Едни от най-устойчивите митове в българската история е този за ролята на българите (разбирай прабългарите), славяните и траките в образуването на българската държава и народност. Този мит е типичен случай за действието на политическата конюнктура. Затова постановките на мита са в циклично развитие. В зависимост от политическата конюнктура, която се намесва по въпроса в 30-те години на XX век и действа определящо някъде до началото на 70-те години (и отново след 1989 г.), първенстваща роля в двата процеса (образуването на държавата и народността) имат ту прабългарите, ту славяните. В началото на 70-те години на XX век в народообразувателния процес бяха намесени и траките. Дори в солидни академични трудове бе заявено, че българската народност е формирана в VII–IX век от три равностойни етнически компонента — траки, славяни и прабългари.
Най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския компонент в българската народност. Траките са наистина огромен народ, заемащ в първото хилядолетие преди новата ера земите на днешна България, Македония, Влашко, Южна Украйна, Европейска (а и част от Малоазиатска) Турция, Беломорска Тракия. Разделен е обаче на многобройни племена, които никога не са обединени в една държава. Най-голямото тракийско държавно обединение — Одриското царство, формирано около 480 г. пр.Хр., се разпада само след няколко десетки години. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр.Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политическите, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море. Гърцизацията се усилва в елинистическата епоха (III-I в. пр.Хр.), когато в днешните български земи (особено на юг от Балкана) се заселват хиляди гърци, някои насила доведени от Филип II Македонски като заселници (във Филипопол), други търсещи работа и възможности за професионална изява. Между втората половина на I в. пр.Хр. и първата половина на I в. сл.Хр. траките в днешните български земи са покорени от римляните, но в края на този период са обявени за пълноправни римски граждани. В тракийските земи са настанени на юг от Балкана хиляди заселници от елинизираните земи на Близкия изток, а на север от Балкана — римски колонисти. От хилядите открити надписи (предимно на гръцки език на юг от Балкана и на латински на север от билото му) става ясно, че елинизацията и романизацията на траките е успешно завършил процес още в края на II век сл.Хр. По-важно обаче е другото — населението в тази епоха в българските земи е съставено от лоялни граждани на Римската империя. Християнизацията му, която тече от средата на I в. сл.Хр., в 330 г. обхваща всички по силата на декрета на император Константин в 330 г., обявяващ християнството за държавна религия на империята. Християнството в IV век ликвидира окончателно всички културни и етнически различия и в края на периода елинизираното и романизирано население на земите има единно етническо съзнание — римляни (ромеи), граждани на Римската империя.
Какво се случва с това население в столетията до заселването на днешните ни земи от славяни и българи в VII век. Не тече ли поне солиден процент от все пак тракийската му по произход кръв във вените ни? Десетки антични автори, съвременници на събитията ни, описват една за съжаление тъжна картина, в която нямаме никакви основания да се съмняваме, че не е вярна или поне пресилена. От средата на III век върху балканските владения на Римската империя се изсипват вълните на нападенията на т.нар. варвари. Започнало е т.нар. Велико преселение на народите. Първите нападатели на земите ни са готите. Нападенията са с цел грабеж на богатото селско и градско население на плодородните земи на Влахия, Мизия и Тракия. Нападенията се извършват по един модел: населението се избива, имуществото му, храните и добитъкът се заграбват, а селищата се опожаряват. Римските власти са безсилни да се справят с готите, а и с други по-малки варварски народи, и през 275 г. са принудени да изоставят Влахия, изселвайки романизираното й население в Мизия и Тракия. Дунав се превръща в граница на империята, но нито широката река, нито изградената по брега гъста мрежа от крепости успява да спре нападателите. В 387 г. заселените в Мизия като федерати готи се вдигат на въстание и успяват край Одрин да разбият и унищожат цялата армия на Източната Римска империя, заедно с лично командващия я император Валент. Готите стават за две години пълни господари на Балканския полуостров и според съобщенията на съвременните хронисти разграбили и унищожили всички селища в българските земи, „включително и най-скритите в планините, водени от пленници или роби“.
