Неотдавна полският външен министър Витолд Вашчиковски разгневи Киев, като заяви, че Украйна няма да влезе в Европа заедно с Бандера. Украинското министерство на външните работи извика полския посланик в Киев Ян Пекло, за да му изрази своя протест срещу „обидното” изказване на дипломат №1 на Полша. Но нацисткото минало на полските националисти, както показа един филм на Елена Йончева още в дните на киевския майдан, бележи и днешния ден на Украйна.
Нещо повече, духовните наследници на украинските помагачи на Хитлер днес имат своето политическо представителство в Радата в лицето на партиите „Десен сектор” и „Баткивщина”. Както и военно представителство в лицето на провеждащите „антитерористичната операция” (АТО) „доброволчески” батальони и така наречената национална гвардия. И както в годините на Великата Отечествена война на Съветския съюз, обект на техните жестокости са „не украинците” в Донбас.
Представяме коментара на Олег Валентинов, който разкрива опасното трансформиране на едни военнопрестъпници в „герои”, „носители на украинския дух” и „борци за независима Украйна”. И всичко това, под снизходителния поглед на „демократичната” западна общност.
Някои хора наистина не се учат от историята.
Ярошевци, образец 1941 г.
Още миналата година се съобщаваше за жандармите от наказателния 118-и полицейски батальон, създаден почти изцяло от украински националисти. На сметката на този батальон е унищоженото заедно с всичките му жители белоруско село Хатин.
Пишеше се също така и за жандарма Владимир Катрюк, един от палачите на Хатин, който до неотдавна спокойно живееше в Канада. “Центърът Симон Визентал”, който вече много години се занимава с издирването на избягали военнопрестъпници, и който лично откри този вампир, се обърна към световната общност с искане да лиши Катрюк от канадско гражданство и да го изпрати в Беларус за съдене. Обаче тогава Украйна нададе истински протестен вой!
МВнР на Украйна заяви, че официален Киев не разполага с никакви документи за престъпната дейност на Катрюк — затова, казва, няма за какво да бъде преследван. А в самата република започна кампания за защита на палача, обявен за “носител на истинския украински дух”. Кампанията се водеше активно от партиите “Свобода” (лидер – Олег Тягнибок) и “Баткивщина” (лидер – Юлия Тимошенко). Те успяха да постигнат своето – властите на Канада оставиха Катрюк на мира…
Знаете ли, след това аз никак не се удивлявам на жестокостта на бандеровските хрантутници, които организираха клането в одеския Дом на профсъюзите, или в Донбас. В страна, където цяло поколение израсна с възпяване на “героизма” на палачите на Хатин, тази трагедия стана напълно закономерна…
Впрочем, 118-и батальон – това далеч не е единственото позорно петно върху знамето на украинския национализъм през военните години. Може да се каже, че сътрудничеството на бандеровците и нацистите в Украйна беше масово и повсеместно. Известна е, например, епопеята на един от сегашните “герои на Украйна”, бандеровския сподвижник Роман Шухевич.
В началото на войната той командвал батальона “Нахтигал”, който се движел в авангарда на немските войски от групата армии “Юг”. Нахлувайки в Лвов, батальонът устроил масово клане на местното еврейско население, от описанието на което и днес настръхват косите. По-късно това подразделение било преобразувано в 201-ви охранителен батальон, който изпратили в същата тази многострадална Белорусия. По донесения на самия Шухевич, само за девет месеца жандармите от този батальон унищожили повече от две хиляди жители.
Любопитно, но емблемата на 201-ви батальон – меч, поставен върху тризъбец, е станала символ на днешния “Десен сектор” (забранена на територията на Руската федерация екстремистка организация).
Свирепият герой на Украйна
А ето епопеята на другия поборник на “украинската незалежност” (независимост).
До войната в украинския град Ромни тихо живял някой си гражданин Иван Юхновски. На младини той воювал в армията на Петлюра, но след това някак си се примирил с победилата съветска власт. Но това примирение се оказало само привидно. В действителност Юхновски само чакал удобен момент, за да си разчисти сметките с “проклетите москали и жидове”. В също такъв националистически дух той възпитавал и своя син Александър.
Тук направо се натрапват аналогии с по-късните времена.
Точно така — до разпадането на Съветския съюз — тихо чакали своето време бившите бандеровци и ветерани от СС-легиона “Галичина”, на които съветската власт дарила опрощение. Уви, после тази добрина излязла скъпо. Всичките тези националистически нищожества нагло изпълзели от своите дупки след 1992 г., за да хвърлят Украйна в паяжината на най-зверския национализъм.
