Разговорът между президента на САЩ Доналд Тръмп на Айфеловата кула с новото „златно момче“ на закостенялата политическа система на Франция, президента Еманюел Макрон кулминира в политическо сливане и поглъщане според Пепе Ескобар — бразилски журналист, автор на книгите „Глобалистан: Как глобализираният свят се разпада в течна война“, „Обама оправя Глобалистан“ и на „Империя на хаоса“.
И за какво наистина си говориха Доналд Тръмп и Еманюел Макрон по време на своята прочувствена, демонстрираща приятелство парижка пиеса? Понеже става дума за Франция, нека започнем там, където нещата имат значение: с гастрономията.
Да, говорим за същата вечеря в луксозния ресторант „Жул Верн“ на Айфеловата кула, собственост на Ален Дюкасе. Хубава маса на прозорец с гледка. Единствено първенците със съпругите им Мелания и Бриджит. Макронови говорят на английски свободно. Няма изтичане на информация от Елисейския дворец.
Ресторантът е част от разпростиращата се империя на Дюкасе и негов управител е Ксавие Алберти, който е женен за Одри Боролу, която от своя страна е съветник по земеделието на Макрон.
Значи всички са в семеен кръг. А кръгът на Макрон е всъщност в основата на френското „кой-кого“. Присъства сериозното погрешно схващане, особено в САЩ, че Макрон е аутсайдер, че е отцепник, обявил се срещу закостенялата политическа система. Това няма как да е по-далеч от фактите.
Макрон е „златното момче“ на френската политическа система. Той бе изграден/подкрепен от широката, прагматична неолиберална галактика, от фондацията „Сен Симон“, от до групата на Едмонд дьо Ротшилд, института „Монтен“ и тинк-танкът „Тера Нова“, моделиран е от Института за прогресивна политика, основан от Бил Клинтън и Джоузеф Либерман и чиято задача е да позволи френския политически, икономически и обществен живот да бъдат наторени от американската модерност.
Политическата партия на Макрон, ребрандирана като „Република, напред!“ след президентската победа, бе всъщност създадена, направо от въздуха, едва миналата година от института „Монтен“. Изобилстват връзки с Фондацията „Рокфелер“ с института „Аспен“ с Националния фонд за Демокрация, с неизбежните неоконсерватори. Но най-вече макронизмът е пропит с влиянието на „Les Gracques“ – група от деснеещи служители на Социалистическата партия и корпоративни мениджъри, които се стремят Франция да стане безконтролно неолиберална.
Тръмп може единствено да завижда на статута на Макрон, който само критично малко малцинство вижда какъв е в действителност: нов крал-слънце, който контролира не само изпълнителната, но и законодателната власт, основните медии и собствения си образ. (Съпругата му Бриджит е винаги облечена от глава до пети в „Луи Вюитон“ , собственост на милиардера Бернар Арно, убеден макронист. Образът на двойката е под надзора на лукавата Мими Марханд, кралицата на парижките папараци“.
Френската олигархия е макронистка. Така че фактически Тръмп е аутсайдерът – не само във Вашингтон, но и дори сред елита в Манхатън, който дълбоко го ненавижда.
Сливане и поглъщане на Доналд
Кралят-слънце Макрон, специалист по сливания и поглъщания, без проблем успя да идентифицира и да скочи във вакуума, прегръщайки Тръмп като американски приятел, докато останалата част от Европейския съюз остана предсказуемо парализиран от слогана „Америка на първо място“.
Официалната макронистка трактовка е, че Тръмп, след като се оттегли от Парижкото споразумение за климата, не трябва да остава самоизолиран, когато идва в Европа. Това е проста диверсионна тактика. Реалната игра е, че Макрон е измамен в надеждите си, също колкото и Тръмп що се отнася до „много лошите“ търговски излишъци на Германия, а и от френска перспектива от нейната мания към бюджетни ограничения.
