Независимо как днес – от дистанцията на времето, оценяваме обществото, създадено (или наложено) в България след
Втората световна война, за да бъде познанието ни задълбочено и разностранно, е важно да знаем от какви идеи са се вдъхновявали създателите му, каква е била представата за социализма, преди да бъде създадено онова общество, което се самонарича социалистическо.
Известно е, че “българският” социализъм не е оригинално българско творение, че социалистическите идеи имат собствен път и разпространение в България от края на ХІХ век, но те не биха могли да станат господстващи в българското общество без външната помощ (или намеса, според гледната точка).
Ролята на външна сила или помощник е осъществена от Съветския съюз, който заради големите си заслуги за победата над германския вермахт във Втората световна война получава от западните си съюзници правото да има своя “сфера на влияние” в Източна Европа.
А част от нея става България, затова у нас се налага моделът на социализъм, съществуващ в Съветския съюз.
Несъмнена е и връзката между съветския социалистически модел и марксизма, възникнал през втората половина на ХІХ век.
Как обаче се съотнасят идеите на марксизма към съветския модел е въпрос, важен за очертаването на параметрите на българското общество след Втората световна война.
Затова в центъра на моето изложение, посветено на вдъхновилите българския социализъм от втората половина на ХХ век идеи, ще стои въпросът за марксизма, неговото приложение в Съветска Русия/Съветски съюз след 1917 г., а впоследствие в Източна Европа, съответно и в България след Втората световна война.
Времето, в което живеем – първото десетилетие на ХХІ век, дава добра възможност за ретроспективен поглед върху станалото през ХХ век както в исторически, така и в идеологически план.
Колкото и да ни се искаше в началото на прехода на Източна Европа към парламентарна демокрация и пазарна икономика да избягаме от идеологията, днес за пореден път се убеждаваме, че това едва ли е възможно както сега, така и в обозримо бъдеще. През 1989 г. в т.нар. световна социалистическа общност разочарованието от превърналия се в задължителна властова догма марксизъм беше толкова голямо, че той беше категорично отречен както теоретически – от повечето научно-идеологически институции (партийни и
университетски), така и на практика – от политическите формации (една по една комунистическите партии в Източна Европа се отрекоха от собствения си път). Вълната на деидеологизация, съпровождаща края на най-голямото геополитическо противопоставяне на ХХ век – Студената война, събуди надежди за безконфликтно световно бъдеще, но и съмнения доколко това е възможно.Не е случайно, че точно по това време – в началото на 90-те години на ХХ век, политологът от Харвард Самюъл Хънтингтън лансира една от най-популярните си тези – за новия световен конфликт, който се ражда на основата на културните и религиозните различия, наречен сблъсък на цивилизациите.
Но като имаме предвид същинския идеологически характер на религиите, става очевидно, че и Хънтингтън не предвижда край на идеологическото противопоставяне, а само промяна в характера му – от сблъсък между модерни идеологии то се трансформира в противопоставяне между традиционния религиозен и модерен либерален мироглед.
През последните две десетилетия в Източна Европа водещите идеологически тези се промениха напълно. Победоносният капитализъм разшири влиянието си върху почти всички страни от бившия Източен блок и благодарение на това идеологията на либерализма зае господстващи позиции.
Паралелно със залеза на догматичния марксизъм, възвестен от рухването на системата на държавен социализъм в Източна Европа през 1989 г. и на Съветския съюз в края на 1991 г., либерализмът изживя неудържим възход, улеснен от изчезването на неговия идеологически конкурент.
Днешните събития обаче – най-вече световната финансова криза, започнала през 2008 г. от сърцето на икономическия либерализъм – Съединените щати, демонстрират, че е било най-малкото преждевременно да се оповести краят на историческото противопоставяне между социализма (израснал върху идеологията на марксизма) и либерализма (представен като единствена идеология на съвременния свят от Франсис Фукуяма), тъй като поне едно от заключенията на Маркс – за повтарящите се кризина капитализма, продължава да е валидно.
Социализмът, който обсъждаме днес, защото продължаваме да се чувстваме негов продукт, е плод от сложната еволюция на идеите на марксизма и от опитите за прилагането им, започнали при специфични обстоятелства в края на Първата световна война и то в страна, която формално принадлежи на спечелилата войната коалиция, но е и първата велика сила, принудена да капитулира.
Става дума за Русия и за двете последователни революции, избухнали през 1917 г. и тласнали развитието на тази страна, а до голяма
(Под понятието “догматичен марксизъм” разбирам предмета, изучаван задъл-
жително в гимназиите и в университетите на социалистическите държави под
наименованието “научен комунизъм”, съставен от политикономия, исторически и
диалектически материализъм).
степен и на Европейския континент и на света в нова посока. Дори крахът на родената от болшевишката революция система в края на ХХ век не променя факта, че почти целият век преминава под знака на противоборството между родения от революцията Съветски съюз (към когото по-късно и за различен период се присъединяват и други страни) и останалите развити държави. Обикновено то се нарича Студена война, но се води не само със силови и материални
средства, а и в областта на идеите и духа. Затова споменът за неуспешния социалистически експеримент продължава да играе роля и в днешния глобализиран капиталистически свят.
