Нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България.
Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна война през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество.
Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси.
Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация.
Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия.
Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура.
И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена.
Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“.
Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“.
Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание.
Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението.
Ето защо много скоро може да дойде възмездието.
И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“.
Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна.
Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“.
И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми.
Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия.
Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско.
То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси.
Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е.
Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”.
Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира.
Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право.
Получава се точно обратното.
Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“.
От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
Проф. Нако Стефанов