Проф. Баева, на 7 септември се навършват 106 години от рождението на Тодор Живков, който е начело на държавата в продължение на 35 г. По какъв начин Живков навлиза в политиката и какво знаем за живота му преди това?
Искра Баева: Зависи какво разбираме под политика. Ако разбираме приемане на някаква политическа идея, включване в дейност за нейното популяризиране, принадлежност към политическа организация, тогава Тодор Живков се включва в политиката още като младеж, като ученик и продължава тази дейност на практика през целия си останал живот. Всъщност не през целия, а до 10 ноември 1989 г. Но и след това той не остава безразличен към политиката си, опитва се да влияе на българското общество и наистина в края на живота си го прави със своите „Мемоари”.
Ако обаче под политика разбираме участие във властта, тогава дейността на Тодор Живков започва веднага след 9 септември 1944 г., когато той се включва активно в новата власт на ОФ като деец на БРП (к), която от края на 1948 г. ще си върне името БКП.
Бързо заема поста секретар на Софийската организация, който е много важен, защото София е столица и най-важните комунистически дейци работят и членуват в тази организация. Този пост прави Тодор Живков видим за централното държавно и партийно ръководство и му осигурява шансове да оглави партията, когато идва времето на големите промени в Москва след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г., утвърждаването на Хрушчов начело на КПСС и желанието му да замени източноевропейските лидери от времето на Сталин с нови, които да са му лично предани.
Преди да влезе в политиката Тодор Живков е бедно селско момче, което от рано се сблъсква с трудностите на живота, осъзнава експлоатацията и се включва в политическите борби на комунистите срещу системата, като по време на Втората световна война – и в антифашисткото движение като един от координаторите на партизанското движение.
Фокус: Как Тодор Живков се утвърждава начело на партията и оказва ли Съветският съюз влияние в избора на новия лидер на БКП?
Искра Баева: Тодор Живков се утвърждава начело на БКП в хода на промените, дошли от Москва, когато се извършва първата вълна на десталинизация – 1953–1956 г. Той просто се оказва правилният човек в правилното време. Какво имам предвид? Както казах в отговора на предишния въпрос, когато в Съветския съюз започва търсенето на наследник на Сталин, това не става без политическа борба в т.нар. колективно ръководство или триумвират (Георгий Маленков, Лаврентий Берия и Никита Хрушчов). В крайна сметка побеждава Хрушчов, след което се опитва да утвърди лидерската си позиция и в страните от вече създадения Източен блок. В България възможностите са няколко – от едната страна е дотогавашният партиен лидер Вълко Червенков, който се опитва да се приспособи към променените реалности, като се включи в десталинизацията.
Той се опитва да се заяви като десталинизатор като критикува култа към собствената си личност – този опит трудно би могъл да завърши с успех, тъй като Хрушчов търси не покаяли се сталинисти, а по-малко известни дейци, които да демонстрират промяната. Има и други кандидати като Антон Югов, които обаче за Хрушчов не са достатъчно млади и неутвърдени. Тодор Живков се оказва подходящ преди всичко с това, че съчетава участието си в антифашистката съпротива с непринадлежност към изявените сталинисти – той не е пребивавал в Съветския съюз, не е „московски” комунист, като по-голямата част от тогавашното ръководство. А идеята на Хрушчов е да подкрепи местни комунистически кадри, свързани повече с националното комунистическо движение, отколкото с международното. Така в средата на 50-те години в Източна Европа със съветска помощ се утвърждават т.нар. национален комунизъм.
И Живков е един от новите национални комунисти. При това фактът, че е относително млад – на Априлския пленум от 1956 г. е 45-годишен, и при това не е безспорен лидер, е предимство, а не недостатък. Хрушчов предпочита такива, защото те в по-голяма степен ще зависят от своя „благодетел” в Москва, отколкото на силна местна подкрепа. Така че съветската намеса в утвърждаването на Живков начело на БКП, осъществена от Хрушчов, е безспорна. Живков не е посрещнат добре от по-възрастните и опитни български комунисти, които смятат, че той не е достатъчно заслужил да поеме ръководството на БКП. За това говорят пренебрежителните думи на Йонко Панов от Априлския пленум, че такива като Живков в партията има още 500.
