Joseph Stalin (1879 – 1953)
Грешка първа – изпращането на Лев Троцки зад граница
Това наистина е груба грешка, но точно тя реабилитира Сталин. Ако той наистина беше такова безмилостно и кръвожадно чудовище, за какъв го представят капиталистическите антисъветски шамани, то защо не е изпратил в ГУЛАГ главния си враг и основен съперник във вътрешнопартийната борба? Защо спокойно и дори хладнокръвно позволява Троцки да замине за Истанбул?
С това Сталин не успява да изпрати троцкизма в миналото, а самият Троцки не е обречен на забвение.
Случва се точно обратното. Троцкистите вътре в СССР се притаяват, но са в постоянна готовност заедно с други опозиционери да потърсят реванш. Така на световната сцена се случва следното: троцкистите фактически разделят комунистите на два непримирими лагери, които са факт и до днес – разделят ги на привърженици на псевдореволюционните фрази и на привърженици на традиционните духовни ценности. Особено тежки последствия този разкол има в Испания, което в голяма степен позволява на Франко да победи в гражданската война.
Не е изключено, че именно това се превръща и в последната капка, която препълва чашата на търпението на съветското ръководство. Така или иначе, през 1940 година, скоро след като франкистите вземат връх, в далечно Мексико върху главата на Троцки се стоварва острието на Рамон Меркадер.
Да не забравяме, че това се случва 11 години след като Троцки напуска СССР. През тези 11 години Лев Троцки води борба не толкова срещу Сталин, колкото срещу ръководството на държавата, която смята за продукт на термидорианско прераждане (“термидорианци” – участници в контрареволюционния Термидориански преврат на 27 юли 1794 година. След гилотинирането на Робеспиер и неговите привърженици десните термидорианци се стремят да изтласкат от властта левите…, бел.ред.). Троцки издава подривния “Бюлетин на опозицията”, където в един от броевете в разгара на процесите срещу привържениците си в СССР публикува огромна снимка на Ленин с приблизително следния текст:
“Това е главният обвиняем”.
Грешка втора (която е под въпрос) – след ликвидиране на вероятния военен пуч Сталин позволява на началника на НКВД Николай Ежов да развихри репресиите.
Не е напълно ясно следното: действително ли е имало през 1937 година “заговор на маршалите” срещу съветското ръководство? Известно е само, че военната върхушка е била изключително рязко настроена срещу наркома на отбраната Ворошилов и е искала неговата оставка. Само по косвени данни може да се предполага, че апетитите на Михаил Тухачевски и неговите привърженици не са се ограничавали с това.
Сценарият на преврата, който Сталин обрисува на 2 юни 1937 година пред разширената колегия на народните комисари по отбраната, по удивителен начин съвпада с този, който по-късно използва Никита Хрушчов за ареста на всесилния Лаврентий Берия.
Вероятните заговорници, обаче, не отчели едно: че в момента, в който плановете им станат известни на съветското ръководство, те вече нямат шансове да ги реализират.
Не така било при ареста на Берия през 1953 година. Тогава Берия до последно не е подозирал нищо.
Доста по-късно от гореописаните събития Вячеслав Молотов съобщава, че сценарият за преврата е бил известен на привържениците на Сталин.
Така или иначе, твърде вероятният заговор на военните е бил ликвидиран. Точно тук точката е трябвало да бъде поставена, твърдят някои. Други са на обратното мнение.
Но какво се случва тогава в СССР?
Разбира се, че емоциите надделяват.
Та в страната на Съветите е предотвратен повече от явен преврат.
А това си е сериозно предателство.
Е, как по друг начин да се отговори на предателство, което застрашава социализма?
И Сталин дава зелена светлина на ръководителя на НКВД Ежов. А зелената светлина действително довежда до сериозни последствия. Някои ги наричат репресии, други ги наричат трагични репресии. Трети ги оправдават. Но последствията са факт.