Очевидно, и да е оцелял някой и друг трак до 387–389 г. (макар и романизиран или елинизиран), в тези две години или е намерил смъртта си, или е бил принуден да избяга далече на юг — в непревзетите Солун, Константинопол, островите в Егейския архипелаг или Анадола. Готите в крайна сметка са прогонени от Балканите (между другото с помощта и на наети на византийска служба български конни отряди), но българските земи се заселват вече от различно по произход ромейско население — малоазиатци, хора от Близкия изток, бягащи от още по-жестоко страдащия от варварски нападения Италиански полуостров, варвари-федерати. На свой ред и това население е пометено от хунската инвазия. След хуните Балканите са разтърсени от нападенията на аварите, които стигат до стените на Константинопол и Солун и на няколко пъти се опитват безуспешно да го превземат. В нападенията на аварите участват и българи, и славяни, като групи от тях започват да усядат и да се заселват в различни региони на полуострова. Да вярваме, че в тези нападения между средата на III и средата на VII век в българските земи са оцелели значими групи тракийско население (макар и елинизирано или романизирано), толкова големи, че да имат величината на равностоен трети контингент в процеса на образуването на българската народност, е повече от смешно и наивно. Тук искам да отбележа твърдението на някои византийски хронисти, че в навечерието на славянското заселване на Балканите в първата половина на VII век Тракия е напълно опустяла и равнините й са обрасли с тръни и храсти. Това сведение неслучайно съвпада с мнението на автора на български апокрифен летопис от XI век, според който, когато славяните и българите навлезли в Мизия, заварили територията от 130 години опразнена от елини. Това сведение е интересно и с факта, че средновековните българи са смятали местното население за гръцко.
Защо тогава в 70-те години на XX век се роди митът за траките като трети компонент в процеса на образуването на българската народност в VII–IX век? Огромният брой тракийски съкровища, принадлежали на тракийски аристократи, открити в земите ни през втората половина на XX век, и успехът на уредените изложби на тракийското злато в световните столици в началото на 70-те години подмамиха някои български политици от кръга на Людмила Живкова да обявят българите и България за носители на наследството им — от културата до кръвта. До известна степен сработи според мен и някакъв компенсаторен механизъм. След две десетилетия на политика на национален нихилизъм и криворазбран пролетарски интернационализъм по-младото поколение комунистически ръководители люшна махалото в обратна посока. Завръщането към патриотизма доведе до сериозни усилия в разкриването и изучаването на културноисторическото наследство в българските земи, съпроводено обаче и с деформации на научната истина по някои дискусионни въпроси. И един от тях бе митът за съществената роля на траките във формирането на българския народ, култура и дори народопсихология.
Съществуващите източници (средновековни чужди и български хроники, истории, житийни разкази и други документи) убедително свидетелстват, че роля и участие в създаването на държавата и българската народност имат в VII–IX век два народа — българите (прабългарите) и славяните.
Как точно българите (прабългарите) участват в създаването на българската, т.е. на собствената си държава, стана ясно в предходната глава. Но не се шегувам, имаше в края на 40-те и през 50-те години на XX век „научни“ студии с такива заглавия: „Роля и значение на прабългарите при образуването на българската държава.“ Съгласете се, че това звучи горе-долу като „роля и значение на майката при раждането на детето й“, като, разбира се, се търси под вола теле, за да се омаловажи максимално тази роля и се докаже, че майка е съседката.
Но за съжаление имаше такива времена. Мястото и значението на двата етноса при образуването и функционирането на българската държава и в процеса на образуването на единна българска народност в границите на българската държава сравнително точно бяха определени от историците ни в началото на XX век, когато се раждаше и академичната българска историография. Включително и в първия цялостен корпус по средновековна българска история на проф. В. Златарски. Но през 30-те години на XX век започнаха първите деформации на историческата истина за двата процеса, родили митологеми. Тези митологеми за чест на българската академична наука не произлязоха от редиците на водещите учени-историци. Тези митове бяха рожба на исторически публицисти, следващи като ветропоказатели повеите на политическата конюнктура.