Фокус: Кои са политическите решения на Тодор Живков, които оставят най-ярък отпечатък в българската история?
Искра Баева: Тодор Живков ръководи БКП и управлява България толкова дълго, че има време и възможност да взема много, понякога противоречащи си решения, като при всички случаи обаче се съобразява с променящата се обстановка. Имам предвид на първо място това, че внимателно следи за променящата се обстановка в Съветския съюз и се съобразява с веянията оттам. Благодарение на това Живков успява да запази близки отношения с всички съветски лидери от своето време – Хрушчов, Брежнев, Андропов, Черненко, та чак до Горбачов. С него не успява, въпреки огромните усилия, които полага да му се хареса.
Но това и няма как да стане, защото също както Хрушчов, и Горбачов иска да смени старите комунистически лидери от Източния блок с нови реформатори. Живков се опитва да се представи като такъв, но няма как да убеди в това решения на промени на всяка цена Горбачов. А и тогава вече има други българи, които са установили контакти с Горбачов (на първо място това е Андрей Луканов заедно със своя колега от следването и приятел Петър Младенов).
Но да се върна към важните политически решения на Живков. Те са многобройни. Като се започне с премахването на лагерите (въпреки временното им отваряне заради сътресенията в Полша и Унгария от 1956 г.), в крайна сметка през 1962 г. са закрити всички лагери.
Същевременно Живков съумява да се пребори в Съвета за икономическа взаимопомощ България да получи специализации за развитие на индустриални производства, а не както е прието тогава страната ни да остане аграрна страна, която да снабдява по-развитите социалистически страни с евтина аграрна продукция. Малко по-късно пак по негова инициатива, България успява да се превърне във водеща в Източния блок в областта на електрониката. В случая изключителна е ролята на проф. Иван Попов.
След като в края на 50-те години Живков се опитва да осъществи нещо като „голям скок” в селското стопанство, той преминава към по-умерени действия. Негова инициатива е окрупняването на ТКЗС-та (Трудово-кооперативни земеделски стопанства), което в началото дава добри резултати, но след създаването на Аграрно-промишлените стопанства (АПК) нещата стават тревожни – все по-трудно се прибира реколтата, селата се обезлюдяват и т.н.
При управлението на Живков се нормализират отношенията с Гърция, разбира се не и без огромните заслуги на талантливия външен министър Иван Башев. Живков става инициатор за подобряване на отношенията ни с Югославия, както и с Турция, което го прави една от най-важните фигури при нормализирането на отношенията на Балканите. Дотогава Балканите са определяни като барутен погреб, на който се срещат фланговете на противоборстващите си военно-политически организации в Европа – НАТО и Варшавския договор. Благодарение на Живков се утвърждава разведряването на Балканите, независимо от острите противоречия, които продължават да съществуват на практика между всички държави.
Тодор Живков е инициатор и на поредица икономически реформи, с които той се опитва да съчетае централното планиране с пазарните механизми. Реформите не са особено успешни както заради непоследователността им, така и заради политическите сътресения в Източния блок, които предизвикват. Когато става дума за Източния блок, позицията на Живков винаги е била България да заеме мястото на най-близкия и верен сателит на Съветския съюз.
Дали това се дължи на начина, по който идва на власт в България, или на опитите да търси икономически и суровинни изгоди от голямата източна сила, може да се спори. Но е несъмнено, че именно Живков налага тази тенденция в българската политика. Той е автор на предложението на ръководството на БКП да се изпрати писмо до Хрушчов, в което да се поиска икономическа помощ в замяна на обещанието, че България в бъдеще ще се присъедини към Съветския съюз. Вярно е, че той се опитва да запази това обещание в тайна, за да не предизвика скандал. Но в България нищо не може дълго да остане неизвестно и освен това предложението наистина е скандално, защото поставя под въпрос националното съществуване.