А времето на хора като Юхновски настъпило през лятото на 1941 г., когато нацистка Германия нападнала Съветския съюз. С идването на немците Юхновски-старши станал бургмистър в Ромни, а 16-годишния си син изпратил да служи като преводач в немската тайна полева полиция, така наречената ГФП-721. Това наказателно подразделение се занимавало с борбата със съветските партизани, нелегални и парашутисти.
Както пише по този повод изданието “Независимое военное обозрение”: “На съвестта на ГФП-721 лежат масовите убийства на съветски граждани в Донбас, в Ростовска, Харковска и Черниговска област, а след това и в Молдавия. Именно ГФП-721 унищожила в района на мина № 4/4-бис в Калиновка 75 хиляди човека, чиито тела запълнили почти до върха канала на тази не най-малка мина в Донбас… Както междувременно се изяснило, дейността на Алекс-Юхновски била свързана не само с ГФП-721, но и с две не по-малко знаменити на територията на Украйна наказателни организации: “Зихерхайтединент-11” и “Зондеркоманда № 408”.
След войната се намерили многобройни свидетели на престъпленията на фашистите и техните помагачи, които често хвърляли в ямата живи и мъртви, подгонвайки към мястото на екзекуцията тълпи хора.
Шлосерът Авдеев разказа:
“През май 1943 година двама немски офицери измъкнаха от лека кола момиче на 10-12 години и го повлякоха към тунела на шахтата. То се опъваше с всички сили и викаше: “Ох, чичко, не стреляйте!”. Виковете се раздаваха дълго. След това чух изстрел и девойката престана да вика”.
Друг шлосер съобщи за това, как в мината хвърлили две живи деца. Пазачът видял как към ямата докарали жени с кърмачета. Майките убивали, младенците хвърляли живи в ямата след тях. В ямата на мината сипвали сода каустик за уплътняване и трамбоване на човешките тела.
Преди отстъплението, немците затрупали отвора на мината. След освобождаването на Донбас започнали да възстановяват мините и най-напред, разбира се, измъкнали телата на екзекутираните съветски хора. Никой не очаквал, че в мина “Калиновка” са заровени такова невероятно огромно количество хора! От 365 метра дълбочина на мината, 330 метра били затрупани с трупове. Ширината на ямата е 2,9 метра.
По приблизителни сметки, “Калиновка” побрала екзекуцията на 75 хиляди души. Нито преди, нито след това, никъде на нашата планета не е имало толкова масово погребение.
Успели да разпознаят само 150 човека…
Както виждаме, най-страшната си следа тази зондеркоманда на тайната полиция е оставила не къде да е, а на територията на Донбас. Там, където днес извършват зверства батальоните на Националната гвардия: тези истински духовни и идейни приемници на ГФП-721!
Александър Юхновски започнал много активно да сътрудничи с окупаторите, независимо от младата си, почти юношеска възраст! Свидетелят Хмил навярно до края на живота си не е могъл да забрави личността на този млад палач: “Юхновски биеше жената с гумена тояга по главата и гърба, а с крак я удряше под корема, влачеше я за косите. Примерно след два часа аз видях как Юхновски, заедно с други сътрудници на ГФП, влачеха тази жена от стаята за разпити в коридора – тя не можеше да върви или да стои. От долната част на корема й течеше кръв. Помолих Саша да не ме бие, казвах, че не съм виновен за нищо, даже заставах пред него на колене, но той беше неумолим. Преводачът Саша ме разпитваше и биеше с увлечение и желание”.
Други свидетели казваха приблизително същото: “Алекс пребиваше с гумен маркуч избягалия от лагера и заловен от потерята пленник, чупеше му пръстите”… “Пред очите ми Юхновски разстреля някакво момиче. То беше на 17 години. За какво – не каза”… “През лятото на 1943 година той преби някаква жена до безсъзнание. След това я изхвърлиха на двора, после я откараха”… Ненапразно за своята жестокост Александр получи от хората прозвището Алекс Лютый (Свирепият).
За славата на татко Хитлер
Впрочем, той се е увличал не само по изтезаването на хора. В прекъсванията между мъченията и разстрелите, Страшният пишел стихове в украинската националистическа преса, където много поетично прославял родната земя, избавила се с помощта на “татко Хитлер” от “жидо-московско иго”…
Трябва да се каже, че немците много ценели този верен националистически мазник. По данни на “Независимое военное обозрение”: “Единствен от всички “хиви” (абревиатура от немското Hilfswilliger: персонал на Вермахта и други германски ведомства, набиран от жителите на окупираните територии), включен в състава на ГФП-721, той бил награден с немски медал “За заслуги към източните народи”.