А политическата конюнктура през 30-те години на XX век беше следната. През 1933 г. в Германия дойде на власт Националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, която бързо установи еднолична диктатура. Хитлер бързо започна да превръща Германия във велика политическа и военна сила. Германия на Хитлер заяви без сянка от колебание, че ще се бори за премахването на Версайската система от договори, маркиращи ситуацията в Европа и в света след Първата световна война, и до началото на Втората световна война отбеляза ред успехи в това направление — възвърна си областта Саар, Судетска област, направи Чехия свой протекторат, анексира Австрия. Определени политически кръгове в България (които бяха на власт или близки до властта) с възторг наблюдаваха успехите на Адолф Хитлер, симпатизираха му, стараеха се страната да установи съюзнически отношения с нацистка Германия и в края на краищата успяха — на 2 март 1941 г. България се присъедини към Оста — военнополитическия съюз Рим—Берлин—Токио. Тези български политици смятаха (може би искрено), че чрез победата на този военнополитически съюз в назряващия нов световен военен конфликт България ще реши проблемите си, породени от същата тази Версайска система от договори. На първо място, разбира се, възвръщане на загубените територии — Македония, Беломорска Тракия, Добруджа, ограниченията във въоръженията и числеността на армията, репарациите и т.н.
Но какво общо имат с всичко това славяните от VII–IX век, ще се запитат читателите, особено по-младите. Работата е в това, че водеща страна в Оста бе Германия, а Германия се управляваше от Адолф Хитлер. А той управляваше Германия с идеите на националсоциализма, а идеите на националсоциализма бяха създадени и изложени пак от Адолф Хитлер в книгата му — библия на национализма — „Моята борба“ (Майн Кампф). Според тези идеи, основополагащи „Новия ред“, който трябва да се установи на Земята, човешките раси се делят на пълноценни и непълноценни. Всъщност пълноценна според Хитлер бе само една раса — арийската, към която спадаха германците и някой и друг скандинавец. Останалите раси бяха непълноценни и между най-непълноценните бе славянската. Тя трябваше да служи за „тор на немската нация“ (цитат от „Моята борба“ — б.а.).
Българските политици, ратуващи за военнополитически съюз с Германия на Хитлер, се сетиха, че малко трудно ще обяснят на българския народ необходимостта от съюз с тази Германия при положение, че славяните имат сериозно участие в създаването на българската държава и българския народ и че той продължава да се смята за част от съвременната славянска общност. Затова група угодливи историци (най-посредствените) и исторически публицисти се напънаха да доказват, че славяните, „един народ с примитивна култура“, нямат нищо общо нито с образуването и функционирането на българската средновековна държава, нито с формирането на единната българска народност. Прабългарите бяха „все и вся“. Славяните в най-добрия случай бяха „тестото, от което прабългарската мая“ забърка българската държава и народност. След 9 септември България пък стана съюзник за 45 години на СССР формално това бе една многонационална държава на една идеология (комунизма), но на практика постепенно (особено в годините на Втората световна война) тя се превърна в руска, т.е. славянска империя. Една от тезите на националсоциализма, използвана като доказателство за расовата непълноценност на славяните, бе фактът, че в Ранното Средновековие славянският елит никъде не успява да формира сам силна държава. В Чехия държавата създава франкският (германският) търговец Само, в Русия — шведското племе роси, в България — българите (прабългарите). Поради това управляващата в България партия — БКП, даде инструкция ролята на прабългарите в създаването на държавата и народа, който и тогава, и днес носеше името им, да бъде сведено до минимум. Тъй като страната, както и в 30-те години, се управляваше по тоталитарен начин, намериха се историци (отново най-посредствените), исторически публицисти и автори на учебници, които ни убеждаваха, че когато българите на Аспарух дошли тук, вече имало формирана държава (на седем славянски племена в Мизия), че Аспарух и дружината му били наети като най-обикновени наемници за една война с Византия, а те след победата взели, че узурпирали властта в държавата. Но нямало страшно — прабългарите били само 10 000 души и бързо били претопени в славянското море. Академик Державин отиде най-далече, като заяви, че Аспаруховата дружина била пославянчена още преди да премине Дунава. Тези, които все пак нямаха този смел поглед върху нещата и признаваха, че прабългарите нещо не мязат на славяни, пишеха, че освен че са десетина хиляди, прабългарите са номади, т.е. народ с примитивна култура, който, ще-не ще, бързо възприел (за да живее, естествено, по-добре) по-високата славянска култура. В какво се състоеше по-високата славянска култура в VII–IX век, авторите не обясняваха, тъй като в цялото пространство, в което живееха славяни (от Одер до Волга), археолозите, включително и съветските, не бяха открили нещо по-високо от сламена колиба. А най-често откриваха землянки. Ах, тези землянки — масовото славянско жилище в тази епоха. Те бяха един малък ужас за тогавашните археолози, които трябваше да доказват висока славянска култура. Дълбали са ги нашите прадеди дори в средата на почти оцелели тухлени или каменни сгради в завладените римовизантийски градове, на които е изгорял само покривът. А те, вместо да го поправят, си копат землянката и си светят с борина, вместо да използват най-простия по-висш цивилизационен белег, търкалящ се наоколо в десетки екземпляри — римската глинена лампа.
