«Добре, че беше баба ми, която ми говореше истината.
Помня, например как ми разправяше да не ходя на т. нар. “Паметник-костница” в парка “Аязмото” защото там са погребани разстреляни за мародерство и изнасилвания пияни съветски войници.
Изобщо, когато дошли германците кондисали извън града..
Направили си палатково градче на юг от града и влизали само с отпуск.
Когато, обаче, влезли съветските войски танковете им съборили няколко къщи и градът пламнал от въшки, пиянство и мародерство.
Дори един войник се опитал да изнасили жената на чичо ми и татко го хванал отзад за ръцете…
В психиатрията има категории на умствено изоставащ, които се приравняват на развитието на дете в определена възраст като „дебил”, „ембицил”, „идиот” и т.н Затова, като ползвам термина”полуидиот”, аз приравнявам тези хора до развитието на 2-3 годишно дете.
Убеден съм, че медицината един ден ще изследва комунизма от типа, който преживяхме именно като диагноза.
При това не като масова психоза, а като заболяване на човека. Дете с атомна бомба е нещо, от което ми настръхва косата.
Тези, които са разбирали за какво става дума, но са се правили на комунисти попадат под друга класация. Да станеш съучастник в една верига от най-тежките престъпления съвсем съзнателно също трябва да бъдеш осъден. Маркс, Енгелс, Парвус, Ленин, Троцки, Сталин, Хитлер, Гьобелс, Жуков и др. не могат да бъдат съдени по простата причина, че всеки съд ще ги признае за душевно болни и подлежащи на принудително лечение, а не на затвор или смърт.
Достатъчно е да се прочетат писанията им и да се анализират постъпките, за да се издаде прокурорско постановление за принудително отвеждане в психиатрията и фиксирането им към леглата, с цел активно лечение.
Но вторият тип човеци трябва да бъдат съдени като обикновени, макар и тежки престъпници.
Това го има и в Наказателния кодекс, но кой знае защо прокуратурата и съда не си дават зор да свършат задълженията си. Може би, защото и те са от втория тип.
Някои ще кажат, че отново съм краен. Времето повдигна крайчеца на завесата и там гледката е ужасяваща. Но тепърва предстои показването на цялата трагична картина на комунистическия режим.
Не искам книгата ми да е политическа, а критиката на режима с идеологически аргументи. Моралът ще бъде единствен критерии за измерване на това, което се случи у нас след 1944 г.
Из спомените на «Босия»
http://bosia.blog.bg/drugi/2011/01/25/avtobiografiia.673387