Тогава как да създадеш няколко безсънни нощи за германския канцлер Ангела Меркел? Като издигнеш бюджета за отбрана на Франция до стандарта на НАТО от два процента от БВП. Като поканиш Доналд Тръмп в Париж и проведеш пищен военен парад по случай Деня на Бастилията (включващ военен оркестър, свирещ песни на „Дафт Пънк). Като се позиционираш като основен партньор в ЕС. Когато настъпи криза, каквато и да е криза, Доналд Тръмп ще набере телефона на Елисейския дворец, а не на Берлин или на Брюксел.
Това, което Макрон иска от Европа, е солидна рамка за финансовите пазари и банков съюз. Това реструктуриране може да налее трилиони евро в пазара на акции. Той няма време да убеди вманиачената в бюджетните ограничения Меркел, че трябва да се направи така.
Голямата азиатска история
Германия, както и цялата износна машина на ЕС, знаят че бъдещето е на изток. Обемът на годишната търговия на Съюза с Китай, Индия, Япония, Южна Корея и с цяла Югоизточна Азия е вече по-голям с 300 млрд. долара от този в търговията между САЩ и ЕС.
И това се случва дори преди Европейският съюз да предостави на Китай статута на пазарна икономика и преди да подпише договора за свободна търговия с Япония.
Новите пътища на коприната, преименувани на Инициатива „Един пояс-един път“ с тяхното обещание за евроазиатска свързаност, са сигурна печалба за всички според германските индустриалци и избрани инвеститори от ЕС. За разлика от тях светът на тинк-танковете в САЩ представя инициативата като „схема“, обречена на провал.
Макрон е наясно с това. И той в момента се движи по целия спектър в опит да заеме всеки открил се вакуум. Той разбира, че исканата от Тръмп политика спрямо Русия е поставена в усмирителна риза от „дълбоката държава“ в САЩ. Затова и Макрон активно води разговори с Владимир Путин – и със сигурност ще включи междувременно и бизнес ползи.
Той също така не изолира Иран. Дори напротив: той знае, че масивните европейски инвестиции в иранската икономика, от енергетиката до инфраструктурата, побеждават детското демонизиране. Той може да е и убедил Тръмп, че изправянето срещу ядреното споразумение с Иран е губеща позиция. Най-вероятно, обаче, да е направил именно обратното – защото знае, че френски, а не американски компании ще заемат място в Иран.
Той винаги ще има Париж
И това ни връща към темата, която те в действителност обсъдиха детайлно – Сирия. Макрон, доказан ястреб по отношение на националната сигурност, вече е излязъл извън задънената улица „Башар Асад трябва да си ходи“. И Тръмп нямаше как да не се съгласи, когато Макрон посочи, че заплаха номер едно е салафитско-джихадисткия тероризъм.
Сега вече на практика имаме Путин, Тръмп и Макрон в синхрон. Макрон със сигурност разбира, че мрачната история в Сирия приключва, при това бързо. Алепо вече се фокусира върху безджихадисткото си бъдеще. Китай вече вижда в Сирия звено от „Един пояс, един път“.
Европейските политици, въртящи плочата, че без смяна на режима, няма да финансират следвоенното възстановяване на Сирия, заплашват напразно. Дамаск вече обяви, че Китай, Русия и Иран ще са за предпочитане. НАТО, в края на краищата бе на страната на смяната на режима от 2011 г. насам.
Все още не е ясно дали Макрон е втълпил в съзнанието на американския си приятел, че наличието на обезджихадена Сирия има здрав бизнес смисъл, който открива път към по-нататъшни сделки по всички фронтове. Разбира се, ако се приеме, че настоящите и бъдещите примирия се закрепят и елементите от дълбоката държава не попречат на този сценарий.
Да се обърнем обратно към тресавището – и към същата стара истерия около „Русия-гейт“ 24 часа в денонощието и седем дни в седмицата.
Поне винаги ще си имаме Париж.
Превод и редакция: Виктор Турмаков, Фокус