Разликата между “Русский мир” и “Америка за България” е зничителна. Американската културнополитическа стратегия е ориентирана към българските младежи, цели се в българското образование, където има сериозно присъствие, а оттук и директно влияние – става дума за ефективна политика за разлика от руската такава.
В България има “руски комплекс”, избуяващ на всеки 3 март – ирационалните страсти на русофили и русофоби. Отношението към Русия се е превърнало в маркер за политическа и културна идентификация още от 1878 г. и до днес: “кажи ми какво мислиш за Русия и ще ти кажа какъв си!”.
Русофилията на част от българите обаче е едновременна със съветофобия, както и обратното – съветофилията пък доминира в друга част от българите. Общото е идеологическият подход и на двете страни, стигащ дотам, че не правят разлика между 9 май и 9 септември.
В Русия има “европейски комплекс”, който е маркер за политическа и културна идентификация според Запада: западници и славянофили, либерали и почвеници, споровете са до днес от времето на Петър и неговия “прозорец към Европа”. Ако за България ирационален ориентир е Русия (или по-скоро представата за Русия), то за Русия това е Европа (в руската представа).
Какво представлява “Русский мир”? Проект, идеология, “руска цивилизация” или просто е руската диаспора извън границите на Руската федерация? Или замяна на панславизма с панрусизъм след 1991 г., ако говорим за външнополитически разлив на културно влияние, опит за “мека сила”, но с тромава бюрокрация? Тези въпроси не стоят на дневен ред в България, където малцина са чували за фондация “Русский мир”, може би повече имат представа от “Россотрудничество” и то заради финансовата мощ на тази структура, обратнопропорционална на ефективността й на български и балкански терен.
Понятието “Русский мир” има различни интерпретации в самата Русия не само защото е нов, постсъветски термин, но и заради различните смисли, които влагат в него, от една страна, властта, а от друга, руската обществена мисъл в трите й основни потока: консервативен, ляв и либерален, и от трета страна, Руската православна църква.
Руските гледни точки за “Русский мир”
1. Официалната гледна точка, за която е характерен прагматизмът, е представена нееднократно от Сергей Лавров, за когото “Русский мир” е “безусловен външнополитически приоритет на Русия, което е фиксирано в Концепцията за външната политика на Руската федерация”. Под “Руский мир” се дефинира руската диаспора, или съотечествениците: “енергично да се отстояват правата на съотечествениците”, като се “придава голямо значение на взаимодействието с младежкото крило на диаспората”.
У нас в София ежегодно се провеждат срещи на руски младежи, като конференцията, която за трети път ще проведат “младите съотечественици” през 2017 г., ще бъде под заглавието: “История России: вчера, сегодня, завтра”. Емигрантската диаспора, “Русия извън Русия”, представлява както старата емиграция, изгонена от болшевиките, така и руснаците, пръснати в постсъветското пространство след 1991 г., останали извън пределите на Руската федерация, общо 30 млн. споделят тази съдба.
Естествено е грижата на Русия да тях да е приоритетна особено след безвремието на Елцин, но проблемът е, че това е политика само за руснаците извън Русия, а не за българите, сред които живеят тези руснаци. Не се обръща внимание на младежите на страната домакин, независимо коя е тя, което спъва “меката сила” и я превръща в капсулирана сила, нищо лошо, но изолирана от местното население, тя не може да влияе. Концерти и прочее гастролиращи руски артисти не могат да заменят работата с младежите в страната домакин, а такава липсва, няма я с дребни изключения, които като хартиен отчет могат и да внушават присъствие, но всъщност симулират такова.
За сравнение – дори и чисто като изказ: “Русский мир” и “Америка за България” – разликата е чувствителна. Американската културнополитическа стратегия е ориентирана към българските младежи, цели се в българското образование, където има сериозно присъствие, а оттук и директно влияние. Друг е въпросът дали е Америка за България или де факто България за Америка – става дума за ефективна политика за разлика от руската такава.
