Какво цели Тръмп и стоящият зад него военен комплекс на САЩ? На първо място, вероятно наистина става дума за реакция на обвиненията на противниците на президента в самата Америка, че той е свързан по някакъв начин с Путин и не е в състояние да реагира адекватно на напористата руска политика в Близкия Изток. С ракетната атака, Тръмп доказва, че може да действа решително, безкомпромисно и без да се съобразява с Москва, което пък би му дало основание да поиска да му бъдат развързани ръцете за да реализира обещаните радикални реформи в самите Съединени щати.
На второ място очевидно е налице желание Русия да бъде засегната и дори унижена, демонстрирайки, че тя не е в състояние да защити единствения си реален съюзник в Близкия Изток. При това администрацията на Тръмп очевидно разчита, че стремежът на Москва да установи пълноценен диалог с Вашингтон и да отвори нова страница в руско-американските отношения, няма да и позволи да реагира твърдо на очевидно провокационните действия на САЩ.
На трето място, за Вашингтон е важно да демонстрира на регионалните си съюзници, които доста свалиха гарда след поражението на техните креатури в Сирия, че САЩ продължават твърдо да подкрепят битката на сунитските монархии срещу Иран, чиито съюзник е режимът в Дамаск, и са готови да предприемат решителни стъпки за свалянето на Асад. Подобни жестове, повишават моралния дух на владетелите на въпросните монархии, подчертавайки готовността на американците да защитават техните реални и въображаеми интереси в региона. Това е необходимо и на Белия дом за да укрепи разклатеното при управлението на Обама доверие на регионалните си съюзници.
В същото време Вашингтан дава ясен сигнал на онези сили в арабския свят, които напоследък започнаха да се преориентират към Русия, виждайки в нея по-надежден партньор и съюзник, в сравнение със САЩ. Става дума най-вече за Египет, Ирак и онази част от Либия, която се контролира от парламента в Тобрук и от подчинения му командващ на въоръжените сили маршал Хафтар. Целта е да се демонстрира «безпомощността» на Москва пред лицето на американската военна мощ. Впрочем, на Анкара също се дава да разбере, че не бива да забравя, че е член на НАТО и не може да си позволява прекалена близост с руснаците.
На четвърто място, прави се опит да се внуши на Москва, че не трябва да си прави илюзии относно новата американска администрация, която се оглавява от силен и решителен лидер, готов да въведе ред в Близкия Изток (и навсякъде по света) и да постави «на мястото му» всеки, включително и Русия. С други думи, прави се опит за практическата реализация на онова, което през последните седмици твърдяха редица американски генерали, а именно, че с Москва следва да се говори само от позиция на силата.
На пето място, ударът целеше да отслаби сирийските военновъздушни сили (САЩ твърдят, че са унищожили 20% от всички самолети на Асад), които напоследък успяха да нанесат много сериозни щети както на радикалната, така и на «умерената» въоръжена опозиция. Нанасяйки го, Тръмп им даде възможност да преминат в контранастъпление там, където могат, от което те — и най-вече джихадистите, се възползваха моментално.
Впрочем, американците вероятно преследват и други, чисто военни цели, например да не позволят на сирийската армия да продължи настъплението си, включително да не успее да превземе «столицата» на Ислямска държава Ракка, или пък да нанесе сериозен ущърб на окопалата се в района на Идлиб, т.нар. «въоръжена опозиция».
Разбира се, очертават се и други цели, които не са свързани пряко със Сирия, Русия или Иран, или с арабските сателити на САЩ. Сред тях е подкрепата за «доказаните американски съюзници» в Европа, начело с Франсоа Оланд и Ангела Меркал, чиито партии прогресивно губят позиции в навечерието на ключовите за бъдещето и на двете страни парламентарни избори, на фона на укрепващите позиции на «националистите и изолационистите». Впрочем, същото се отнася и за изпадналия в изключително дълбока криза режим в Киев.
Истината обаче е, че зад всички тези задачи, които както изглежда се опитват да решат американските стратези, се крие стремежът на САЩ — напук на очевидния разпад на еднополюсния свят, все по-очевидния възход на Китай и другите държави от групата БРИКС, и най-вече на Русия, да запазят ролята си на изключителен световен лидер, продължаващ да определя глобалния дневен ред.
Въпреки всички предизборни изолационистки лозунги на Тръмп, САЩ очевидно просто не могат (а и не искат) да действат по друг начин. Това се диктува от цялата досегашна американска история, пропита от желание за глобална доминация, както и от тежкото финансово състояние на САЩ, чиито държавен дълг вече надхвърля 20 трилиона долара.
Защото, ако Вашингтон признае очевидното, а именно, че икономическата инициатива вече е в ръцете на китайците, а военно-политическата — в тези на руснаците, това би означавало отказ и от ролята на долара, като световна резервна валута, какти и от всички претенции за планетарна хегемония. Именно това обяснява и отчаяните опити на САЩ да поемат инициативата в свои ръце, да изтласкат Русия от заеманите от нея геополитически позиции и отново да наложат на всички собствените си правила на играта и отношенията, базиращи се на модела «хегемон и васали».
Между другото, в чисто тактическо отношение, този опит на Вашингтон би могъл да постигне краткосрочен ефект и да повлие върху позицията на елитите в един или друг регион на света. Като цяло обаче, той не може да промени нищо съществено. Русия едва ли ще приеме безропотно американския диктат и няма да се откаже от подкрепата си за режима в Дамаск, а тъкмо напротив — ще предприеме конкретни мерки за укрепване но неговия военен потенциал, както и на собственото си военно присъствие в региона (впрочем тя вече го прави). Освен това, вероятно ще станем свидетели на още по-голямо сближаване на Москва с Техеран и Дамаск (както и с Пекин).
На този фон, основният въпрос е, дали Тръмп ще рискува да вдигне залога? Това изглежда напълно възможно, макар че според повечето анализатори той би трябвало да е изключително предпазлив, особено в отношенията си с Китай. Съзнателно осъществената точно по време на срещата между Тръмп и китайския лидер Си Дзинпин, атака срещу Сирия, която очевидно постави Пекин в доста унизително положение, едва ли ще бъде забравена от китайците.
При това, вместо да ги притесни, тя най-вероятно окончателно ще ги убеди, че не бива да имат доверие на отвъдокеанския си партньор, който на думи призовава за борба с екстремизма, но на практика го поощрява с действията си. Още повече, че Пекин има съвсем конкретни интереси в Сирия, където на страната на джихадистите се сражават и мюсюлмани-уйгури от китайската провинция Синдзян, чиято крайна цел е откъсването на тази територия от Китай.
Впрочем, списъкът на «страничните ефекти» от американската военна акция в Сирия (повечето от които в крайна сметка ще се окажат контрапродуктивни за САЩ) може да бъде продължен още, но при всички случаи вече накара мнозина анализатори да поставят въпроса, доколко обмислени са били действията на новата администрация в Белия дом.
Стоян Хайтов