На този мит за ниското цивилизационно равнище на прабългарите ужасно пречеха монументалните развалини на Плиска, Преслав, Дръстър и други ранносредновековни български градове. С тях, въпреки сериозните усилия, не бяха успели да се справят, и то за 500 години, дори стотиците турски варници, работещи сред въпросните градове. Как така примитивен номадски народ ще строи огромни градове (Плиска е на 23 квадратни километра площ, Преслав — на 7 квадратни километра) и огромни сгради в тях от добре оформени каменни квадри с тегло от стотици килограми.
Е, конюнктурщиците в историята намериха решение и на този проблем. Един негодник (проф. Крънжалов) обяви старите ни столици за римски градове, в които българите се настанили наготово. Друг негодник (проф. Всеволод Николаев) обяви Мадарския конник за паметник на цар Дарий Хистасп, изсечен в VI в. пр.Хр. при похода му срещу скитите. Нищо че походът му е бил по брега на Черно море и че на паметника се е подписал кан Тервел. Трети негодник пък обяви Мадарския релеф за Тракийски конник. По патриот излезе човекът — нали все пак и на траките сме някакви потомци.
За нравите на тази епоха ни разказваше в студентските ми години един от моите професори, който е бил студент именно в тази епоха. „На лятната практика — казваше той — през деня копаехме край Плиска славянски землянки. Копаехме освен обикновения четириъгълник, каквито са били землянките, и прилепени към тях още няколко четириъгълника — хол, спални, кухни, трапезария, детска стая. Макар и в землянки, славянската жилищна култура трябваше да бъде на високо ниво. А вечер търчахме до римския град край с. Войвода (на 8 км от Плиска — б.а.), пълнехме торби с римска керамика и я пръскахме из Плиска. За да я намерят на сутринта професорът и асистентите му и да я публикуват като доказателство за римския произход на първата българска столица. Веднъж обаче написахме на доста правилен латински върху цяла римска керамична плоча, че дворецът на Омуртаг е построен от първи римски домостроителен комбинат с директор Октавиан Август и партиен секретар Марк Аврелий, и ни изгониха от разкопките. Искаха и да ни изключват от СУ, но професорите Косев и Бурмов ни спасиха. Даже ни писаха шест по латински, без да ни изпитват.“
Тази галимация и съответно постановките на мита постепенно бяха отстранени от публичното пространство в началото на 60-те до началото на 70-те години на XX век. Причините бяха най-малко две — отслабване на съветския натиск върху българската историческа наука и еволюцията на висшето ръководство на Българската комунистическа партия от краен нихилизъм към историческото минало до един своеобразен комунистически патриотизъм. Тези два факта позволиха както историческата наука, така и историческата публицистика да станат по-обективни. Именно обективни — за разлика от колегите си в Скопие или Букурещ,
управляващите в България комунисти нямаха нужда да принуждават историците да „създават история“, а само да я изследват обективно, въз основа на научен анализ на изворната информация. Историята на България и българите е достатъчно древна и велика, за да се „подгрява“ и „обогатява“ с измислици и митове.
