В НАЧАЛОТО на 2016 г. всичко изглеждаше много сложно за властта в Каракас. Главно поради три причини: 1. неолибералната опозиция беше спечелила парламентарните избори през декември 2015 г. и контролираше Националното събрание; 2. цените на петрола, основен ресурс за Венецуела, бяха паднали на най-ниското си ниво за последните десетилетия; 3. американският президент Барак Обама беше подписал декрет, в който определяше Венецуела като „необичайна и изключителна заплаха за националната сигурност и външната политика на САЩ“ .
С други думи, в три основни области – политическата, икономическата и геополитическата, Боливарската революция изглеждаше в защитна позиция. Докато и външната, и вътрешната контрареволюция мислеха, че най-после са близо до властта.
Всичко това ставаше в условията на една медийна война срещу Каракас, започнала още с идването на Уго Чавес на власт през 1999 г. Тя се засили през април 2013 г., за да стигне до невиждани нива на насилие и злоба след избирането на Николас Мадуро за президент.
Тази атмосфера на агресивност и постоянен медиен натиск създаде коварна дезинформация по отношение на Венецуела, която обърква дори много приятели на Боливарската революция.
Най-вече защото в епохата на „постистината“, лъжата, интелектуалната измама и безсрамните измислици не се наказват, няма никакви последствия нито за доверието в медиите, нито за авторитета на авторите. Всичко се приема, всичко върши работа в тази „ера на постфактическа относителност“. Не се вземат предвид дори най-обективните данни и факти. Не се приема дори нещо толкова очевидно за Венецуела – че става въпрос за заговор, конспирация, комплот…. Новият език на доминиращите медии осмива и отрича „измисления заговор“ като неприемлив аргумент от „едно време“…
Така че в началото на 2016 г. пред венецуелския президент се очертаваше стръмен път. До такава степен, че злонамереният неолиберален опозиционер Хенри Рамос Алуп, опиянен от парламентарното си мнозинство, си позволи през януари м. г. в първата си реч като председател на Националното събрание да заяви, че „в срок от шест месеца“ ще свали от власт Мадуро. Вдъхновен вероятно от институционния преврат срещу Дилма Русеф в Бразилия, той залагаше за отстраняването му на победа в евентуален референдум.
Така стояха нещата, когато президентът Мадуро направи напълно в съответствие с Конституцията няколко блестящи шахматни хода, които никой не предусети. И така изненада всички. Използва конституционното си право да обнови членовете на Висшия съдебен съвет, който има последната дума по тълкуването на конституцията. Тогава опозицията, преливаща от високомерие и надменност, направи две големи грешки:
Първо, пренебрегвайки предупрежденията на Висшия съдебен съвет, реши да заседава с трима депутати от щата Амазонка, чийто избор беше спрян поради нередности. При това предизвикателство Висшият съдебен съвет логично постанови, че включването на тримата „нередовно избрани“ прави решенията на Националното събрание невалидни. Фактически Висшият съдебен съвет постанови, че Националното събрание е в неподчинение на закона и „всички негови решения се смятат за невалидни“.
Така поради собствените си грешки парламентът не успя да приеме закони, нито да контролира правителството. Както признават известни специалисти по конституционно право, то анулира самó себе си, обезсили собствената си власт и се саморазпусна. Това беше първата голяма победа на Николас Мадуро през 2016 г.
Второ, в неконтролируемото си желание да свали президента античавистката опозиция също реши да не спазва конституционните постановки (член 72) за необходимите етапи и процедури, за да пристъпи към референдум за отстраняване от власт през 2016 г.. И се провали с гръм и трясък. А това се превърна в победа за Мадуро.
Но дори и така, някъде през март-април положението се усложни неимоверно, защото към атаките на враждебните сили се добави една голяма суша, втората по продължителност и сила от 1950 г. насам, с крайни горещини, предизвикани от климатичното явление „Ел Ниньо“. Във Венецуела 70% от енергията се произвежда от водноелектрическите централи. Най-голямата централа зависи от язовира „Гури“, чието ниво спадна почти до санитарния минимум поради липсата на валежи.
Контрареволюцията се опита да използва това обстоятелство и увеличи саботажите в електроснабдяването, с цел да причини хаос, социално недоволство и протести. Опасността не беше за пренебрегване, защото към проблемите с електричеството се прибавиха последствията от сушата и липсата на питейна вода…
Мадуро взе незабавни мерки: постанови да бъдат заменени милиони стари крушки с икономични, а старите климатици – с нови, по икономична технология; установи половин работен ден в държавните служби; предложи специален национален план за пестене на вода и ток.
Благодарение на тези бързи и смели мерки президентът успя да избегне срутване в енергийната система.
И така спечели една от най-популярните битки през 2016 г.
Промяна на модела
Друг тежък проблем, може би най-тежкият за правителството, беше снабдяването с храни поради икономическата война срещу Боливарската революция. Да припомним, че преди 1999 г. 65% от венецуелците живееха в бедност и само 35% имаха сносен жизнен стандарт. С други думи, само трима на всеки десет консумираха редовно месо, пиле, кафе, царевица, захар… А през последните 17 години благодарение на значителните социални капиталовложения на революцията консумацията на храни нарасна с 80%.
Тази структурна промяна обяснява защо националното производство на храни, на практика далеч по-голямо от това, което хората мислят, всъщност не достигаше.
Тъй като търсенето се увеличи значително, спекулацията също се усили и заради ограниченото предлагане цените скочиха. Разпространи се черната борса („ел бачакео“). Много хора купуваха субсидираните от държавата продукти на ниски цени, препродаваха ги скъпо на пазара или ги изнасяха в съседните страни (Колумбия и Бразилия), където ги пласираха три пъти по-скъпо. По този начин Венецуела губеше валутата си в долари, намаляла и поради ниските цени на петрола, за да храни едни „вампири“, които изсмукваха продуктите от първа необходимост от най-бедните и забогатяваха бързо.
Тази неморална ситуация не можеше да продължава повече. Още веднъж президентът Мадуро реши да действа твърдо. Първо – нещо, което е изключително важно – той промени системата на социалните помощи и поправи една голяма грешка, допускана във Венецуела в продължение на няколко петилетки. Вместо държавата да субсидира продуктите, се премина към подпомагане на хората, така че само бедните, които реално се нуждаят от помощ, да имат достъп до субсидираните от правителството продукти. За останалите храните вече се продават на установените от пазара цени. По този начин се спират спекулацията и контрабандата на стоки.
Втората решителна мярка, взета от президента, беше занапред правителството да насочи усилията си към смяна на рентиерския икономически модел на страната с производствен. В това отношение президентът определи „петнадесет двигателя“, които да задействат икономическата дейност, както в частния, така и в държавния и общинския сектор.
Тези две особено важни решения се сливат в едно чрез местните комитети за снабдяване и производство, предложени от Мадуро като нова форма на народна организация. Представители на общността предоставят на ниски цени пълни кошници с храни на нуждаещите се домакинства. Много от тези храни са от новото национално производство. В предстоящите месеци на 2017 г. комитетите трябва да снабдяват с храни около 4 милиона нуждаещи се семейства. Така се гарантира изхранването на населението, а Мадуро регистрира нова победа в икономическата война срещу неговото правителство.
Игнасио Рамоне