Арабистът проф. Владимир Чуков в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка със споразумението за спиране на огъня в Южна Сирия, постигнато на срещата на Г20 в Хамбург.
— Проф. Чуков, САЩ и Русия постигнаха споразумение за прекратяване на огъня в Югозападна Сирия, което вече влезе в сила. Съобщението дойде на фона на първата среща между американския и руския президент, Доналд Тръмп и Владимир Путин в Хамбург. Какво е значението на това решение за разрешаване на конфликта в страната?
— Това споразумение беше много шумно прокламирано, стана обект на световните медии. Трябва да кажем, че в Близкия изток, може би Йорданската държава е тази, която най-силно реагира по един позитивен начин и от там идват най-позитивните държави. Тъй като и самата Йорданска държава е участвала в създаването на текста на споразумението. Подобен тип споразумения не са прецедент. Вече няколко пъти беше постигано американско-руско споразумение в Сирия. Имаше едно изключително впечатляващо примирие в началото на миналата година, с много активното съдействие на тогавашният външен министър на САЩ Джон Кери и неговия руски колега Лавров. За съжаление обаче то издържа твърде малко, нямаше и месец и то се провали. В момента механизмите за постигане на примирието са чувствително по-отлежали, по-изпитани, по-проверени. Вече имаме един механизъм от Астана, което разшири доверието, не само между двете световни сили, но и между регионалните играчи. Там Русия, Иран и Турция, предвид различни обстоятелства, показаха, че желаят да се постигне нещо по-стабилно.
Това последно споразумение, на което станахме свидетели, беше дълго предшестване от едни много детайлни преговори в йорданската столица Аман, с участието на американски, руски и йордански експерти, с оглед на постигането на траен мир и деескалация на напрежението. Става въпрос за територията на трите сирийски областии Кунейтра, Дараа и Сувейда. Тази територия е може би най-сложната, тъй като партньори и засегнати от това бъдещо споразумение, са двама от съюзниците на САЩ – Йордания и Израел. Това само по себе си подсказваше, че много дълго трябваше да бъдат водени преговорите. Видя се, че вероятно ще има опит за постигане на някакво споразумение, още на 1 юли, когато правителството на Башар ал-Асад обяви едностранно прекратяване на огъня за седмица. Нещо, което изненада твърде много хора, но това очевидно беше последствие на вече напредналите американо-руски преговори.
Неуспехът на преговорите в Астана, проведени на 4 и 5 юли показват, че процесът никак няма да бъде лесен. Там се оказа, че държавите, които са регионални сили, които много често се явяват „проксита“, инструменти в ръцете на Великите сили, не винаги се съобразяват с желанието на тези Велики сили. Буквално след Астана е постигната договорката между Москва и Вашингтон за профилирането на тази четвърта зона на деескалация. Тази договорка беше известена от страна на Русия на иранския председател на Съвета за национална сигурност Али Шамхани, че Русия е решила да бъде постигнато подобен тип споразумение.
Детайлите, поне на този етап, сочат, че това споразумение е възможно да има същата съдба, като тази на първото споразумение – първоначално един добър тласък, но в последствие „прокситата“, регионалните сили, не се съобразиха с постигнатото от лидерите на съответните коалиции. На този етап ние нямаме реакция от правителството в Дамаск, въпреки, че то обяви примирие, нямаме реакция от Техеран. Иранците много силно се въздържат да се подложат на текстовете на споразумението, което ги изтласква извън тази зона за деескалация в Сирия. Много са сложни вътрешните взаимоотношения. Израел и Йордания не желаят Иран, шиитските милиции, Хизбула да присъстват в провинциите Кунейтра, където има позиции на сирийските правителствени войски на 2 км от сирийско-израелската граница. Това е неприемливо по отношение на Израел.
Същата ситуация се повтаря по отношение на Йордания в провинция Дараа. Кралството не иска да има ирански военнослужещи в непосредствена близост до своите граници. Къде са детайлите, които до този етап не са уточнени – кои ще бъдат външните сили, които ще осъществяват контрола на място и кои са приемливи за съответните регионални сили. Това, което е промяна в позицията на Израел – до април Израел приемаше такива външни, неутрални войски да бъдат руските, като на преговорите в Йордания руската страна е предложила тези войски да бъдат руски военни полицаи.