Любопитен детайл от понятийния апарат на Сергей Лавров за “Русский мир” е промяната след присъединяването на Крим. Ако до 2014 г. терминът, който той използва, е “подкрепа” на съотечествениците, то след това говори за “защита”. Нюанс за “ценностите и идеалите” на “Русский мир”. Тук, разбира се, остава открит въпросът за Новорусия в Донбас – тя към кой свят принадлежи и на какво може да разчита – на подкрепа, да, на защита – не (по факт и по граници на руските възможности). Не случайно в Донбас в непризнатите ДНР и ЛНР наричат Русия “Голямата земя” (нещо като островно мислене, неизбежно породено от принудителната изолация, която ще трае дълго до легитимирането им).
2. Обществената гледна точка за “Русский мир” за разлика от прагматичния Кремълски подход е идеологическа – и като очаквания, и като страхове, различаващи се в зависимост от идейния лагер: консервативен, ляв или либерален.
Консерваторите на съвременната руска обществена мисъл имат дясно и ляво крило, които се сляха в едно по отношение на събитията в Украйна, присъединяването на Крим и защитата на държавата, сакрална и за двете, особено в атмосферата на т.нар. хибридна информационна война, този особен римейк на говоренето от времената на Студената война, но доста по-елементарен и като образи, и като концепции, своеобразна тържествуваща войнстваща неграмотност.
Левият традиционалист и “православен сталинист”, по негово признание, писателят Александър Проханов, директно заявява, че “Русский мир” е идеология, която трябва да бъде формирана от Изборския клуб.
Десният традиционалист и продължител на държавническата консервативна школа в руската историография Наталия Нарочницкая също подхожда идеологически към “Русский мир”, като нейна специфика е идеологизирането на Православието, по-специално на Руското православие: “Русский мир е алтернатива на Запада… Православна Русия и латинският Запад”. Западът освен латински е и протестантски (в цялата си безформена пъстрота), както православни има и извън Русия. Идеологическият поглед обаче дори и на сериозен академичен професионалист е избирателен, опростява лагерите, не се вглежда в тънкостите. В този дух Н. Нарочницкая често употребява съчетанието “русский код”, което напомня на патриотичен дарвинизъм. Струва ми се, че много по-силно от “руски код” и със същия смисъл би било понятието “русская самость”.
Левият консерватор, писателят и военният пълководец от ДНР Захар Прилепин дава своето разбиране за “Русский мир”: “изгубеното състояние на мир”, който е за всички, не само за руснаците. За Захар Прилепин Донбас е неизменна част от “Русский мир”, която подлежи на защита, а не само на подкрепа, и той с делата си доказва възгледа си, защото е доброволец в нестихващата гражданска война в Украйна, заел страната на донбаските граждани, атакувани от Киев“. “Хората, произнасящи “Стига сме хранили Кавказ”, по нищо не се отличават от тези, произнасящи “Стига сме хранили Донбас”.
И все пак руски или славянски е “Русский мир”?
Позицията на Руската православна църква чрез патриарх Кирил е: “източнославянски”: “Русский мир” е “източнославянска цивилизация” и синоним на понятието “Руска земя”, която включва Велика, Мала и Бяла Рус. “Русский мир” не е Руската федерация, той е и украински, и беларуски, и води началото си от Кръщението на Рус. “Отворете “Повест временных лет”, в самото начало са думите “откъде тръгва руската земя”. Там не се споменават Украйна, Русия и Беларус, там е Руската земя”.
С Православието като основа на “духовен патриотизъм” свързва “Русский мир” и консервативният писател със слабост към източната философия, дисидентът, завърнал се в нова Русия, Юрий Мамлеев, чиято историософия за руската тайна и “руската непознаваемост” е синтезирана в последната му книга “Русия вечна”. Мисията на Русия е в нравствената революция.