Но пак Живков в края на 60-те години лансира възраждането на българския национализъм както с промени в образователната система, новата интерпретация на националната история и тържественото отбелязване на 1300-годишнината от създаването на държавата през 1981 г., така и с опита за създаване на „единна българска нация”, сиреч асимилация на големите етнически групи в България.
В края на управлението си Живков предприема и отчаян опит да въведе капитализъм в България, както трябва да се определи Юлската концепция от 1987 г. Но тя изглежда по-скоро вдъхновена от китайския модел, с който се запознава при посещението си там, както и опит да покаже на Горбачов, че е по-голям реформатор от него.
Така че, както се вижда, политическите решения на Живков са много, в най-различни сфери и често си противоречат. Така често става при твърде дълго управление, което се сблъсква с различни предизвикателства.
Фокус: Управлението на Тодор Живков се свързва и с така наречения Възродителен процес. Какви са били външните и вътрешни фактори за него? Защо страната ни за разлика от своите балкански съседи започва този процес чак през 80-те години на 20 век?
Искра Баева: Да, това е една от последните големи кампании на Живков, която трудно може да се обясни. Не че няма външни и вътрешни фактори за това – разделянето на Кипър и създаването на Кипърската турска република, насилствената асимилация на българите в съседните държави, активизацията на турското разузнаване сред българските турци, демографските опасения от по-високата раждаемост на това население в България от тази на българите и т.н. Но подобно масово насилие срещу стотици хиляди граждани, каквато е принудителната смяна на традиционните имена на българските турци с български, трудно може да се обясни.
Защото десетилетие по-рано Тодор Живков е сложил подписа си под Заключителния акт от Хелзинки на 1 август 1975 г. Резултат от общоевропейския процес е гарантирането на гражданските свободи и правата на човека във всички 33 европейски държави, подписали документа (в него не участва само Албания) плюс двете неевропейски – САЩ и Канада. Затова толкова трудно може да се обясни този изблик на краен национализъм. След 1989 г. Живков твърди, че е замислил „възродителния процес” като най-голямото свое наследство – от пъстрата в етническо отношение българска политическа нация да направи единна етническа. Но в края на ХХ в. това звучи абсурдно. И всички знаем как завърши.
Фокус: Каква е ролята на Тодор Живков в Mакедонския въпрос?
Искра Баева: Несъмнено – значителна. В началото на 60-те години Живков се опитва да поправи онази ужасна грешка, определяна и като престъпление, извършена от БКП през 1946 г., когато в името на създаването на Южнославянска федерация българските комунисти са готови да се откажат от Пиринска Македония и принуждават населението на Благоевградски окръг да се обяви за македонско. След конфликта между Сталин и Тито идеята е погребана, но остава като отворена рана както в съзнанието на българите от този край, така и в отношенията с югославската република Македония. Точно към нормализацията на отношенията са насочени усилията на Живков в началото на 60-те години.
Тогава той извършва поврат в двустранните отношения, като признава пред Тито, че след войната в Македония е започнал процес на формиране на македонска нация, с което България е готова да се съобрази, но не и с опитите да се краде от българската история – той отстоява историческата принадлежност на македонците към българската нация, но е готов да се съгласи с новите реалности. И както виждаме, тази линия продължава нашата държава и днес.
Фокус: По времето на комунизма в България са построени град Димитровград, чинията на Бузлуджа, НДК. Каква е била идеята на големите архитектурни проекти при управлението на Тодор Живков?
Искра Баева: Всъщност това са различни явления. Димитровград е създаден в периода на бригадирското движение. Той е плод на младежкия ентусиазъм на хората, захванали се да строят своя нов живот с големи надежди за бъдещето. Това е знаков град за социализма в България.
НДК е идея на Людмила Живкова и е построен с намерението да служи както като голям конгресен център – за национални и международни конгреси, конференции, събрания, така и за средища на изкуствата и културата. Така че Народният дворец на културата, който в началото е носел името на дъщерята на Тодор Живков, има прагматични функции.