На преговорите преди седмици се е разбрало, че Израел вече не приема тази формула и те са предложили вместо руски военни полицаи, да има американски войски. В същото време обаче руснаците са отказали, тъй като те не приемат броят на сега присъстващите американски войски в Сирия да бъде увеличен. Това е един много важен момент, който на този етап е неизяснен. Не е много ясно самите иранци как ще приемат това предложение. Появиха се някои анализатори от иранска страна, които директно споменаха, че те не биха се съгласили на подобно нещо. Идеята за маркирането на съответните войски-гаранции в съответните зони, се оставя на Иран по-скоро онази зона, която е на иракско-сирийската граница. Те биват компенсирани от юг, намирайки непосредствено до границата с Израел, на тях им се предоставя възможността те да бъдат директно на иракско-сирийската граница.
Нещо, което не е много ясно дали американците биха се съгласили, тъй като там има вече две американски бази.
Нещо, което Турция, касае, е че Турция иска да има присъствие на нейни войски в тази централна и източна част на Сирия, т.е. да бъдат допуснати в близост до Ракка, там, където водят военни действия в момента кюрдите. Споразумението от Астана, което подготви това сериозно споразумение за Южна Сирия, беше торпилирано по отношение на другите части на Сирия от Иран и Турция. Споразумението за Южна Сирия трябваше да изгради модела за това как ще бъде построена Сирия оттук насетне. Да бъдат ясно очертани зоните за влияние на правителството, на бунтовниците.
Това според Путин не означава, че страната се разделя на зони на влияние, а по-скоро ще бъдат улеснени контактите между тях и правителството. Нещо, което не отговаря на истината. На този етап имаме една много силна позитивна крачка за намиране на допирни точки, на консеснусни точки, на точки на координация и сътрудничество между двете основни сили – САЩ и Русия. Но всяко едно споразумение е в детайлите, „дяволът е в детайлите“, които на този етап все още не можем да кажем, че са постигнати. Има по твърде много неща да се върви напред. Постигнатото споразумение в Хамбург е част от усилията на международната общност да се намери някакъв изход от тази вече продължаваща 6 години война в Сирия.
— Примирието в Сирия може ли да бъде първа стъпка към по-стабилно споразумение или ще се окаже „затишие пред буря“?
— Идеята на двете велики сили е тази зона за деескалация, която е в Южна Сирия да послужи като модел, който да бъде пренесен върху останалата част на Сирия. В следствие на непостигането на съгласие в Астана подсказа, че желанието, стремежът на великите сили, не винаги се реализира, невинаги се реализира, невинаги е приета от регионалните фактори. Турция, която е съюзник на САЩ, но по отношение на Сирия двете държави имат повече от различие. Същото виждаме и по отношение на взаимоотношенията между Русия и Иран. Виждаме, че САЩ искат руска Сирия, а не иранска Сирия. Нещо, на което Иран няма да се съгласи.
Виждаме различия включително и между Москва и Техеран по отношение на тези детайли. Множество са детайлите, които не са преодолени и нека да останем умерени оптимисти по отношение на това ново споразумение, което само по себе си е позитивно, тъй като когато двете велики сили работят в една посока е нещо, което трябва да бъде подкрепено. В никакъв случай не трябва да считаме, че то слага край на проблемите и слага край на една сирийска криза, в която основните действащи лица не са само правителството в Дамаск и бунтовниците, но и множество регионални сили, чиито интереси често са разнопосочни. Логиката, която се очертава от това споразумение невинаги може да бъде приложена реално във всички части на Сирия, така че държавата да бъде, едва ли не, умиротворена.
— Територията, владяна от т.нар. „Ислямска държава“ в Ирак и Сирия, макар и бавно, се свива. Голяма част от Ракка вече е превзета от „Сирийските демократични сили“, подкрепяни от САЩ, напредват и правителствените сили на Ирак и Сирия. Какви са възможностите терористичната организация да бъде изцяло изтласкана от Сирия и в какъв период може да се случи това?