Либералната гледна точка за “Русский мир” е предимно обременена с неразбиране, страхове (почти фобии) и скепсис.
Владимир Познер, популярният от съветско време либерален журналист и писател, откровено заявява: “не мога да разбера какво е това “Русский мир” и защо трябва да се пише с главна буква?”. Вместо “Россотрудничество” той предлага Пушкински институт, какъвто има, но е прав за културната енергия на Пушкин, несравнима с цялото чиновничество войнство на руската бюрокрация, отговорна за “меката сила”.
Либералният общественик, режисьорът Даниил Дондурей, проявява особена фобия към понятията “Русский мир” и “русскость”, окачествявайки ги като замяна на “съветското”, и свързвайки ги с държавата като “супер мегаценност, над всички ценности ценност”.
Либералният анализатор и журналист Фьодор Лукянов разглежда понятието “Русский мир” като неосъществена идеология: “като че ли създава идеологическа база, но само като че ли, а на дело не”. Лукянов свързва “Русский мир” с присъединяването на Крим и с провала в Новорусия. Той предлага термина “секюритизация на концепцията за Русский мир”, като се позовава на коментара на Дмитрий Песков от 7 март 2014 г., че “президентът на Русия Владимир Путин е гарант на сигурността на руския свят/мир”, оттук и “секюритизация”. Подобно на Даниил Дондурей, Фьодор Лукянов също идентифицира “Русский мир” със “съотечествениците” от момента на присъединяването на Крим и оттук вече го възприема като “националистическа реторика за възраждането на Русия и нейният реванш в постсъветското пространство”.
“Руски” или “русийски” свят/мир
За Кремъл “руски” и “русийски” не си противоречат, а се допълват, донякъде това съвпада с гледната точка на консервативния дисидент Александър Солженицин, който отхвърля само понятието “русиянин”.
Какво е Русский мир за България?
Външното разбиране, или по-скоро неразбиране, граничи с неяснотата “руски” или “съветски” свят за Източна Европа като част от съветската сфера на влияние, тоест, дали Русия ще се ограничи с постсъветското пространство или естествено ще се ориентира и към постсоциалистическото такова? Това, че Руската федерация и Съветският съюз идеологически са противоположни е факт, но геополитически има ясно заявена официална приемственост.
Струва ми се, че за България и за балканските славяни по-добре би звучало “Славянский мир”, отколкото “русский”, защото така биха се приобщили и българите, и би се преодоляла изолационистката политика, насочена само към руснаците извън Русия. Разбираеми са страховете на Русия да не бъде обвинена в реставрация на панславизма, но така или иначе “Русский мир” е своеобразен минимализиран панславизъм в панрусизъм.
За азиатските партньори на Русия от евразийското пространство “Русский мир” е добре да се замени с “евразийски свят”, за да не се стига до напрежение, каквото имаше в Казахстан след “руската пролет” от 2014 г. и надигналите глас руски националисти, припомнящи дадените от съветско време територии на казахстанската република.
Русия трябва да е гъвкава и паралелно с интересите на руснаците извън територията й да популяризира себе си чрез приобщаване на образовани младежи от всякакви националности. Меката сила на Русия трябва да е с моцартовата лекота на Пушкин, а не с неповратливата бюрокрация, помпозни юбилеи, между които затишие и предимно планирани икономически хоризонти [любимият въпрос на бюрократите: “а каква е целесъобразността?”], с което популярност не се гради, а и на Русия не икономиката, а културата е била винаги и ще бъде сила на въздействие, оттук и на разширяване на “Русский мир”. И тук няма “целесъобразност, защото не може да се сведе до попълване на икселска таблица. “Русский мир” не трябва да е проект, а стратегия.
Исторически фактори за “Русский мир” в България, и на Балканите
От една страна, това са Православието, Освобождението на България – вяра и кръв, архетипна сила, която никой политик не може да изтрие с никаква идеология.
