Геворг Мирзаян е специален кореспондент на руското списание „Експерт“ и е доцент в катедрата по политология на Финансовия университет на Правителството на Руската Федерация. Негова специалност са отношенията в постсъветското пространство
Тираспол е взет за заложник
Приднестровието е неголяма територия на Днестър, с население около половин милион души. Вече четвърт век територията е де-факто независима. Освен това, тази непризната република се оказа най-успешната сред всички самопровъзгласени или частично признати държави на постсъветското пространство. Транснистрия (от рум.) (официалното име е Приднестровска Молдовска Република(ПМР), а столицата е Тираспол) има своя валутна система, експортно ориентирана промишленост и даже конкурентна политическа среда.
Заедно с достиженията си, Приднестровието има и огромен минус – за разлика от Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия и народните републики в Донбас, то няма обща граница със съюзна държава – в случая, с Русия. Непризнатата република е притисната между две страни – изначално враждебната Молдова и станалата след 2014 г. враждебна, Украйна. В крайна сметка ПМР се оказа заложница на геополитическата ситуация. Съседите, действащи в логиката на конфликта между Русия и Запада, вече въведоха блокада на съюзника на Москва, което се отрази на жизнения стандарт на местното население.
Проблемът се усложнява, заради това, че заедно с приднестровците, заложници станаха и представителите на руския миротворчески корпус, който трябва да съблюдава примирието. Заради позицията на властите в Молдова се усложни снабдяването на този корпус и даже ротацията на войниците. Кишинев отдавна пое курс на натиск срещу руската мисия и то не само чрез създаване на проблеми за логистиката, но и чрез политическа риторика.
„Операцията за поддържането на мира, която някои прославят, се превърна във фактор за съхранението на приднестровския конфликт, заради предубедеността и симпатиите на руските миротворци към сепаратисткия режим на Тираспол, които са абсолютно очевидни“, се казва в заявление на правителството на Молдова. От Кишинев искат замяна на руските миротворци с международни, за да могат след това да реинтегрират ПМР в Молдова според собствените си условия.
Силата отстъпва пред географията
Независимо от колосалната разлика във военния потенциал на Русия и Молдова, Москва практически няма инструменти, за да измени неудобното статукво. Нито избирането на президента Додон, нито евентуалната победа на проруските сили на парламентарните избори, няма да облекчи ситуацията, даже напротив: притиснатата между Украйна и Румъния, проруска Молдова, ще се окаже под огромен натиск с последваща цветна революция и Русия, която няма обща граница със страната, няма да може да помогне с нищо.
Показателно е, че избирането за президент на Игор Додон, който не крие симпатиите си към Москва, даже внесе допълнително напрежение в приднестровския въпрос. Официален Тираспол води с голяма неохота отношенията си с него. Причината за това е проста – страх. Ръководството на ПМР се опасява, че Кремъл, инвестирайки в Додон, ще направи част от инвестицията и самото Приднестровие, т.е. ще върне републиката в Молдова.
Да, тези страхове, на пръв поглед, са безпочвени, защото, за да направи Кремъл такава инвестиция в Додон, трябва да се сближат прекалено много звезди. Президентът трябва да обяви предсрочни избори (което не може да направи), да получи на тях, заедно със своята социалистическа партия и съюзниците ѝ, повече от половината гласове (което няма да допуснат да се случи), да сформира правителство и да пренасочи външнополитическия курс на Молдова ( и да съхрани властта, след поредната „цветна революция“, която проевропейските партии, със сигурност ще устроят).
В крайна сметка, Кремъл трябва да заложи всичко на евентуалното молдовско ръководство, което е малко вероятно, след провала на „плана Козак“ (когато Москва и Кишинев се договориха за федерализация на Молдова, но след позвъняване от Брюксел молдовските власти се отказаха от него, точно преди подписването). Впрочем, отчитайки блокадното положение и психологическия натиск, под който се намира ръководството на Приднестровието, то може да бъде разбрано.
В крайна сметка се получава така, че Приднестровския фактор рязко съкращава пространството за маневри на руската дипломация, особено на молдовското и украинското ѝ направление. Кремъл постоянно трябва да мисли за това, как действията му ще повлияят на ситуацията около Тираспол (трябва, но не винаги го прави – приключенията на Рогозин, бяха характеризирани, в Кишинев и Тираспол, като „вицепремиера си направи пиар, а сега ние трябва да се оправяме със ситуацията»).
Няма да изоставим нашите
Не е удивително, че някои фактори в Русия вече пишат, че Приднестровието трябва да бъде изоставено, че тази територия няма стратегическо значение. Те предполагат, че там има само огромни складове със съветско оръжие, че населението там вече не е проруско, тъй като в ръцете на всеки приднестровец има няколко паспорта (руски, молдовски, приднсестровски и румънски).
Освен това, те обвиняват ръководството в Тираспол (по-точно предишния президент), че има желание да подобри отношенията си със Запада. По-точно с Европа, която е основен купувач на продукцията на местната промишленост, а също е и фактор, който може да принуди Молдова да облекчи блокадата срещу малката република.
Независимо от всичко, Кремъл няма да изостави Приднестровието. Не само заради това, че разбира спецификата на външната политика на ПМР (понякога не я разбира, или по-точно, не иска да я разбере, заради логиката на днешната „прохладна“ война със Запада, която понякога диктува следването на принципа – „който не е с нас, е против нас“), а и за това, че Транснистрия се явява стълб в концепцията за „руския мир“, която Путин иска да реализира на постсъветското пространство.
Обществото в Приднестровието е наднационално, независимо, че е пропито от руската култура и руските ценности. Руските знамена по официалните сгради висят, не защото така трябва, а заради това, че хората искрено го желаят. Отказът от Тираспол (във всяка форма, независимо дали ще оттегли миротворците си или ще принуди ПМР да се реинтегрира в Молдова), ще стане сериозен удар по авторитета на Русия на постсъветското пространство.
Затова на Москва й остава само един вариант за изход от ситуацията: да ликвидира ключовата причина за днешната блокада на Приднестровието. Това не е неправилния режим в Кишинев, а руско-европейския конфликт. Наистина, всички трябва да са готови за това, че процесът по неутрализация на конфликта ще бъде много дълъг. Това означава, че приднестровците трябва да привикнат да живеят в условията на блокада, а Москва – да привикне към ограниченията, които блокадата диктува на елита в Тираспол.
Експерт/Фокус