Чинията на Бузлуджа е съвсем различно нещо. Целта ѝ е възхвала на управляващата вече в продължение на десетилетия БКП и увековечаването на нейната власт. Това е идеологически символ, изграден на мястото, където е учредена партията, който трябва да покаже освен всичко друго и възможностите на строителния потенциал на социалистическата държава. Затова е построен така могъщо и стабилно, че не може да бъде разрушен от стихиите на времето, въпреки че е изоставен вече почти три десетилетия. Тази сграда е уникална не само за България, а предизвиква необикновено голям интерес и по света и до днес.
Фокус: Възможен ли е бил друг сценарий, освен кротката оставка на Живков и какви са били настроенията вътре в БКП по време на това събитие?
Искра Баева: Ако питате дали е бил възможен кървав сценарий по румънски образец, отговорът е категорично не. Тодор Живков е наясно, че не би могъл да управлява без съгласието на съветския лидер Михаил Горбачов. Знае, че е нежелан от него, защото Горбачов го смята за консерватор и доайен сред лидерите на социалистическите страни. Точно затова така неистово се опитва да го убеди, че е реформатор. И в последната си среща с Горбачов в Москва през юни 1989 г. Живков се опитва да покаже на Горбачов своята лоялност, директно го пита от какво не е доволен, обещава, че е готов да се съобрази с евентуалните съветски искания. Но вече си позволява и открито да критикува Горбачов, че политическите реформи в СССР (перестройката със своята гласност) са изпреварили икономическите промени, което може да доведе до хаос и да изправи строя пред крах.
Има един малко известен разговор на Живков в края на август 1989 г. в Евксиноград с полския комунистически лидер Мечислав Раковски, който току-що е загубил властта след победата на „Солидарност” в изборите през юни. От разказа на Раковски личи, че Тодор Живков ясно си дава сметка за своята обреченост и няма намерение да се съпротивлява – знае, че съдбата му зависи от Горбачов. И въпреки това основните му тревоги са обърнати към бъдещето на социализма, а не към своята лична съдба.
Вярно е, че Живков е силно изненадан от начина, по който е поискана оставката му на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември – противниците му използват една негова оставка, подадена година по-рано, за да провери почвата.
Този път обаче нещата не зависят от него. Той се чувства предаден от най-близките си хора – Добри Джуров и Димитър Станишев. Но би могъл да си припомни, че и той по подобен начин е отстранил Червенков, а после и всички партийни дейци, които са се оказвали твърде близко до неговия пост.
Но въоръжен сблъсък в България в защита на Живков е немислим. Обществените нагласи са против него, което проличава и в реакциите на решението на ЦК на БКП за отстраняването на Живков на 10 ноември – България изпада в почти всеобща радост. Живков отдавна е омръзнал на всички.
Фокус: Като историк и автор на първата научна биография на Живков – кои са най-спорните моменти в неговия живот?
Искра Баева: О, те са твърде много. Някои вече споменах – такива са много от политическите му решения. Но спорни моменти има винаги, когато в действията на един човек, управлявал много дълго по диктаторски начин, могат да се открият както лоши, така и положителни последици. Тогава се ражда спор кое е повече: вредите или ползите от подобно управление. В управлението на Живков има и едното, и другото. И ми се струва, че няма как да не е така при човек, упражнявал пълната власт в продължение на почти три десетилетия и половина. Такова явление не може да е случайно, защото едва ли един човек може да управлява толкова дълго, без да има политически качества и без да действа така, че да получи подкрепата на немалка част от народа. А както се вижда днес, при Живков тази част от народа не е била малка.
Е, вероятно привържениците на Живков не са от интелигенцията (или поне не от охранваната от него интелигенция), но никой народ не е съставен само от интелигенция.
Определено може да се каже, че Живков е щастлив политик, защото успява да преживее всичко – възход, борба за власт, упражняване на властта, сваляне, обругаване, но завършва живота си в душевен комфорт, когато дори и жертвите от „Възродителния процес” от Юндола го поканиха като почетен гост на сватба.