— На този етап, това, което излиза като информация е, че буквално днес правителството в Багдад обяви официално, че „Ислямска държава“ е победена в Мосул. Не е много ясно какъв процент от иракската територия остава под контрола на „Ислямска държава“, но аз си мисля, че можем да говорим твърдо за под 1%. За сирийската територия, поне по последни данни, някъде между ¼ и ½ от град Ракка е превзета от кюрдите, като има настъпление по отношение на Дейр ез-Зор, това са най-вече правителствените сили. Всичките тези зони за деескалация, всички тези търкания, разминавания, всъщност са желанието на отделните фактори да си поделят териториите, които до този момент владееше „Ислямска държава“.
Вече се говори за пост-„Ислямска държава“ епоха. Затова и тези територии, в момента, в който бъдат освободени, в тях се създават нови конфигурации, създават се нови зони на контакти, на взаимно допълване, котето кара много често основните антагонисти на „Ислямска държава“ да влизат в сблъсъци помежду си. Всичко това е в полза на „Ислямска държава“. По-скоро е в полза на продължаването на присъствието на „Ислямска държава“ на сирийска територия. Но, поне с днешна дата, по-голямата част от ръководството на „Ислямска държава“ са се преместили в един малък град Маядин на сирийско-иракската граница. Това показва, че те всъщност са пред окончателния си разгром. Кога ще стане той много зависи от начина по който бъдат конфигурирани зоните за влияние. Така че Сирия, оставайки единна и цяла, да създаде една мозайка от зони за влияние, които да функционират пълноценно, най-вече икономически.
— Ако ДАЕШ бъде победен, ще продължи ли ескалацията на напрежение в района във връзка с кюрдския въпрос? Какви са изгледите в скоро време да има кюрдска държава?
— Не бива да се бърка сирийски Кюрдистан и Кюрдистан в Ирак. Това са два различни субекта, две различни теми. Иракски Кюрдистан реално съществува като държава, де юре от никой не признат. Затова ще се направи поредният референдум за независимост. Въпреки, че е ясно, че на 25 септември няма как кюрдите да не подкрепят независимостта, става въпрос за разширяване на територията на сега съществуващия Кюрдистан, включени са две нови административни области в допитването, въпреки, че е ясно, че няма да се получи външната подкрепа. Що се отнася до сирийски Кюрдистан, САЩ много плътно и категорично ги подкрепят, но военно. Защото кюрдите към днешна дата са единствената сухопътна армия, която успешно воюва срещу „Ислямска държава“. Това е приоритетът на САЩ в Близкия изток – поражението на „Ислямска държава“.
Дотогава, докогато кюрдите воюват боеспособно и ефективно срещу „Ислямска държава“, дотогава САЩ ще ги подкрепят. САЩ не подкрепят политически сирийските кюрди. Това нееднократно е било заявявано. Имаше не едно и две интервюта на Салих Муслим, лидер на партия „Демократичен съюз“, прокюрдската сирийска партия, която много ясно даваше да се разбере, че техните връзки са военни, тактически. Това много силно буди безпокойството на Турция. Американската позиция остава ясна, че Сирия няма бъдеще с Башар Асад. Но с оглед на търсенето на консенсус с Русия, тогава те казват, че бъдещето на Асад ще се разреши след победата над „Ислямска държава“.
Вече процесите ще бъдат регулирани не с оръжие, а с икономика. Големият въпрос, който много се задава – каква е вероятността Сирия да бъде разделена на две части. По подобие на Западна и Източна Германия, Северна и Южна Корея, Северен и Южен Йемен. Регулациите, които ще бъдат насочени по отношение на възстановяването ще бъдат много силно насочени към онази част на Сирия, която остава извън контрола на правителството на Башар Асад.
Сега течащите процеси реално са единствено процеси, които определят мозайката – кой, къде, колко и по какъв начин. Като след това евентуално ще се стигне до една икономическа конкуренция, при което основен фактор ще играят страните спонсори – страните от ЕС и богатите страни от Персийския залив.
Стефан ПЕТРОВ, Агенция «Фокус»