Историкът проф. Милко Палангурски в интервю за предаването „Царевград Търнов- славата и величието на България“ на Радио „Фокус“.
Водещ: На 7 юли 1877 г. руските войски освобождават Велико Търново. В хода на Руско-турската освободителна война конни части на Предния отряд на Руската армия предприемат разузнаване към Търново, което предизвиква паническо отстъпление от страна на противника. На преден план, възползвайки се от ситуацията, изпъква ген. Гурко, оставил значима следа в българската история. Разпорежда разузнаването да премиен в отстъпление и в резултат на това днешният град Велико Търново е освободен.
Проф. Палангурски, на 7 юли се навършват 140 години, откакто Велико Търново е извоювало свободата си. Нека очертаем хода на събитията от Руско-турската освободителна война за освобождението на града.
Милко Палангурски: Малко хора се досещат, че реално погледнато тежки сражения и тежки битки за освобождението на полосата Свищов – Търново реално няма. Загиват сравнително малко военнослужещи. По-важното е другото – че след първия освободен град, който остава в територията на България, Свищов, в бърз порядък руските войски търсят Велико Търново не толкова като геостратегически пункт, а като пункт за донякъде показване и доказване, че се освобождава старата българска столица, с което се търси политически ефект, разбира се, и военностратегически. Така че освобождението на Търново на практика една седмица след началото на войната е онзи факт, който укрепва вярата на българите в благополучния изход на войната не като победа да речем над Турция, а като възстановяване на българската държава.
Водещ: Освобождението на града отдавна планирано ли е било и протичат ли събитията по план?
Милко Палангурски: По план вървят, да, защото геостратегическият военен план за водене на войната предвижда преминаване през Централна Северна България по най-прекия път през Балкана към Одрин в посока отоманската столица. Така че в този стратегически план, разбира се, има и политически елемент за възкресяване на българската държавност. Не трябва да забравяме, че на практика Търново е освободен с една много малка полоса около пътя Свищов – Търново, не повече от 30-40 км, така да се каже, между Янтра и Вит – полоса, която трябва да остане като основа на развитието на военния конфликт, на победоносния конфликт, но тук Руската армия търси в синхрон с политиката и намеренията на военните от ХІХ век атака срещу отоманската столица. Така че съвсем логично се достига – тук имаме едно щастливо стечение на обстоятелствата, в което имаме сливане на военните и политически намерения на една война.
Водещ: Нека да кажем малко повече за действията и намеренията на руските войски в града.
Милко Палангурски: Просто те се появяват в града. Две малки сражения по околните хълмове и армията се изтегля. Търново не се предвижда от отоманците да се задържа като дългосрочен проект за отбрана, тъй като градът е все пак дълбоко във вътрешността, далеч от река Дунав. Тази роля играе Плевен, което пък донякъде позволява щастливо или да го наречем в онзи смисъл на нещата да се освободи първо старата столица на българите.
Водещ: Има ли еквивалент освобождението на Търново? Можем ли да сравним събитията, случили се там, с такива в други български градове?
Милко Палангурски: Това е война, няма как да се сравняват събитията в отделните градски центрове. Дадени места се освобождават, така да се каже, ад хок, а други градове, като Стара Загора, трябва да изтърпят тежките сражения и пълното опожаряване. Трети, като Плевен, стават символ на тази война. Неслучайно Плевен, като град и като символ, има кръстени на негово име улици в Истанбул, в Петербург, Москва и Лондон – именно от тази война. Така че градските центрове в случая имат една по-голяма или по-малка роля, благодарение и основно на стратегическите планове на военните. Не можем да търсим някаква особена роля при освобождаването на даден град. Един Ловеч е освобождаван два пъти например. Някои градове, като Русчук или Русе, Шумен, Русе, Варна са освободени чак след Берлинския договор, което не ги прави по-малко български градове.
Водещ: Проф. Палангурски, ген. Гурко е личност, която неизменно се свързва със събитията, случили се преди 140 години. Нека разкажем с какво той остава помнен в историята ни сега.
Милко Палангурски: Нормално е той да бъде свързан, защото в крайна сметка, като главнокомандващ Предния отряд на войските, прави най-бързия рейд. Той стига почти до Елхово, откъдето се вижда Одрин, да се върне, разбира се, под натиска на отоманските войски. Той е един от онези, които можем да кажем сътворявали са в тази победоносна война. Неслучайно и най-живописната и централна улица в града носи неговото име. В историята е освободител. За поляците например той е Осман паша. Но това са различни времена, различни роли, различни цели, различни действия на даден човек. Така или иначе, благодарността на българите към неговото име мисля, че е достатъчно добре популяризирана и той ще си остане в пантеона на онези, които свързваме със свободата.
Водещ: Нека кажем малко повече неща за личността на генерала.
Милко Палангурски: Типичен руски генерал, който е от дворянски произход. Има военно образование. Това е, между другото, единственото образование, което може да получи човек в Руската империя през ХІХ век, един аристократ. Прави дълга кариера, мисля, че участва в няколко кампании в Средна Азия. Най-известен е като потушаващият Полското въстание през 60-те години на ХІХ век, когато Полша въстава в поредния си опит да стане независима и затова той в Полша е олицетворяван с най-кървавите адепти на руската политика. И както виждате, в Руско-турската пък минава на обратния вариант – той става олицетворение на освободителите.
Водещ: Т.е. за финал можем ли да обобщим, че освобождението на Търново има по-скоро идеологически характер, отколкото военно-стратегически такъв?
Милко Палангурски: Бих казал, че имаме сливане на двете неща. По щастливо стечение на обстоятелствата, военният план съвпада и с политическите намерения на тази война и идеите за развитие на бъдещата българска самостоятелна държава.
Виктория МЕСРОБОВИЧ, Фокус