Изцепките и в двете противопоставени деформационни линии на мита за ролята и значението на славяни и българи в първите два века на българската държава неочаквано придобиха нова сила и публичност в годините на демокрация и свобода на словото и печата след 1989 г., като по-гласовити са привържениците на мита, че прабългарите са „все и вся“. Тук нещата са стигнали до пароксизъм. Според някои автори българите са създатели на всички древни цивилизации — Шумер, Акад, Египет… Някои дори ги смятат за посланици на извънземен разум с особена мисия на Земята. Каква точно, тук мненията се разделят — от „замразени“ бойци, които да спасят при нужда планетата от гибел, до мисионери, които трябва да наливат ум, разум и култура в тъпите глави на автохтонните обитатели на планетата. Като гледам как ние самите се управляваме, май е по-вероятно първото мнение. Въобще от Усури до Мисури тези автори виждат само кутригури. Излишно е да казвам, че повечето от тези автори са възторжени неспециалисти в историята, а единственият с научна степен и звание е стар пациент на едно медицинско учреждение, разположено на 4-и километър от София в посока Пловдив.
Каква е наистина ролята на славяните в двата процеса — държавно- и народообразувателния. За да я уточним, трябва да започнем отначало. Според изследванията на учени от всички страни, които са се занимавали с тях, те са народ от индоевропейската раса. Към тази раса спадат германците, иранците, келтите, индийците. Прародината на тази раса е Централна Европа и появата й датира от IV хил. пр.Хр. В третото хилядолетие пр.Хр. започва разселването на иранците и индийците към днешните им местоживелища. Славяните, заемащи територията от Одер до Двина, също в резултат на демографския прираст, се разселват на изток, достигайки в I хил. пр.Хр. до река Ока в днешна Русия.
Славяните — и поради географските особености на прародината си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отдалечеността си от напредналите в технологично отношение средиземноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл.Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Това, разбира се, няма нищо общо с расовите особености. Те са от същата раса, от която са и германците, и българите. Живеят в землянки и сламени колиби в малки села, прехранват се със скотовъдство, лов, риболов, пчеларство и примитивно земеделие. Организацията на обществото е на родове, обединяващи се племена.
В края на I в. сл.Хр. античните автори, като Тацит и Плиний, най-сетне ги забелязват, тъй като славянски родове в процеса на разселването на юг се приближават до границите на Римската империя, заемайки земи в днешна Чехия, Словакия, Унгария, Трансилвания, Молдова, Централна и Южна Украйна. Търговските контакти с Рим стимулират производството, но в областта на технологиите напредъкът засяга главно въоръжението. Това е достатъчно за славянските вождове и младите мъже, за които грабежът в богатите римски села и градчета е далеч по-доходоносен и осигуряващ лесно препитание на семействата им, отколкото изнурителното чоплене на студените средноевропейски равнини.
В III–IV век славянски дружини участват, кога доброволно, кога насила, в нападенията на готите в източната част на Римската империя, т.е. в балканските й владения. В V век те ще правят това заедно с аварите и хуните. Впрочем още в IV век славяните ще преминат Карпатите и ще заселят плътно влашките и молдовските равнини. Оттук нататък, с оглед историята на българските земи, ще разгледаме действията именно на тази славянска група. Изглежда, че е била достатъчно силна и многобройна, след като формираният и доста силен Аварски хаганат в Панония (днешна Унгария) не успява да ги подчини и границата му с тази славянски група минава по билото на Карпатите.
През целия VI век тази самостоятелна славянска група през година-две напада византийските владения на юг от Дунава. Това са страшни и унищожителни нападения. Прадедите ни по тази линия хич не са били онези мирни, кротки хора, както ги рисува романтичната историография. Населението на опустошаваните области се избива, движимото му имущество се отнася като плячка, а недвижимото се гори и разрушава. Въпреки че нямат никакво предпазно въоръжение (шлемове, ризници, наколенници) и конница, пехотните славянски отряди, въоръжени само с меч, две къси копия и примитивен дървен щит, храбро се хвърлят в бой с византийските войски, облечени само с ризи, а понякога и голи до кръста. Заслужава да се отбележи, че дакийските славяни (Дакия — античното име на Влашко) почти всяко нападение в VI век осъществяват заедно с българите, които навярно им компенсират липсата на конница.