Руски пласт – изтънен, но с дълбоки корени, е бялата емиграция в България и Сърбия, оставила трайни културни и духовни следи, поддържащи руско-българската връзка жива през Православието.
Оттук идва и тихата сила на църковната дипломация, връзката на Българската православна църква с Руската православна църква – видим пример е канонизирането на общ светец – св. Серафим Софийски, в ситуация на геополитическа враждебност, хибридна информационна война с натрапчива русофобия – политическа анти-среда, безсилна обаче пред живото общуване на двете Църкви.
В България има “руски комплекс”, избуяващ на всеки 3 март – ирационалните страсти на русофили и русофоби. Отношението към Русия се е превърнало в маркер за политическа и културна идентификация още от 1878 г. и до днес: “кажи ми какво мислиш за Русия и ще ти кажа какъв си!”. Русофилията на част от българите обаче е едновременна със съветофобия, както и обратното – съветофилията пък доминира в друга част от българите. Съветският фактор след 9 септември 1944 г. прави границата между русофобия и съветофобия тънка, същото е и с русофилията и съветофилията. Общото е идеологическият подход и на двете страни, стигащ дотам, че не правят разлика между 9 май и 9 септември.
В Русия има “европейски комплекс”, който е маркер за политическа и културна идентификация според Запада: западници и славянофили, либерали и почвеници, споровете са до днес от времето на Петър и неговия “прозорец към Европа”.
Ако за България ирационален ориентир е Русия (или по-скоро представата за Русия), то за Русия това е Европа (в руската представа).
Геополитически фактори за “Русский мир” в България, и на Балканите
Неизменни за нас като гравитацията остават регионалните фактори: Турция и Русия. Балканите са бойното поле на културно-идеологическото влияние на “Русский мир” и на “Тюркския/Туранския свят”, на две империи с дълга памет и исторически опит за изненадващо геополитичеко събуждане и специфичен интерес към Балканите. Постсъветското пространство частично покрива постосманското и оттук – сблъсъкът на светове, на образи за минало и за бъдеще. Настоящето не е прерогатива на идеологията, за нея то не съществува, потапя или назад, или напред в несъществуващото, за да догонваш и да не стигаш.
Глобалните фактори: САЩ и Русия превръщат Балканите в поле на сражение между pax Americana и pax Rossica – двете свръхдържави от времето на Студената война, които са обречени да си партнират в световни конфликти, от една страна, и да воюват в регионални битки, от друга.
Защо “Русский мир” не е руска идея?
Въпросът може да звучи парадоксално, но отговорът е прост: “Русский мир” не е месианска идея и в този смисъл – не е руска, т.е., ще бъде нетрайна като полски цвят.
Руската идея, която може да привлече света, е “защитата на слабите срещу силните”, по точното определение на Александър Панарин: “Русия има едно загадъчно свойство, да сплотява слабите срещу силните. Руското призвание в света е да унижи силния заради неговата наглост”. Панарин е наследник в това отношение на философа Владимир Соловьов, за когото Русия е тази, която може и трябва да въстане срещу “равенството на всеобщата ситост”.
Рано или късно Русия ще бъде принудена от обстоятелствата на историческата си съдба да го направи, защото в противен случай ще бъде усвоена като пространство на богати ресурси, където руснаците и русияните ще са ненужни като аборигени, измамени от глобалистката мечта за “равенство на ситите”.
Славянские ль ручьи сольются в русском море?
Оно ль иссякнет? вот вопрос.
И нашей кровью искупили
Европы вольность, честь и мир?
Иль нам с Европой спорить ново?
Иль русский от побед отвык?
Пушкин
За Русия не е ново да спори с Европа [Запада], нито руснаците са отвикнали да побеждават. Губят обаче на фронта на “меката сила”, а тя може да печели войни, преди още да са започнали…
[Текстът е публикуван за първи път в ALMANACH VIA EVRASIA, 2016, 5]
Дарина Григорова