Анитерористична България въоръжава една терористична държава – Украйна. Атлантическата ни татковина въоръжава и нейният корумпиран режим, избран иначе по демократичен начин. Европейска България налива масло в етническия конфликт, поддържан от Киев, вместо обратното — да съдейства за цивилизованото му регулиране.
Ако някому тези три заключения за България се сторят залпове на хибридната война или злонамерени внушения, ето фактите. „Промишлената зона (на град Донецк) буквално е осеяна с останки от гранати българското производство“, разкри в своя блог военният кореспондент от Донецката народна република (ДНР) Михаил Андроник. От видеото се вижда невзривила се граната OG-7V за РПГ-7 и част от граната РПГ-22. Ако се съди по маркировката, те са произведени в българските заводи «ВМЗ» и «Арсенал», изтъква Андроник. Той публикува снимки на откритите боеприпаси – на българската осколочна граната е указана годината на производство: 2014-та. С произведените у нас осколочните гранати РПГ-7 режимът на Порошенко е обстрелвал в нощта на 30 срещу 31 юли район в непосредствена близост до град Ясиноватая.
Всъщност да караме поред. Защо твърдя, че София подкрепя държавния тероризъм на Киев? По принцип понятието тероризъм все още предизвиква спорове сред прависти, политолози, историци, политици, общественици. Все пак има няколко момента, които не подлежат на оспорване. В дебелите книги пише, че терминът „тероризъм“ произлиза от латинската дума terrere — „плаша“. Няма да сбъркате, ако към нея прикачите и всички синоними или други думи от същата „кръвна група“. Не се оспорва и определението за тероризма като насилие за постигането на политически цели, което е присъщо както за държави, така и за недържавни организации. Насилието на една държава срещу нейните граждански лица е държавен тероризъм и този етикет също не предизвиква разногласия сред просветените по темата люде. Последните десетилетия покрай израелско-палестинския конфликт и поразиите на радикалния ислям се наложи и формулировката, че тероризмът представляват действия, насочени към умишлена смърт или телесни повреди на цивилните лица, а не на воюващите страни. За Вашингтон, например, тероризмът е предумишлено и политически мотивирано насилие, извършвано срещу мирно население.
А сега каква е картината в конфликтния регион на Донбас? Ето част от последните данни оттам: на 28 юли, 3 и 4 август украинските армия е подложила на обстрел от тежки видове въоръжения не военни цели, а граждански обекти в един град (Первомайск), един район на град Донецк и в селище от градски тип (Старомихайловка). От тези обстрели са ранени четирима души, разрушени са и къщи. Между другото, самият обстрел е нарушение на Минските споразумение, но конкретно за този аспект ще стане дума по-нататък. Това че по някаква случайност няма загинали при тези обстрели, изобщо не разводнява основанията да наречем тези действия държавен тероризъм. Първо, защото обстрелите са извършени от държавна институция, второ — защото всяват страх и трето — имаме предумишлено насилие срещу мирно население, имаме действия, насочени към нанасяне на телесни повреди на цивилни лица (точно както е по дефиницията на Вашингтон).
Наскоро в Съвета по правата на човека към ООН устен доклад за положението в Донбас представи върховният комисар Зейд Раад ал Хусейн. По негови данни от началото на година в конфликта са загинали 67 мирни жители, а са ранени 683 души. Това е увеличение със 75% в сравнение със същия период на 2016-та. „В повечето случаи раняванията са свързани с артилерийски обстрели, взривни устройства“, добави комисарят.
Като цяло броят на загиналите мирни жители в хода на вече тригодишния конфликт надхвърли 3500 души (от общо 10 056). Ранените пък са повече от 6000 от общо (от 23 500 души). Между другото сред жертвите има и деца – 68 убити и 183 ранени. Това е в пъти повече от жертвите или потърпевшите от ислямисткия тероризъм в Европа. Впрочем, вечна им памет и на двете категории жертви, за да не бъда заподозрян в пристрастност към първата категория.
Да сте чули наш президент, премиер, министър или виден атлантик да е осъдил Киев заради мирните жертви или поне заради убитите деца в Донбас?
Не минава и седмица без съобщения, че украинската армия в нарушение на минските споразумение обстрелва Донецката и Луганската народни републики. Тези обстрели имат една особеност – те не решават военни задачи. Украйна наричаше действията си в Донбас антитерористична операция (АТО), но всъщност терористът е самата тя. Киев води политика на държавен тероризъм, защото армията й целенасочено и умишлено обстрелва жилищни райони и граждански цели, целенасочено търси повече жертви и всяване на страх сред населението, за да го подчини на политическите си цели и да преформатира етническия му код. Това е точно политически мотивирано насилие (по дефиницията на Вашингтон). Да, ДНР и ЛНР също стрелят, но предимно като ответно действие, а и техните снаряди не попадат в училища, болници, детски градини, магазини, жилищни блокове или къщи. Не раняват и не осакатяват деца, които примерно ритат топка в училищния двор, както се е случвало при украинските обстрели. Не тероризират мирното население.
И какво излиза? Цивилизована България, която уж осъжда международния тероризъм, е дала оръжия на украинския държавен тероризъм. Гранати на българската държава рушат граждански обекти, сеят страж, ужас, вероятно и смърт сред мирни граждани. Нищо чудно това да е било уредено от бившия ни държавен глава или от по-предишния ни външен министър при преговорите им в Киев и София. Само че в пещерния си атлантически нагон те са превърнали България в сътерорист.