Още в средата на VI век славяните се научават да превземат крепости. Към края на века непревзети на Балканите остават само Константинопол и Солун, които славяните на няколко пъти (особено последния град) безуспешно се опитват да превземат, макар че за целта усилията си обединяват няколко славянски племена. Липсата на трайни славянски племенни съюзи, които евентуално биха могли да прераснат в държави, е слабост, забелязана от византийските историци. В „Стратегикона“ (учебник за армейски офицери) с авторство, приписвано на император Маврикий, е записано: „Те (князете на отделните племена — б.а.) или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, някой веднага го нарушава, като противниците враждуват до смърт и никой не иска да отстъпи другиму.“
Последният опит на Византия да задържи славяните на дунавската граница бил през 602 г. Неуспехът му и започналата тежка война с Персия, продължила до 627 г., оголила от византийска войска Балканите и те станали лесна плячка за славяните. Но този път славяните нямали намерение да се оттеглят, а да се заселят на полуострова. Само за десетина години почти цялото славянско население от Дакия (Влашко) се прехвърлило на юг от Дунав, заемайки пространството от Дунав до Пелопонес включително.
Славянското заселване обаче едва ли е било равномерно по цялата територия на Балканския полуостров. Македонският археолог Микулчич в издадения си в края на XX век обобщаващ труд върху разкопките в 538 укрепени селища в Македония установява, че липсват следи както от старите византийски поселници в тях, така и следи от славянско населване в тях между VI–VII век. Микулчич предполага, че „високите студени полета и голи планини на Вардарска Македония не са били атрактивни за славяните и те се заселили на юг — в облъхваните с топлина полета край Солун, Тесалийската и Атическата равнина и Пелопонес“. Редички са и славянските поселения в Мизия и Тракия.
Очевидно е, че главният мотив за дакийските славяни да напускат севернодунавските равнини е да търсят по-благоприятни като климат земи (с по-малко продължителна и по-топла зима) и съответно по-плодородна за земеделие земя. Демографският ресурс на днешната Влашка равнина едва ли е бил достатъчен, за да насели плътно цялата южнодунавска част на Балканския полуостров, а само най-„атрактивната“ й южна част. Но несъмнено в следващите десетилетия и едно-две столетия демографският прираст е тласкал излишъка от хора да заселват и по-малко „атрактивните“ места — високите полета и планините.
След края на персийската война (627 г.) Византия прави успешни опити да възвърне контрола над загубените земи, или ако трябва да бъда съвсем точен, да установи контрол над новото славянско население. И успява доста бързо да върне границата си отново на Дунав и да направи славяните поданно население със статут на федерати в Мизия и Македония. В Тракия властта на Византия пък към 650 г. е била пълна.
Причините за византийския успех са няколко. Първо, създадената през 632 г. българска държава е обхванала в границите си Влашко, където славянското население е било силно разредено след преселението на юг от Дунав в 602–612 г. Съюзът на Византия и България от 635 г. спрял притока на нови славянски нападатели от север, а славяните на юг лишил от някога съюзната българска конница. С дървените си щитчета, мечове и къси копия славянските пехотни дружини нямали никакви шансове за успех срещу елитните византийски части. Все пак поне в отдалечените райони (като Мизия и Македония) Византия запазила формалната независимост на „славиниите“ (славянските княжества), като срещу правото да живеят на имперска територия е трябвало да плащат данъци и да поемат определени военни задължения — рекрути за армията, охрана на граници, проходи и т.н. Византийската власт в тези земи е била само маркирана от няколко големи укрепени градове по бреговете на Дунав и Черно море — Одесос (Варна), Томи (Констанца), Дуросторум (Силистра) и няколко по-малки крепости по границата и главните пътища към Константинопол и Солун.
От сведенията на византийските хронисти, описващи войната между България и Византия в 680–681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обединени в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза — севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI–началото на VII век. Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспарух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-кратките и преки пътища между българската и византийската столици, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славяни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680–681 г. на българска страна — само това би оправдало огромното доверие, оказано им от българските държавни власти.
Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена“ е участвал във войната през 680–681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че тези славянски племена най-вероятно са останали неутрални в грандиозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас“.
Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под договор“ и „под данък“. Но двата възможни превода означават и два различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.