Едва през 1939 година, след свалянето на Ежов, репресиите затихват. Нещо повече, при “кървавия” Лаврентий Берия много хиляди честни съветски работници са успели да се върнат от затворите. Именно на базата на тази огромна амнистия в СССР се спасяват двама изключителни пълководци от Втората световна война – Константин Рокосовский и Кирил Мерецков.
Грешка трета – Сталин не е вярвал, че Хитлер ще нападне СССР през 1941 година.
Това е относителна грешка. Наистина, Сталин до последно се е надявал, че войната с фашистка Германия може да се избегне. Или поне да бъде отсрочена.
Дори когато нападението на нацистите вече е факт, когато бомбите на фашистите вече падат над съветската земя, лидерът на Съветската държава се е надявал да оправи нещата по мирен път. През нощта на 22 юни 1941 година той изпраща ръководителят на МВнР Молотов при посланика на Германия, за да се изяснят претенциите на Хитлер му към СССР. В отговор Граф Шуленбург зачита меморандум, чрез който постфактум се обявява война.
От своя страна Сталин прави всичко, за да не се случи войната. Той успява да подпише актове за ненападение и неутралитет последователно с Германия и Япония. Забележете – с основните участници в Антикоминтерновския (т.е. антисъветския) блок. Успява да отсрочи и изтегли границата далеко на запад.
Така Сталин създава онази огромна военна машина, която само с числеността си би трябвало да изплаши всеки агресор. Не е негова вината, че срещу него застава напълно ненормалният Хитлер, който рискува и хвърля страната си в предварително обречената война на два фронта.
Дори закъснялата заповед за пълна бойна готовност на армията и флота на СССР също не бива да влиза в графата “грешки”. Ако съветското командване беше пуснало по-рано този документ, нацистите биха се възползвали от него – като предлог за нападение. А по този начин агресията се оказа напълно немотивирана в очите на световното обществено мнение. Това е първата загуба на Хитлер.
Грешка четвърта – борбата с хитлеристките колаборационисти в Прибалтика и Западна Украйна е била недостатъчна.
Капиталистическите пропагандатори твърдят точно обратното – тръбят за жестокостите на съветския режим. Говорят дори за “окупация” на прибалтийските републики и Галиция. Истината е, че Съветската власт не е проявявала никаква особена суровост по отношение на помощниците на нацистите от страна на националните малцинства.
Недостатъчната суровост към тях позволява укриването на хитлеристките прислужници в планините.
А зверствата на бандеровците в Галиция са всеизвестни…
Борбата с антисъветските бандити в Прибалтика и в Западна Украйна продължава до 1950-те години. Тя завършва с победа на СССР, но победата е временна. В края на 1980-те в изнемогващия от горбачовщината СССР вече липсват сили за борба с изпълзяващите от дупките си профашистки националисти.
А след разпадането на СССР в Прибалтика и в Западна Украйна (а след кървавия майдан и не само в Западна Украйна) започна реабилитация и дори героизация на нацистките марионетки. Всички видяхме маршовете на бившите есесовци и бандеровци в наши дни, десетилетия след уж техния разгром и кървавата уж разправа на Сталин с тях.
Ако разправата беше кървава, нямаше откъде да се вземат участниците в позорните мероприятия с кафяв оттенък днес в Украйна.
Точно обратното – суровостта на комунистите към колаборационистите след края на Втората световна война явно не е била достатъчна.
Само припомням, че СССР дори отменя смъртното наказание през 1947 година.
Какво се случило след отмяната?
Ето това се случило – моментално и рязко се увеличили тежките престъпления. И смъртното наказание било върнато.
Грешка пета – Сталин не отстранил ненавиждащия го Хрушчов.
Това съвсем не е първият и последен случай в историята на човечеството, в който приемникът се държал като пале пред предшественика си.
