Батак не е просто град, Батак е безсмъртният завет оставен от българския несломим дух, Батак е неумолимото напомняне за великата цена, която е платила България и българския народ с кръв от душата си, белег от непростимата рана нанесена от турския ятаган, и код на героичния патриотизъм закодиран в кръвта на всеки българин. Ти помниш ли Батак?
Днес 17 май, когато малкия, но голям по силата си Батак отбелязва официалния си празник посветен на героите от безсмъртното Априлско въстание, да си говорим за Батак, да възкресим живата памет, която до днес отеква в душите ни, за да помним, и да се гордеем, че сме българи.
Тази неделя, на 14 май, цяла България се събуди рано и от всички градове на страната ни, повикани от порива на родолюбието, потеглиха към Батак с коли и мотори, с молитва, за да изпълнят свещения си дълг и да отдадат почит към героичната история на Родината ни.
Ти помниш ли Батак?
141 години от Априлското въстание-Героизмът роден от трагедия, паметта която остава като жива рана отворена и безсмъртна.
Едно българско поклонение, пред величието на гордите рани, една почит към безсмъртието на подвига, и напомняне, че Родината ни е дала толкова синове и дъщери, за да ни има днес нас и за да има България.
За пети пореден път, родолюбците от «Велика България » и приятели, истински българи , поведоха колоната от столицата София, прекосявайки страната с развети знамена, за да отбележат 141-та годишнина от Априлското въстание.
Батак завинаги остава най- кървавата рана в душата на България, и всички дошли да се поклонят с любов, оставят невидими целувки по скъпата ни рана. Батак боли и вдъхновява, Батак ни пари и напомня, че няма да простим закланите като агнета български деца, че пролятата кръв в името на свободата и вярата ни заклева, да носим гордо и отговорно България в сърцата си, да я пазим и да не забравяме жертвите.
Да коленичим на свещената земя, напоена със кръв, сълзи и любов, с болка, страдание, и вяра, силна вяра, че България ще пребъде. Да коленичим пред великото завещание: да се наричаме горди българи.
Ти помниш ли Батак?
Шапки долу!
Български знамена, хоругви, молитва и литийно шествие, и камбанен звън под небето на Батак, изпълни с жива енергия това свято за всеки от нас място.
Вечерта църквата- костница «Света Неделя», по чийто стени още се вижда кръвта и следите от куршуми, и където днес се пазят костите на посечените българи, събра всички дошли на поклонението.
Батак дава най-много жертви в Априлското въстание . От 6-7 хилядното население живи остават само 1200 души. Светът е потресен от жестокостта”, Теодора Пейчинова, директор на Исторически музей- Батак.
След посещение на всички исторически и паметни кътчета свързани с Априлското въстание, поклонението завърши с тържествена заря проверка в присъствието на българския президент.
Да преклоним глава пред величието на българския дух. И да помним!
(разказ от едно дете)
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина —
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен — някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
Пловдив, 1881
Българска редакция News Front.