Като имам предвид последвалите събития съобразно този „юпо пактон онтас“, ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножието на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Византия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) прабългарите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.
Договорът със „Седемте славянски племена“ изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначално от славяните, благоприятните последствия на договора с българската власт е бил почувстван още в следващите години. Славяните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жертва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от редките византийски гарнизони. А и византийските власти не им прощавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една крина жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключително държащата на престижа си държава пращала конните си корпуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. Респектиращата мощ на българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на Франкската империя и България) не е отбелязано нито едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в териториите, където са били преместени федерираните с България седем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славяните от седемте племена, не е проникнал и един византийски войник, освен като пленник.
Читателят едва ли си има представа какво означава за средновековните хора, чиито поселения и стопанство през 4–5 години стават жертва на войни, вътрешни политически или религиозни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъсне и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш добитък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържениците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Мизия и Влахия на административни области, управлявани от пряко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безразличие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения славяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, както е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен.
С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родопите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Протести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх“, в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в отнетите от Византия и Аварския хаганат територии.
Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръстването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпатите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море започват да се наричат българи“, пише скопският учен Иван Микулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.
В това се състои ролята на славяните в създаването и функционирането на българската държавност. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.
То и не може — държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обитават, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.
Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност — процес, който, изглежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина българи, но очевидно още тогава говори на славянски език, след като управляващият политически екип на цар Борис I, съставен изцяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единствената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган — Народния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да създадат още в 855 година славянска писменост и да преведат богослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че славянският език е бил говорен от преобладаващата част от поданиците на България.
Този неоспорим факт роди мита за смазващото числено превъзходство на славянското население в България още при създаването и увеличило се още повече след присъединяването на Тракия, Македония, Поморавието и Панония, заселени плътно със славяни в предходните две столетия и неасимилирани от ромеи и авари. Като доказателство за „смазващото“ превъзходство на славяните в количествено отношение се привеждаше и фактът, че академик Младенов бе открил само 15 „прабългарски“ думи в лексиката на старобългарския език в хилядите оцелели български ръкописи от IX до XIV век. Това бяха думи от тюркски произход, но нали и за прабългарите се смяташе от науката, че са от тюркски произход.
Казано честно — изворните източници (древни хроники, археологически разкопки и т.н.) не потвърждаваха тезата за малобройността на прабългарите. Очевидно България по времето на Аспарух преди федерирането със „Седемте славянски племена“ има 500–600 000 население, след като може да противопостави срещу 60-хилядна византийска армия равностойна или само малко по-малка армия. Нека не забравяме, че това население населява и контролира не само Влахия, но и деснобрежна Украйна и Молдова, и в 681 г. има достатъчен демографски ресурс да насели и Мизия, без да изостави и квадратен сантиметър от довоенната територия на държавата. Броят на прабългарите в Мизия се увеличава в VIII и IX век и от преселващи се там групи прабългари от областите, останали под властта на хазарите. Това ясно личи от археологическите разкопки край Дуранкулак и Шабла. В Македония в 680 г. се заселват 60 000 семейства прабългари, водени от Кубер, друг син на Кубрат, установил се в Панония и оттам насочил се към Македония. Според скопски, сръбски и албански археолози тези българи, настанили се в Битолско-Прилепското поле, постепенно заемат до 811 г. (когато се съединяват с Дунавска България) цяла Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Значителни прабългарски маси, освен славяни, има и в Панония. Прабългарски групи има заселени, както стана ясно по-рано, в балканските владения на Византия още в V–VI век. Дори по физическия вид на съвременните българи (преобладава мургавият тип) си личи, че имаме малко общи черти с преобладаващия физически тип в Полша, Чехия, Беларус, Украйна и Русия. А това означава, че прабългарите не са били малцинство. Тогава как става така, че за по-малко от 150 години „прабългарският“ език на народа-господар така изчезва, че от него остават само 15 думи? Исторически феномен! Да, щеше да бъде феномен, ако прабългарите наистина бяха тюрки.
