Втората Световна война също слабо засяга Близкия Изток, който остава в страни от основите конфликти. (
Истинската промяна идва след 1945г., когато Великобритания и Франция признават своята невъзможност да поддържат своите колониални владения и започва процеса не деколонизация.
Именно тези процеси довеждат до промяна на управленският елит в повечето близкоизточни страни и извеждат на преден план диктаторските режими.
Там където военните остават верни на монархията, се налага абсолютно монархическо управление.
От друга страна, подкрепата на САЩ и Европа за създаването на Израел превръщат СССР в желан съюзник на арабите.
Паралелно с това, създадената от Йордания Арабска лига, започва да действа за отстояване независимостта на арабските страни в рамките на двуполюсни модел.
Възползвайки се от своето гранични положение, арабските държави се стремят да извлекат максимална полза и се радват на значителни субсидии както от страна на Запада, така и от страна на Варшавския Договор.
Конфликтите с Израел се превръщат в основен дестабилизиращ фактор в региона.
Арабите доказват че не са пасивен приемник на чуждата воля.
Суецката криза (1956г.) се разрешава в полза на Египет, а петролното ембарго, наложено от ОАЕ през 1973г. води но небивала икономическа криза в цял свят.
Тази криза е доста по-мащабна и дълготрайна от сегашната и е окончателно преодоляна в Западна Европа едва в началото на 90-те години на миналия век.
Междувременно, ефекта от кризата се чувства и от тази страна на Желяазната завеса.
1979 г. носи още една важна промяна – свалянето на монархията в Иран.
Отстраняването на прозападния шах Мохамад Пахлави води до създаване на ислямска република, оглавена от религиозния водач на шиитите – Рухолах Хомейни. Ислямската република се превръща в непредвидим фактор в региона и опасенията от подобни събития в Ирак подтикват Саддам Хюсеин да започне война (1980-1988г.).
Войната между Ирак и Иран е най-дългата конвенционална война в историята на XX в., но въпреки хилядите жертви, ефекта от нея е нулев.
Напрежението между двете страни остава а борбата между шиити и сунити е подсилена от нова доза непримиримост. Впрочем, тя се оказва и последния голям военен конфликт през Студента Война.
Падането на Берлинската стена и разпадането на СССР донасят повече въпроси отколкото отговори.
Кавказ е хвърлен в продължаваща и до днес поредица от локални конфликти а превръщането на САЩ в единствена супер сила, води до неминуемото дестабилизиране на целия Близък Изток.
Войната в Залива само потвърждава този факт.
Премахването на Съветското влияние не променя анти-западните настроения сред арабската общественост, а интервенцията в Ирак само подсилва опасенията, че Запада се готви за нова колониална епоха.
САЩ са принудени да купуват скъпо сговорчивостта на Египет и Саудитска арабия, които се превръщат в основните движещи сили в Арабската лига.
Притискани от своите разрастващи се интереси, лидерите във Вашингтон са принудени да изискат отстъпки от Израел и палестинският въпрос отново излиза на преден план.
Турция и Иран се издигат се повече като водещи сили в региона, за сметка на отслабващите позиции на арабите.
Същевременно Русия излезе от шока и отново дава заявки да е арбитър на конфликтите в Близкия Изток.
Заменяйки ракетите с газ и петрол, Москва умело лавира между своя сговор с НАТО и ЕС и интересите си сред арабските държави.
От друга страна оръжейния пазар продължава да оказва значително влияние върху политиката на Големите. Размирици и конфликти в региона неминуемо ще увеличат военните бюджети, а от там и постъпленията в хазната на основните износители на оръжие.
Не бива да се подценява и растящото влияние на Китай.
Новото икономическо чудо намира добър прием на близкоизточните пазари и Пекин ясно заявява намерението си да участва в санкционирането на близкоизточните процеси.
Съвсем отделна линия в разказа ни заемат и терористичните групировки и тяхната задочна война със САЩ.
Под шапката на войната с Терора, САЩ окупираха най-голямата производителка на наркотици в света – Афганистан, както и една от водещите производителки на петрол – Ирак.
Като добавим американските бази в Саудитска Арабия, Кувейт, Оман, Йордания и Джибути, получаваме една система на контрол, която доста напомня за Британската век по-рано.
Въпреки това, все по-неясно става кой на кого дава пари и дали всъщност Саудитска Арабия и ОАЕ нямат по-голям дял във вземането на решения, от колкото се предполага.
Само бъдещето ще покаже кой и как точно е раздавал картите на Близкоизточната маса.
Надяваме, че невинните хора ще пострадат възможно най-малко, докато бездушните великани преместват пешките върху игралната дъска.