КВ: Ако президентът назначава следващия президент, кого бихте назначили?
Росен Плевнелиев: От всичко, което видях и разбрах дотук, аз лично бих посочил президента Петър Стоянов. Ако зависеше от мен, щях да го посоча още веднъж. Той е един достоен, успешен президент на България, помъдрял, все още достатъчно млад, в силите си.
Изключително добронамерен, разумен, мъдър и преди всичко – ценности, ценности, ценности. Символ на истински ценности. Символ на човек, който зададе правилната посока на България, а именно посоката на европейската интеграция и интеграцията в НАТО, символ на човек, който дълги години в политиката остана честен; остана беден по един или друг начин като символ на това, че не посегна на един лев, на един проект; човек, който получи международно признание и човек, който в един много решителен за България момент изигра своята голяма роля.
И преди всичко човек, от когото аз научих следното. Нещо изключително мъдро и основополагащо за дейността на всеки президент послание – човешко е да се бърка, но един президент може да бърка в малките неща, един президент не трябва да допусне стратегическа, голяма грешка, от която да страда държавата и народа.
КВ: Страхът от личен провал пречи ли на един мъж, когато е на най-високата държавна позиция, да взима смели, нестандартни, рисковани решения?
РП: Сигурно е така, признавам, че е така, още повече в средата, в която работят политиците днес. Среда на социални медии, когато на секундата милиони българи знаят всичко. Именно затова аз си давам сметка, че от една страна бях символ на независимо водене на политика, никога не съм бил член на политическа сила, никога не допуснах политическите сили да се бъркат във взимането на стратегическите решения, докато аз бях президент. Доказателства, колкото искате.
Давам си сметка, че когато сформирах служебни правителства, в един много критичен момент за България, спомнете си 2013 година, когато през февруари стотици хиляди българи бяха по улиците, министър-председателят изненадващо хвърли оставката си. Парламентът се саморазпусна. Аз привиках на консултации политическите партии. Те казаха, дотук сме. Имах огромни притеснения. Не мога да кажа страх, но притеснения. Правя разликата между страх и притеснение. Страхът по някакъв начин е неконтролируем. Страхът е обратното на любовта. Притесненията са нещо нормално. Притеснението е свързано с това, че -да, имам притеснение, но имам и план. Страхът е по-скоро емоционално състояние, в което нямаш план. Излъчваш страх. Никога не съм изпадал в тази ситуация.
В този момент, когато всичко се разпадаше, моите големи притеснения бяха, че аз оставам сам. И нямаше никой друг – нямаше парламент, нямаше министър-председател. Нямаше никого. Сблъскаха се помежду си, спомняте си – кой кого щял да поръча да убие и т.н. В този момент, в същият този следобед аз останах абсолютно сам. Тогава в тези моменти държавата се е крепяла единствено и само на държавния глава.
Аз взимах своите решения имайки своите притеснения. Например – аз трябваше да сформирам служебно правителство. И ето, тук отговарям точно на вашия въпрос. Имаше стотици хиляди протестиращи. Какво правите? Как овладявате ситуацията? Аз реших въпреки всички съвети, включително от политически сили, включително от Националната служба за охрана, включително от Държавната агенция за национална сигурност, съветите им да не ходя при протестиращите, но аз отидох. Отидох с ясното посласние, че те трябва да знаят, че имат партньор. Да знаят, че президентът, който е останал сам в тази ситуация, е символ на държавността и на институциите, и е на тяхна страна. И дори и да не съм съгласен с техните искания, аз уважавам демократичното право на българите да протестират и искам да бъда заедно с тях в този процес. Трябваше да се правят избори в режим на протести, в десетки градове имаше протестиращи.
Можеше ли да бъда още по-радикален, още по-смел, още повече, как да кажа – голям непукист? Така както Маргарет Тачър примерно, както и други политици, взимаха изключително смели решения и не се съобразяваха много-много. Но в средата, в която ние се намираме в момента, един политик трябва много повече да се съобразява. И другото нещо, да, когато правех служебните правителства, когато отидох при протестиращите, когато останах сам, аз все пак направих всичко възможно, за да интегрирам всички останали. От тази гледна точка съм правил компромиси.
КВ: Казвате служебни правителства. Кое от служебните правителства бихте отличили?
РП: Избирам първият категорично – служебният кабинет на Марин Райков. Много се гордея с начина, по който бе направен, с дейността му. С резултатите, които постигнаха за България. Това е единственото българско правителство, казвам го най-отговорно, което имаше смелостта да бръкне в раната на българската олигархия по начин, по който никой друг не го направи. И за пръв път в история на прехода да въведе правила и прозрачност в управлението на държавните пари.
КВ: Какво мислите за песимизма? За какво сте песимист?
РП: Песимист съм по принцип, че България може рязко и бързо да подобри институционалната и бизнес среда като предпоставка да реализира потенциала, който има страната. Господ ни е дал много. Страната ни е прекрасна. Постигнали сме немалко. За съжаление, не успяваме по един ефективен начин да реализираме този потенциал. Лутаме се, въртим се в кръг, не сме достатъчно ефективни. Затова и оставаме сравнително бедни.
КВ: Дарик става на 25. Идеята не е да се връщаме назад, а да гледаме напред, естествено. Все пак, ако има едно нещо, което бихте променили за изминалите 25 години, кое би било то?
РП: Още веднъж огромен респект, задавате ми невероятни въпроси, респект за това, което правите. За тази 25 годишнина. Една медия, която държи много високо знамето на истината, знамето на обективния подход. За съжаление, ние днес се нагледахме на пропагандни машини, на медийни империи и безкрайно много ви благодаря, че се борите за каузата на истината, на обективната информация, за каузата на качествената журналистика. Този въпрос още повече ме затруднява, но единственото спасение в такива случаи е да бъдеш максимално откровен. Аз бих отговорил така – ако можех аз да променя едно нещо, ако можеше българския политически елит да промени едно нещо, гледайки назад във времето, аз бих провел ефективна лустрация. Съжалявам безкрайно много, че това не се случи в България. И така сянката на миналото продължава като Дамоклев меч да виси над нас.
Егоист