Но прабългарите не са тюрки. Както видяхме, изследванията в последните две-три десетилетия убедително доказаха, че прабългарите са част от иранската езикова общност. Тя пък е част от индоевропейската етническа и расова общност с прародина Централна и Северна Европа. Дори в многотомната история на България, издадена по време на комунистическата власт, е написано (том 2, с.25):
„Смята се, че в IV хил. пр.Хр. е съществувал общ индоевропейски език, от който по-късно се оформят славянските, гертанските, иранските и келтските езици и диалекти. И днес роднинската терминология, наименованията на най-старите оръдия на труда, терминологията на домашния добитък, ловът и пчеларството имат общи корени. Преди да бъдат утвърдени литературните езици, базирани обикновено на един от диалектите, различията в езиците на тези групи народи, спадащи към индоевропейската общност, са били още по-малки.“
Казано по-простичко, VII–IX век славяни и прабългари, живеещи на територията на България, са си бъбрели на близки езици, произхождащи от общия някога индоевропейски език, и най-вероятно са се разбирали и без преводачи. Уеднаквяването на лексиката и граматичните правила е ставало непрекъснато в ежедневния живот на разположените едно до друго славянски и прабългарски села, в армията, в градовете, в резултат на особено честите смесени бракове. Няма как да вървиш срещу законите на природата — известно е, че мургавите мъже харесват руси жени и обратно. Смесените бракове са засягали не само простолюдието, но и аристокрацията. В 866 г. канабагатура Сондоке (името е прабългарско) е бил включен в състава на посолство, изпратено от цар Борис I при папата в Рим. Една от нощувките по пътя е била в манастира Чивидале в Северна Италия. И там боляринът е записал в евангелието на манастира списък на семейството си, за да му четат монасите молитва за здраве. Боилът е имал две законни жени (езическият български закон е позволявал многоженството) и макар от три години християнин, Сондоке си ги запазил. Явно в случая е действал принципът „узаконено заварено положение“. Втората жена на Сондоке се наричала Собеслава, а децата му от нея — Велегнев и Богомила, т.е. три чисто славянски имена. Поне една от съпругите на Омуртаг и Борис са били славянки, щом техни синове се казват Енравота и Владимир. По въпроса за имената, славянките — съпруги на българските владетели, трябва да са били бая упорити, за да наложат свои имена на децата. А и страшните иначе български канове и царе трябва да са ги обичали твърде много, за да не им кършат хатъра за имената на децата, дори когато става дума за престолонаследници.
От средата на VIII век археолозите са регистрирали множество смесени селища. Смесен град е бил, както личи от погребалните обреди, и столицата Плиска. Нещо нормално е постепенно хората в земите на българската държава да се наричат само българи.
Нито прабългарският език е изчезнал, нито славянският език е победил. Просто от съприкосновението и взаимодействието на два близки езика с общ индоевропейски корен се е родил общият български език. Тук любителите на проценти ще останат разочаровани, ако трябва да определя частта на славяните в процеса на формирането на българската народност. Доста е трудна тази задача, тъй като статистически данни, дори приблизителни за броя на славяните и прабългарите в границата на българската държава през VII–IX век, няма и никога няма да има. Освен ако не се открие машина на времето.
Всъщност цялата митология по този въпрос, родена от меняща се политическа конюнктура през XX век, няма никакво значение за съвремието, освен за любителите на историята. Дръвниците-политици, вадещи си важни заключения за „европейската (или неевропейската) идентификация“ на съвременните българи от броя на славяните и броя на прабългарите в IV–IX век, би трябвало да знаят, че съвременният български народ не е биологически продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента“, слели се в VII–IX век, а историческа категория, формираща се непрекъснато през VII–XX век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи само през Средните векове — авари и моравци през IX век, печенеги и узи през X–XII век, кумани през XII–XIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наброяват стотици хиляди (при общо население на територията, населена от българи, 2–2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава — Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се наричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските християнски села, за да отработят за 15–20 години свободата си от пленилия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимилират в българската народност. Най-сетне, след Освобождението (1878 г.) редица напуснати от турците райони са заселени от черногорски, сръбски, чешки, словашки, немски, руски, украински селяни, които постепенно са претопени в българската народност. Отново повтарям, за да се запомни — съвременните нации не са биологически, а исторически категории. Това, което е ставало в VII–IX век, има стойност само за познанието на миналото.
Божидар Димитрав