Около жилището ми в Берлин, шест малки табелки блестят от паважа. На първата пише: «Тук живя Мария Вителсон. Родена през 1892 г. Депортирана през 1942 г. Убита в Майданек». Всяка от останалите табелки възпоминават нейните пет млади деца, също загинали в концентрационния лагер град полския град Люблин.
По улицата има подобни табелки, припомнящи за семейство Холц, депортирано през 1943 г. Старият Ернст загива седмица по-късно в Терезиенщад, Херберт и Лизелоте в Аушвиц незнайно кога, младият Вили през януари 1945 г. по време на марша на смъртта към Бухенвалд. Подобни табели се появяват по улиците на Германия от 1992 г. насам.
Тези паметници на ужасната ненормалност на страната и заслужаващото уважение намерение тя да не се забрави, не са изолиран пример. Всяка синагога в Германия има полицейска защита. Медиите често бойкотиран крайнодесните политици. Всеки ученик трябва да посети концентрационен лагер. Гората от приличащи на надгробни плочи колони, която представлява мемориала на Холокоста в Берлин заема площта на цял квартал.
Това е контекстът, в който книгата «Краят на Германия» наскоро се появи. Написана от Ролф Петер Зиферле, работещ в Хайделберг историк, който се самоуби миналия септември, тази колекция от есета сочи, че засрамена Германия е погълнала лъжата за своята собствена ненормалност и е решена да разгради своята идентичност чрез европейски федерализъм и отворени за миграция граници. Още по скандално е, че тя сравнява германците с евреите, твърдейки, че първите в момента са колективно наказани за Холокоста, както вторите някога са били колективно наказани за разпъването на Исус на кръста.
Книгата нямаше да предизвика голям отзвук, ако не бе включена в юнския списък «Нехудожествените книги на месеца», съставен от жури издатели и писатели. От тогава продажбите са все нагоре. В момента е начело на списъка с бестселъри на «Амазон-Германия». В момента книгата е изчерпана в берлинските книжарници.
Полемиката е сигурна. Йоханес Залцведел, журналистът, който предложи включването на книгата в списъка повече като провокация, отколкото като препоръка, се оттегли от журито на «Нехудожествените книги на месеца». «Краят на Германия» също е изключена от няколко списъци с бестселъри. Тъмни слухове циркулират, че политическата система пречи на издателя (малко издателство в крайнодясната провинция Саксония) да направи преиздаване.
Сагата разказва по-голямата история за днешна Германия. Страната прекара първите следвоенни години, концентрирайки се върху реконструкцията. Но след това поколението на радикалите от 1968 г. (включващо и тогава левия Зиферле) започна да пита родителите си за скорошното минало и ги порица, че я потулват. Вдъхновено частично от книгата от 1967 г. «Невъзможност за траур» на Александър и Маргарете Мичерлих, това поколение премахнаха определената от книгата германска «маниакална защита» срещу миналото ѝ. То създаде култура на възпоминание и вина, които все още доминират в политическата класа.
Всичко това е толкова добре прието, колкото е видно на моята улица в Берлин. Но и също така задава въпроса без отговор, който в крайна сметка, обаче, трябва да бъде решен:
Нормална държава ли е Германия.
Това е въпрос, който се зададе през 1990 г. Нова, обединена Германия, е най-голямата страна в ЕС и най-голямата икономика в Европа. Това повдигна въпроси относно нейната военна, икономическа и политическа роля. Относно това дали трябва да води или да отстъпва пред другите. Относно това къде са границите на нейната мощ и какви трябва да са нейните отговорности. Тогавашният канцлер Хелмут Кол не започна подобни дебати. Философът Юрген Хабермас се оплака, че «основният въпрос за политическото саморазбиране — особено въпросът за това как трябва да разбираме «нормалността» на Германия — остава отворен».
Това и бележи днешната германска политика. По Тръмп и Макрон, по околната среда и еврото, от предадената от Кол на неговия наследник Ангела Меркел обединена Германия се очаква все повече да покаже водачество. Но все още няма консенсус сред елитите ѝ под каква форма да бъде това водачество, ако все пак има такова. Някои призовават към идеализъм. Някои защитават фокусирането върху националните интереси. Повечето говорят зле дефинирани празни приказки. Малцина спорят как различните императиви могат да бъдат балансирани. Германия е все така неясна относно възможностите и ограниченията по своята собствена нормалност.
Предизборната кампания доказва това. Меркел и нейният съперник — социалдемократът Мартин Шулц се състезават кой да-бъде най-добрия приятел на Макрон, но не предлагат подробности как ще му помогнат. Канцлерът иска Германия да достигне целта на НАТО за 2% от БВП за отбрана. Шулц е против, но мнозина от екипа му не са на негово мнение. Най-важните лостове на влияние за Берлин — реформите в Еврозоната, инвестициите и бежанската политика, са слабо обсъждани в страна, толкова неуверена в собствената си сила.
Нещото, което обединява Зиферле и неговите критици е, че всички възприемат напрежението ненормалната Германия на табелките и нормалната Германия живеят редом на улиците. Но малцина се спират да обсъдят това разделение. Няма ли твърде идеалистичното минало на страната да я направи днес по-прагматична. Няма ли вината да я направи по-отстояваща в защитата на собствената ѝ идентичност. Няма ли уникалната ѝ историческа тежест да подкопае икономическата ѝ и отбранителната ѝ политики, комбинирайки германския държавен интерес с този на Европа.
«Краят на Германия» е работата на разочарован представител на поколението на 1968 г., загубил вяра в страната си. Германия помогна при разрушаването на Европа. Но днес Берлин може да помогне за повторната поява на континента като обединена, уверена сила, ако поддържа баланса: нито да забравя своето минало, нито да затъва в него».
Превод и редакция: Виктор Турмаков/Фокус