Фокус: Кои факти за Тодор Живков бяха любопитни за вас в процеса на изготвяне на неговата биография?
Искра Баева: Както вече казах, животът на Живков е изпълнен със събития. Но при моите занимания с биографии на политически личности, винаги най-интересни са ми били началните години. В какво семейство са се родили, какво детство са имали, как са стигнали до политическото си ангажиране.
Живков е характерен пример за предвоенните комунисти – родени на село, включили се от юношеска възраст в движението, борещи се с по-силен противник и готови да жертват живота си в борбата. Но може би най-голяма изненада у мен, когато подготвях биографията му, предизвика фактът, че Живков е учил толкова дълго време – цели 12 години, при това е взел диплома от гимназия, след като е държал пълна матура. Изненадата беше предизвикана от това, че комунистите от неговото поколение обикновено имат няколкокласно образование, а и убеждението на повечето образовани българи от последните години на неговото управление беше, че Живков е прост селянин без образование. Е, оказа се, че това не е съвсем вярно. Както и някои други наши убеждения за социализма, а и за капитализма.
Фокус: Какво символизира името на Тодор Живков за българите днес?
Искра Баева: За различните българи – различни неща. За наследниците на онези, които са били свалени от власт на 9 септември 1944 г. и са били репресирани след това, Живков вероятно олицетворява комунистическата диктатура. За комунистите и немалка част от техните наследници – социалистите, той е един от най-успешните им лидери, макар и не най-прославен, какъвто безспорно е Георги Димитров.
За хората, които загубиха от прехода – символ на доброто старо време, когато животът беше по-лесен и сигурен. За част от младежта – реликт от недемократичното ни минало, олицетворение на ограниченията, липсата на свобода, репресиите и преследването на инакомислещите, за друга – справедлив управник, осигурил равенство, макар и на невисоко равнище. Така че – както винаги в историята – за различните хора историческите личности олицетворяват различни неща. А тези оценки обикновено се пречупват през призмата на личната съдба на хората.
Фокус: Съществува ли носталгия в обществото към времето, в което е бил на власт и на какво според Вас се дължи това?
Искра Баева: Да, съществува. В това едва ли някой може да се съмнява, дори и само ако гледа вездесъщите реклами, които експлоатират топлите чувства у много българи към социалистическото минало.
Разбира се, трябва да направя отново уточнението, че носталгия има най-вече у хората от поколенията, живели при социализма, но същевременно изгубили от прехода – лишили са се от работа, от житейска стабилност, възможности за социален напредък, жилище и т.н.
Няма носталгия към миналото сред спечелилите от прехода – новите бизнесмени, ако можем да ги наречем така, у представителите на олигархията, влезлите в управлението в годините на прехода, Те няма за какво да съжаляват, напротив, радват се на новото си положение, което не ги ограничава в обогатяването, както е при социализма.
Ако питате обаче за поколенията, които не са живели при социализма, при тях не може да има носталгия, защото те няма как да си спомнят за онези времена. Но при някои от тях има съжаление за онова минало, което познават само чрез разказите на своите родители, баби и дядовци.
Това съжаление обаче не мога да нарека носталгия. Дори и защото носталгията е пасивно чувство, а недоволството на младите е активно – то е обърнато към съвременния живот, който не им харесва, и който искат да променят, като вземат хубавите неща от миналото.
Дори и когато тези хубави неща от миналото са идеализирани, това желание пак е положително и градивно, защото се бори за по-справедлив и добър живот за всички, а не само за малкото успели и превърнали се бързо в безнаказани супербогаташи. Такова чувство не бива да осъждаме, напротив, колкото по-голяма е волята за положителна промяна, толкова по-голям шанс имаме да живеем по-добре и окончателно да се разделим с онзи държавен социализъм от съветски тип, чието олицетворение е Живков.
Деница КИТАНОВА, Фокус