Освен това, както си спомняли служилите с него, всички полицаи се боели много от Алекс: и то, при положение, че много от тях биха могли да му бъдат бащи. Същото, както и факта, че полицаите безпрекословно изпълнявали указанията на Александър Юхновски, отбелязват и свидетелите.
В показанията на един от тях се съобщава как в някакво градче Алекс Страшният ударил по муцуната опитващия се нещо да възрази бургмистър и присътстващия заместник началник на ГФП-721 Мюлер не възразил. Други си спомняли, как свободно се държал понякога с окупаторите: като свой или “почти свой”… През 1943 г. Юхновски бил награден с пътуване в Третия райх”…
Веднага след изгонването на нацистите от Украйна Юхновски-старши бил арестуван и обесен като военнопрестъпник. А виж, на неговия син Страшният дълго се удавало да избягва възмездието. През 1944 г., разбирайки, че идва краят на Третия райх, Страшният избягал от своите господари и с фамилията Мироненко, на територията на току-що освободената Одеска област, бил призован в редовете на Червената армия. Което му дало възможност да получи статут на участник във Великата Отечествена война. И дори да направи нелоша следвоенна кариера, ставайки главен редактор на едно от московските издателства.
Едва през 1975 г. случайно, на улицата, го познала една от по чудо оцелелите жертви. Междувременно, органите на съветската държавна сигурност отдавна вече буквално вървели по неговата следа. “Независимое военное обозрение” отбелязва: “В хода на разследването сътрудници на 7-ми отдел на 5—о управление на Комитета за държавна сигурност (специален отдел, занимаващ се с издирването на военнопрестъпници) съумели да проследят кариерата на предателя, служил почти през цялата война в ГФП-721 – на тайната полева полиция. Оперативните работници и следователите преминали през 44 населени пункта, разпитали множество хора и успели подробно да пресъздадат жизнения път на Мироненко-Юхновски. Него навсякъде го споменавали с ужас. Към работата включили даже колеги от “Щази” – службата за сигурност на тогавашната ГДР (именно в тяхно разпореждане, а съвсем не на Лубянка, била голяма част от оцелелите архиви на Гестапо и други наказателни структури на райха)”.
Когато го арестували, Юхновски дълго се съпротивлявал — уж, влизайки в полицията, бил само изпълнител на чужда воля, отначало на баща си, после — на немците. Твърдял, че не е вземал участие в екзекуциите:
“Аз изобщо се стараех да помагам на патриотите – водичка да им донеса, или още нещо. Аз наистина стоях до ямата, когато там хвърляха хора: ако изведнъж поискат да кажат нещо, бих го превел. Но самият аз никога не съм стрелял”.
Да, типичен украински националист обаче! Те обикновено са много смели, когато воюват с беззащитни мирни хора, но щом попаднат в плен, веднага заприличват на страхливи чакали, извъртат се и се оправдават всячески. Така днес се държат и заловените от народното опълчение на Донбас национални гвардейци, така се е държал и Алекс Страшният на разпитите в КГБ.
Но свидетели привеждаха срещу него други факти и да се опровергаят, беше невъзможно.
Ето какво разказвал той за своята жандармска служба на разпитите в КГБ: “Служих наистина честно, проникнат от ново съзнание и разбиране, приключвайки с неразборията на мислите в главата от младостта, с миналото, което морално ме обременяваше и отегчаваше, предизвикваше някакво самопрезрение. А тук, през първите следвоенни години, нееднократно постъпваха заповеди, говореше се по радиото и се пишеше във вестниците за разстрели на изменници, помагачи на фашистите. Всичко това плашеше, сковаваше волята. Така ще поживееш още малко, с надеждата, че няма да могат да се ориентират.
Нямаше с кого да се посъветвам. В състояние на крайно малодушие, аз реших да се оставя на волята на вълните. Оттук, когато искаха автобиографични данни, налагаше се да ги съставям, където истинността се преплиташе с измислицата”…
Следствието се проточило няколко години. В края на краищата, притиснат от многобройните факти и свидетелски показания, Страшният си признал всичко. По решение на съда го осъдили на разстрел.
…Понякога си мисля: а какво би станало, ако той беше доживял до днешния ден? Все пак към 1992 г. той все още не е бил много стар – на 67 години. Пък и според свидетелства на очевидци, се е отличавал със забележително здраве…
Сложно е да се каже. Още повече, че никой днес няма да гарантира, че той не би излязъл на божия свят като “жертва на съветския режим”. И като “стар борец за украинската независимост”.
Във всеки случай останалите живи негови сподвижници в сътрудничеството с нацистите се държат именно така, ставайки новите герои на страните от Прибалтика и на същата тази Украйна/Нова Зора
km.ru