато беше и цялата и душа, каквито бяха и всичките й мисли…»
~ Текст из трилогията «Самуил» ( I част «Щитове каменни»), Димитър Талев
маслени бои, платно
Васил Горанов