«Явно отивах на смърт.Знаех къде отивам.На челото на моята 18-годишна сестра немците издълбаха петолъчка, изрязаха й гърдите, тя викаше, избиха й скулите.Майка ми се хвърли да я защитава, а те и майка удариха с приклада по главата, тя падна.В ръцете си държеше по-малката ми сестра.Има за какво да ненавиждам немците и бандеровците».
«После разбрах, че в тялото си имам седем. Тогава командирът извика: «Бягай към фелдшера!»
Но фелдшерът беше мъртъв.
Тогава изгубих съзнание.
Приятелите ми казаха, че тогава са убили 14 човека.
Започнали да ги закопават в братска могила.
Тогава изведнъж някой видял, че от носа ми излизат кървави балончета.«Изровете го, той е жив!», викаха другарите ми.
Медицинската сестра Валя дала кръв за момчето и то оживяло.
«Имаше бой по трасето Хомел-Бобруйск. Пехотинците не успяваха да минат през стената от огъня.
Аз скочих от бронетранспортьора, прехвърлих се през храстите и с всички сили ударих с рамо дулото на картечницата, 12 патрона — в тялото ми».
Момчето тогава е само на 14 години.
Малкият герой, който повторил подвига на Александър Матросов, според всички бил мъртъв, решили да погребат в гроб, като офицер.
Започнали дори да копаят дупката, дори пирони в ковчега започнали да забиват, когато отвътре се чули слаби хрипове.
Последвали 12 операции и половин година рехабилитация в болницата в Цхалтубо.
«От нашата танкова бригада останах само аз — последният войник», спомня си Пьотър Филоненко.
Той стигал до Райхстага.
Оставил автографа си там, както и много други бойци от славната Червена армия на СССР.
Петя Паликрушева за News Front