Дестабилизацията на СССР започва именно при Хрушчов. От речите му по време на ХХ и ХХII конгреси на КПССС става ясно, че СССР преди него е бил управляван от бездарен, жесток и коварен човек, чийто мисли били заети само със следното: кого още да изпрати в затвор или да разстреля.
В това има вина и самият Сталин – той прощавал на простоватия, изпълнителен и услужлив Никита Сергеевич Хрушчов почти всички прегрешения. Простил му най-вече поредицата от грешки като член на Военния съвет на Юго-Западния фронт. Вината на Хрушчов, че Харков нееднократно по време на Втората световна война се оказвал във вражески ръце, е абсолютно несъмнена.
Сталин простил и застъпничеството на Хрушчов за сина си-летеца Леонид, убил колега по време на пиянски запой. Той бил осъден, изпратен на фронта, където скоро пропаднал.
Ето какво се случило със сина Леонид, разказано от генерал Степан Микоян, свидетел на случилото се, тогава само лейтенант :
„Веднъж, когато всички в болничната зала бяха на градус, някой спомена, че Леонид Хрушчов е много точен стрелец. Един от ранените – моряк, започна да спори и предложи на Леонид да улучи бутилка на главата му. Леонид дълго отказваше, но накрая все пак стреля и уцели бутилката. Но морякът продължи да се заяжда, доказваше, че гърлото на бутилката не се брои, че трябва да се пръсне самата тя. Тогава Леонид стреля отново и удари моряка право в челото.“
Твърде вероятно е следното: Хрушчов да е обвинявал Сталин за смъртта на сина си.
Не е ясно защо Сталин трябва да е виновен, че Леонид Хрушчов е бил изпратен на фронта. Та СССР е в ужасяваща война срещу Германия и е било съвсем нормално съветските мъже, особено летците, да воюват на фронта.
Къде, ако не на фронта, е трябвало да бъде летецът Леонид Хрушчов, се пита в задачата…
Двамата синове на Сталин също били на фронта. И единият, попадайки в плен, загива.
Сталин не спасява дори собствения си син. Защото смята, че не е нормално неговият син да бъде спасен, а хилядите останали синове – захвърлени.
Тъкмо разгромът на сталинското ръководство от Хрушчов под прикритието на каузата за развенчаването на “култа към личността” довежда до отслабване на социализма в СССР. Тогава и започна формирането на кадрите от 1960-те години, от които впоследствие избуява пагубната за социализма горбачовщина.
Затова фразата, която и до днес руският народ си спомня по този повод, е следната:
“Скъпи другарю Сталин, а на кого ни ти остави?”
Да, и Сталин е имал немалко грешки, но това не пречи на апологетите на либерализма да му приписват мними грешки и дори престъпления.
Какво твърдят те?
Твърдят, че СССР е равно отговорен с хитлеристка Германия за началото на Втората световна война.
Все едно някой да твърди, че ако СССР не беше сключил пакта за ненападение с Третия райх, то фашистите не биха нападнали Полша…
С горното либерално твърдение категорично не е съгласен самият Хелмут Грайнер, офицер от върховното главнокомандване на хитлеристите. В книгата си “Военните кампании на вермахта” той опровергава либералните твърдения:
“В края на март началникът на върховното главнокомандване генерал-полковник Кейтел уведоми началника на отдела за отбрана на страната Варлимонт за това, че фюрерът е дал разпореждане на главнокомандващите въоръжените сили на вермахта до края на август да се подготвят за военен сблъсък с Полша, който изглеждаше неизбежен”.
В края на март (има предвид 1939 година), т.е. половин година преди сключването на договора, подписан от Молотов и Рибентроп, фашистите вече са подготвяли нахлуването в Полша.
А либералните шамани знаят ли или се правят на приятно разсеяни, че Великобритания, Франция и целия Запад фактически саботират съвместните действия със СССР срещу Хитлер в онези дни?
А нима не е повече от ясно, че едва след установяване на саботирането на Запада СССР сключва пакта за ненападение с нацистка Германия?
Петя Паликрушева за News Front