Добре, те са такива, но тези след тях какво правят? Имаме нов президент, нови министри на външните работи и отбрана – харесва ли им страната им да бъде съучастник в държавен тероризъм? Пък и всички те са родители, също и граждани на една група държави, която претендира да е най-цивилизованата част на човешкия род. Тогава сладко ли спят, вкусна ли им е хапката или ракийката при мисълта, че български гранати могат да убиват деца или невинни възрастни?
Оказва се обаче, че България въоръжава и брани не само една държава терорист, но и нейния тежко корумпиран президент и управление. Миналото десетилетие Петро Порошенко се е откроявал като силно отрицателен персонаж в огласените от „Уикилийкс“ секретни телеграми на американското посолство в Киев до Държавния департамент – най-вече като лобист на личните си интереси. Тогава той е оглавявал финансовата комисия на парламента, бил е също шеф на националната банка, на Съвета за национална сигурност и отбрана, също и на украинската дипломация. Сега ще разберете защо му подхожда фамилията Потрошенко. В една от грамите се казва, че имиджът му е «дискредитиран от правдоподобни обвинения в корупция». В друга депеша е охарактеризиран като „опозорен олигарх“. В трета – като „крайно непопулярен политик, превърнал се в олицетворение на най-слабите черти на тази партия“ („Нашата Украйна“.)
Миналата година един от бившите президентски приближени Александър Онишченко направи потресаващи разкрития за доскорошния си шеф, заради което трябваше да се укрие в чужбина. В интервю за телевизия RT той заяви, че по-голяма част от парите на МВФ за Киев е похарчена за войната, от чието продължаване По(т)рошенко е много заинтересован. Всички договори, свързани с тази война, до най-малките подробности за нуждите на армията, се изпълняват от компании, близки до По(т)рошенко. За тях това е бизнес“. Апропо, Онишченко е носил куфарчетата с пари, с които Потрошенко е подкупвал депутати и други лица в свой интерес.
Ето и още един щрих от портрета на този гешефтар държавник. Преди да бъде избран за президент след Майдана, петият по богатство украинец обеща да продаде сладкарската си корпорацията Roshen, най-голямата в Украйна. За целта шоколадният магнат със състояние от 858 млн долара прехвърлил бизнеса под юрисдикцията на офшорката Британските Вирджински острови. Обкръжението му твърдяло, че това било сторено, за да стане Roshen по-привлекателна за външни купувачи. Само че това позволи на Потрошенко да укрие данъци за милиони долари и съответно да наруши закона. И това се върши от президент на държава, на която годишно не й достигат 11,6 милиарда долара по данни на една международна организация.
Ето какво може да се прочете в изданието ukraine.ru: „Докато президентът Порощенко се моли за поредния транш от МВФ в размер на един милиарда, от Украйна през годините на независимостта бяха изнесени от 300 до 500 милиарда долара“. Това са думи не на проруска украинка, а на активистката от Майдана, публицистката Елена Ксантопулос. Колко ли от тези суми да изнесени от Потрошенко?
Цялата далавера с Roshen бе достатъчно осветена в медиите по света. Нашите управници не може да не са я знаели. И въпреки това те въоръжават един закоравял корумпиран държавник. Въоръжават всъщност потрошването на такива атлантическите ценности като върховенството на закона, прозрачността, данъчната отговорност, бизнес почтеността. В които уж се кълнят.
Стигаме и до последната констатация: че европейска България налива масло в етническия конфликт. Вече стана дума, че Минските споразумения, чиито гаранти са Франция и Германия, постоянно се нарушават най-вече от Киев. Това става по няколко начина, но два от тях изпъкват отчетливо. Първият е военният. В хода на конфликта често се сключваха примирия, което обаче не се задържаха повече от седмица. Украйна съзнателно поддържаше огъня или наложилата се позиционна война. Според френското издание AgoraVox това „прекрасно устройва Киев: той е доволен от тази вяла война, която носи пари на военно-промишления комплекс (включително на заводите на По(т)рошенко)…и позволява на група олигарси, чиновници, военни и други да се възползват от положението и да си пълнят джобовете“. Ето как българските гранати и българската външна политика участват в тази далавера.
Вторият начин е политическият. Той, например, включваше децентрализация на Украйна, за да станат ДНР и ЛНР в нейните граници. Само че проектозаконът за децентрализация бе отхвърлен от парламента. Не помогна дори прословутата дипломатка Виктория Нюланд, който присъстваше на едно от пленарните заседания, за да вдянат депутатите, че зад проектозакона стои и Америка. Но не стана. AgoraVox разкрива и други украински хватки за саботиране на политическия процес и на Минските споразумения: „Представителите на Украйна гледат по всякакъв начин да подкопаят обсъждането в подгрупите: постоянни смени делегатите, непостоянство на позициите, отказ да се подписват всякакви документи, опити да се оспорят някои пунктове от Минските споразумения“.
Всичко това също би трябвало да е добре известно на политиците ни, които имат отношение към външната ни политика. Виждаме обаче, че държавата ни предоставя гранати, с които се взривява и политическото регулиране на украинската криза.
В крайна сметка какво излиза: българските гранати гърмят срещу Минските споразумения, охраняват един непоправим президент корупционер и също толкова гешефтарски режим, а като капак и в резултат на всичко това демократичната и цивилизованата ни уж страна се озова в редиците на международния тероризъм.
И какво сега да си мислим за нашите институции и партии, за президенти, премиери, министри, партийни лидери, които имат отношение към външната политика? За държавата ни изобщо? Не станаха ли много черните им точки?
Ами няма какво да се мисли, просто да ни е честита европейската външна политика и цивилизационният ни избор, както биха казали Петър Стоянов, Александър Йорданов или Соломон Паси и тем подобни.
Юри Михалков, Поглед