Мигрантите не търсят убежище в Източна Европа. След като не са склонни да се задържат дори във Франция, Австрия и Финладия, очевидно е, че Чехия, Полша, Унгария и Словакия, да не говорим за България и Румъния, не са никак привлекателни за тях. Но макар че мигрантите от Ирак, Афганистан, Пакистан и т.н. гледат да се прехвърлят от Чехия и Полша в Германия и още по на север, народите и правителствата на източноевропейските държави по принцип не приемат масовото присъствие на млади мъже мюсюлмани на своята територия.
На провелия се в Унгария през есента на миналата 2016 референдум относно приемането на мигранти, почти 100% от участниците гласуваха против. Обстоятелството, че самият референдум се смята за недействителен тъй като в него са гласували под 50% от унгарските избиратели не променя особено нещата: унгарците категорично се обявяват против приемането дори на нищожният брой 1300 „бежанци” от общо 160-те хиляди, които трябва да бъдат разпределени между членовете на ЕС. Този резултат не е изненадващ, тъй като беше ясно, че повечето унгарци отхвърлят т.нар. «бежански квоти».
На свой ред, премиерът на страната Виктор Орбан очевидно не се опасява, че може да бъде представен за «исламофоб» или за противник на «неизбираемите европейски либерални елити» (ако използваме собствените му думи). Според него: «колкото повече стават мигрантите, толкова повече нараства и терористичната заплаха». В тази връзка, Орбан лансира радикално решение на проблема с мигрантите, а именно изпращането им в бежански лагери в Либия, където да се разглеждат техните молби за убежище в ЕС.
Позицията на Унгария се подкрепя от Чехия и, в частност, от нейния президент Милош Земан — друг харизматичен лидер, каквито очевидно липсват в Западна Европа. Както заяви наскоро неговият говорител Иржи Овчачек: «президентът е против настаняването на мигранти на територията на Чехия. Страната ни не може да поеме риска от терористични нападения, каквито вече се случиха във Франция и Германия». Както е известно, Чехия се ангажира да приеме над 2500 «бежанци», но досега е приела… само 50, а междувременно Земан обяви, че ще иска правителството да преразгледа решението си. На свой ред чешкият външен министър Милан Хованец обяви, че до края на 2016 страната му въобще няма да приема нови «бежанци».
Подобно на Орбан, Земан също предлага решение на проблема — настаняването на мигрантите на безлюдните гръцки острови, срещу което да бъдат опростени част от дълговете на Гърция, тъй като тази страна в момента сдържа мигрантската вълна от вътрешността на Азия (между другото, повече от година след приемането на програмата за разселване на бежанците и миграните в държавите от ЕС, само 3% от пристигналите в Гърция и Италия са били прехвърлени оттам в други страни членки на Съюза). В същото време той призова Меркел да «запечата» границите на ЕС и да създаде ефективна общоевропейска армия за тяхната защита.
Впрочем, Земан съвсем не е единствения чешки политик, който открито говори за несъвместимостта на европейската и мюсюлманската култури. Най-популярният лозунг в Чехия в момента е «»За нас без нас» вече никога няма да се повтори», който пряко намеква за Мюнхенското споразумение от 1938, с което западните демокрации предават Чехословакия на Хитлер.
Чешкият вицепремиер и финансов министър Андрей Бабиш остро разкритикува европейския елит, обвинявайки го, че разселвайки мигрантите в Европа и изпълнявайки всичките им желания в името на собствените си нелепи идеологически конструкции, застрашава живота и сигурността на коренните европейци.
Подобно на Земан, той не се бои да твърди, че «бежанците» ненавиждат европейската култура, а западноевропейските правителства и либералните интелектуалци допълнително ги стимулират да го правят. Според Бабиш, в момента турците водят двойна игра, като получават милиарди евро от Брюксел, докато техните гранични и митнически служби си затварят очите за трафика на хора от Измир към гръцките острови.
Чешкият външен министър смята, че Шенгенската зона се е изчерпала и предлага на западноевропейските държави, щом толкова искат да приемат имигранти-мюсюлмани, да ги качват на самолети и директно да ги прехвърлят на своя територия. Критикувайки Германия, която според чехите и другите източноевропейци се опитва за тяхна сметка да «плаща за собствените си грехове от миналото», Бабиш предлага «германските политици сами да поемат това бреме и да не се опитват да ни натрапват решенията си, защото не дължим никому нищо и можем въобще да откажем да приемаме имигранти. Немислимо е европейците да имат по-малко права, отколкото имигрантите и да биват принуждавани да се приспособяват към тях. Следва да сложим край на сегашната безмислена политическа коректност, защото не можем заради нея да игнорираме реалните проблеми. Бежанците трябва да се държат като гости, а не да да ни нареждат например, какво да им даваме да ядат, и какво не».