Според безпристрастните изследователи на събитията в Русия от революционната 1917 г., те са вдъхновени от идеите на
марксизма, но възприети и трансформирани от Ленин с оглед на променилия се в края на ХІХ и началото на ХХ век свят (имам предвид преди всичко вижданията на Ленин за различното приложение на революционната теория на марксизма в епохата на империализма).
Новото е, че революционният център в началото на ХХ век се премества от най-развитите икономически страни в онези, в които съществуват най-остри противоречия, поради което в тях се появява шанс да започне предречената от Маркс революция.
Но, пак според Ленин, задачата на тази революция е да подтикне революционните събития в целия свят, а не да побеждава и се развива сама. Тази теза, разположена върху идейното наследство на марксизма, но съобразена с променената геополитическа обстановка в Европа, е разработена в брошурата на Ленин “Империализмът като най-висок стадий на капитализма”.
Тя дава основание на Ленин в разгара на Първата световна война да характеризира господстващата империалисти-
ческа система като “преходен, по-вярно, умиращ капитализъм”.
Сред историците няма съмнения, че втората руска революция – Февруарската от 1917 г., е спонтанна. Тя се осъществява няколко месеца, след като Ленин е направил своя анализ на империализма като последен стадий на капитализма, затова Февруарската революция изглежда като бързо сбъднало се предсказание. Именно тя убеждава Ленин, че Русия е станала онова средище на остри противоречия, което може да постави начало на световната пролетарска революция.
Тя го мотивира не само да се завърне в революционна Русия, но още преди това да се опита да насочи руския революционен процес към задълбочаване и в крайна сметка към нова революция, този път ръководена от болшевишката партия, и целяща да реализира залегналата в идеологията на марксизма пролетарска революция.
Близо две години след като през октомври 1917 г. болшевиките поемат властта, Ленин разбира, че световната пролетарска революция няма да се състои – това става ясно след неуспеха на германските комунисти да превърнат Ноемврийската революция в Германия от 1918–1919 г. в продължение на Октомврийската и след краха на Унгарската съветска република от 1919 г. Но извънредната ситуация, в която се намира Съветска Русия – ожесточена гражданска война и многостранна чуждестранна интервенция, го принуж дава да продължи опита си да реализира неясната в марксизма идея за изграждане на следреволюционно общество. За целта е лансирана идеята за “военния комунизъм”, при който, в състояние на война и затова с насилие, е направен опит да се приложат принципите на комунизма – ликвидиране на класите и на социалното неравенство, замяна на пазарната икономика с директна размяна на стоки.
Ленин обосновава най-важната тогавашна задача по следния начин: “Нашето работническо-селско правителство,цялата Съветска република, цялото наше раждащо се социалистическо общество се намира в състояние на най-тежка, отчаяна, бясна, смъртна борба против капитализма, против спекулата, против свободната търговия със зърнени храни. Това е най-дълбоката, най-основната, най-всекидневната, най-масовата борба на капитализма про-
тив социализма. От тая борба зависи разрешаването на въпроса за цялата съдба на нашата революция”.
Ленин окончателно се убеждава в несъстоятелността и на двете свои надежди – за възможността в Западна Европа да избухнат пролетарски революции и за “скока” на Русия от недоразвит капитализъм в комунизъм. Затова с приетата на Х конгрес на РКП (б) през март 1921 г. Нова икономическа програма (НЕП) започва ограниченото, но несъмнено завръщане на Съветска Русия към икономическите принципи на капитализма при запазване на политическата система,
която от юли 1918 г. вече е очевидно еднопартийна.
Ленин откровено признава временния “капиталистически характер” на новата икономическа линия: “След опита за непосредственото социалистическо строителство в нечувано трудни условия… пред нас през пролетта на 1921 г. се очерта ново положение: не непосредствено социалистическо строителство, а връщане в цяла редица области на икономиката към държавен капитализъм, не щурмова атака, а много тежката, трудна и неприятна задача за продължителна обсада, свързана с цяла редица отстъпления… за да се доближим до решението на икономическия въпрос, т.е. осигуряването на икономически преход към основата на социализма”.
НЕП става първият от многото опити за реформиране на специфичния съветски икономически модел насоциализъм.
Както личи от думите на Ленин, реформата представлява връщане към някои икономически принципи на капитализма, което съвсем не е случайно – условията в Съветска Русия не отговарят на идеята за развито капиталистическо общество, от което според Маркс ще се роди социализмът.
Историческото развитие, като сбор от случайности, е неумолимо. След смъртта на Ленин започва “битка за наследството”, в която се налага човекът с най-големи умения в борбата за власт – Сталин. В хода на тази борба един по един (или на групи) са отстранени привържениците на различните марксистки, “западнически”, тези и се налага нов уникален модел на силна централизирана власт, от която зависи всичко в огромната страна.
Става ясно, че за големите предизвикателства на изолирания Съветски съюз трябва да се търсят нови възможности за развитие чрез имплантиране на азиатски традиции, както бих определила лансираната от Сталин теза за изграждане на “социализъм в една отделно взета страна”.
С други думи, онази система, която продължаваме да наричаме с право или без “съветски модел на социализъм”, става
неразривно съчетание на елементи от западния марксизъм с по-старите национални тенденции, характерни за Русия.
(край на 1 част)
Проф. Искра Баева