Антиимигрантските настроения в Чехия са толкова силни, че дори склонният към компромис с брюкселските «еврократи» премиер Бохуслав Соботка се обяви против квотната система «за принудително разселване на бежанци».
Враждебните настроения по отношение на мигрантската политика на ЕС доминират и в Полша, макар че във Варшава предпочитат по-умерения тон. Подобно на Чехия обаче, и там обвиняват за възникналия проблем най-вече Берлин. Според полския външен министър Витолд Вашиковски:
«Германия често преследва собствени цели затова очакваме германците занапред да демонстрират по-голяма готовност за компромиси».
През април 2016 неговият заместник Конрад Шимански обяви, че страната му няма да приема повече бежанци и определи споразумението за квотите, подписано от предишното полско правителство, като «мъртвородено».
На свой ред, непосредствено след терористичното нападение в Брюксел, полският премиер Беата Шидло категорично разсея надеждите на ЕС, че правителството и ще прояви същата сговорчивост като предишното, заявявайки, че не вижда «възможност да приемаме мигранти в Полша». Антиимигрантските настроения в страната рязко нараснаха след миналогодишната вълна от терористични нападения в Германия и Франция. Така, полският вътрешен министър Мариуш Блашчак е убеден, че мнозина «бежанци» идват с фалшиви документи, което само засилва терористичната заплаха. «Взех решение да не приемаме тези хора, защото рискът е прекалено голям» — заяви той.
Макар че Словакия е най-малката страна от «Вишеградската четворка», настроенията срещу имигрантите там са не по-малко силни независимо, че словашката квота е едва 200 души. Братислава декларира, че ще приема само бежанци християни, тъй като — както саркастично обясни говорителят на словашкото Вътрешно министерство Иван Метик — «мюсюлманите няма да се почувстват тук у дома си, тъй като в страната ни няма нито една джамия».
Подобно на Орбан и Земан, словашкият премиер Роберт Фицо не подбира изразите си, когато коментира имигрантския проблем. Според него: «В Словакия няма място за исляма. Мигрантите променят характера на нашата страна, която е християнска. Не можем да допуснем навлизането на 300-400 хиляди мюсюлмани, които ще поискат да строят джамии и да променят характера, културата и ценностите на страната».
Фицо смята мултикултурализма за «фикция» и твърди, че Германия се отнася към имигрантите мюсюлмани като към «защитен вид». Парадоксът е, че Фицо, както и Земан, са социалисти, но това не им пречи да казват неща, каквито не се осмеляват да изрекат повечето десни политици в Париж, Берлин или Брюксел.
Тоест, между Западна и Източна Европа съществува непреодолима, поне за момента, културна преграда и макар че възможностите на държавите, които стоят от двете и страни, са несъпоставими, «Вишеградската четворка» очевидно не е склонна да отстъпва. «Новите европейци» смятат, че западноевропейските държави прекалено често и твърде нагло са ги предавали, както и че твърде трудно са извоювали дългоочакваната си независимост за да я жертват с лека ръка в името на странните идеи на брюкселските «еврократи» или на продължаващите да страдат от комплекс за вина германци.
На този фон изглежда твърде съмнително, че заплахите на Брюксел (озвучени от хора като Мартин Шулц или външния министър на Люксембург Жан Аселборн), че ще отреже европейското финансиране на държавите, които не са склонни «да проявят солидарност по въпроса за бежанците», ще окажат желаното въздействие върху техните «ретроградни и упорити» източни партньори.
Просто защото, тази политика на Брюксел се тълкува в Прага, Варшава, Будапеща и Братислава като откровен шантаж, а приемането на исканията на ЕС — като опасна стъпка, която би застрашила собствената им национална сигурност и идентичност. Всъщност, истината е, че ако брюкселските бюрократи действително планират да сплашат партньорите си по този начин, резултатът може да се окаже точно обратния — т.е. да станем свидетели на ново разделение на Европа по линията «Изток-Запад», което не просто ще бъде поредния тежък удар по европейския проект, след т.нар. Brexit, но може да се окаже и фатално за съществуването на самия ЕС.
Никола Петров