«Кръглата маса» докара на политическата сцена странни личности, които се разделиха на «ляво» и «дясно», създадоха утопията на някакъв плурализъм, унищожиха естествената политическа еволюция и се превърнаха в огромен политически тумор.
Това беше нулевата политическа класа на България. Повечето от тях бяха марионетки на «кръстниците», които ги избираха според мизерния им личен интелект. След 1990 г. тези маргинали се превърнаха в псевдоелит. Имаха потенциал само за едно нещо — за тотален разгром на България, хвърлил я в пропастта на нищетата, разрухата, разграбването, престъпността.
Постижението им е невероятно — да ликвидираш държава, да разграбиш всичко, да унищожиш земеделието, да докараш народа до най-ниската демография в цялата му история, да създадеш банки-бандити, които след това да ликвидираш без да има виновен, да унищожиш огромна външна търговия, да приватизираш за стотинки основни фондове за милиарди долари, да навиеш инфлация, измерваща се с хиляди пъти, да докараш милиони човешки същества до ръба на пропастта, да ликвидираш всички социални постижения, да издигнеш престъпността до равнището на американските телевизионни трилъри, да изкараш наркотрафика на улиците, да унищожиш образованието, да редуцираш човешкия живот до битка за оцеляване…
Ако все пак има някаква дефиниция на ставащото у нас, то е социаликономическо потвърждение на дарвинизма за оцеляването на по-силния чрез бандитизъм и паразитизъм.
Резултатите са налице — 97 на сто от богатството на мнозинството отиде в ръцете на 3-процентно малцинство. Този модел може да избухне всеки момент. За да се спаси, малцинството продава България на световните финансови институции и помага в колонизирането й, превръщайки се в класическа колониална администрация.
Прекъсването в приемствеността на властта стана причина за още по-голямо нещастие. Всеки следващ екип отхвърляше предишния и реализираше собствените си интереси.
Системата се оказа смъртно болна. Заради това тя ражда антагонизми, които не може да контролира. Политиката стана хоби за примитиви.
Превратът от 10 ноември 1989 г. трябваше да донесе промяната. Донесе катастрофа.
Събитията в България бяха част от глобална социална и геополитическа контрареволюция, осъществена от тогавашната съветска върхушка, начело с Горбачов и реализирана от КГБ и ГРУ в Полша, Чехословакия, ГДР, България, Унгария, Румъния и СФРЮ.
От Политбюро в София никой не предполагаше какви огромни тектонични пластове се разместват и каква съдба очаква СССР, източноевропейския социализъм, Европа и целия свят.
Заговорът срещу СССР и Русия, срещу социализма и въобще срещу цялата световна геополитика беше грандиозен. Той продължава и сега.
Разбира се, на първо място е въпросът откъде се появи одиозната фигура на Михаил Горбачов, чиято дейност премина не само в разгром на СССР и другите социалистически страни, но и в контрареволюция, която още не е спряла.
С Горбачов историята си изигра най-лошата шега със СССР и с източноевропейския социализъм. Имаше само една, по-точно две структури, които можеха да реализират плановете на Горбачов. Това бяха КГБ и ГРУ (военното разузнаване на Съветската армия).
И така, по лична заповед на Горбачов, чрез тогавашните началници на КГБ и ГРУ, беше пусната директивата за свалянето на всички генерални секретари на «братските» социалистически страни, в това число и Живков. Без изключение. Методите можеха да бъдат всякакви, дори най-крайните, което пролича при разстрела на Чаушеску. Детайлите бяха различни, но по същество еднакви в ГДР, ЧССР, ПНР, НРБ. Използваха се каналите на КГБ и ГРУ и техните връзки с местната висша партийна номенклатура, армейското командване и спецоргани.
В България атаката вървеше предимно през армията и някои членове на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов вероятно не се поддаде на натиска, беше даже в списъка на евентуалните наследници на Живков. Дясната ръка на Живков — Милко Балев, беше отдавна блокиран с интригите водени от Луканов.
Не е тайна, че руснаците сътрудничеха и с американците при свалянето на Живков и Чаушеску. Подобни операции руснаците проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария. Реално във всички тези операции КГБ и ГРУ се бяха превърнали в пета колона на ЦРУ и на американското военно разузнаване, като още от времето на Андропов и руснаците, и американците, се намираха под контрола на Моссад.
КГБ и ЦРУ се бяха така добре взаимно инфилтрирали, че имаха взаимно действащи шпиони в своите централи и реално знаеха почти всичко за себе си. Те се бяха превърнали в една централа с две управления — източно и западно.
По този начин се стигна до най-големия парадокс — че превратите в източноевропейските страни, в това число в България, се осъществяваха съвместно от КГБ, ГРУ и ЦРУ.
На този фон дойде и сценарият със свалянето на Живков, в който активно участваха Шарапов, хората на КГБ и ГРУ в София, Джуров, Младенов и т.н. Вербовката на Луканов едновременно от американците и Израел на практика нямаше никакво значение. Всичко се решаваше другаде и всичко се знаеше. След като Луканов си свърши работата, можеше да бъде елиминиран.
«Заслуга» за разгрома на СССР носи и Владимир Крючков, който от 1988 г. до 1991 г. беше председател на КГБ. Крючков не само безпрекословно се подчиняваше на заповедите на Горбачов, но сам се опитваше да ги формира.
Така се стигна и до срещата през декември 1988 г. в Малта на Горбачов и Буш-старши, които съобщиха за края на Студената война. Няколко дни след нея на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, Горбачов съобщи за плановете за едностранно съкращаване на числеността на Съветската армия и на обикновените оръжия. В силовите структури на СССР изчезнаха съмненията. Горбачов започва да сдава всичко. Ако дотогава в КГБ и в ГРУ имаше някаква вътрешна съпротива тя изчезна. И те бързаха да се преустройват като послушни чиновници.
Страшната истина е, че от началото на 1989 г. висшето силово ръководство на СССР стана ударната сила на разгрома на своята страна и на социалистическия лагер, в това число на НРБ. И се хвърлиха напред, към светлата ера на капитализма. Реално нямаше кой да спре или да елиминира физически Горбачов.
В края на 1989 г. нещата навлязоха в решаваща фаза — превратите в Берлин, София, Прага, Варшава, Будапеща, Букурещ. И всичко това ставаше с преките заповеди на Горбачов, Крючков, Шебаршин, Язов. В края на 1989 г. и началото на 1990 г. по принцип демонтажът на източноевропейския социализъм приключваше.
Дойде редът и на СССР. Процесът беше необратим и вече нямаше кой да спре грандиозното предателство на Горбачов. Това беше супер-предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа. И не само това. Горбачов искаше да сключи със САЩ някакъв «стратегически съюз», в които СССР щеше да бъде младши партньор. В тази схема нямаше място за такива съюзници като НРБ, ГДР, ЧССР, Румъния, Куба или СФРЮ.
За да бъде разрушен СССР, най-напред трябваше да бъдат унищожени другите социалистически страни, които пречеха и бяха ненужни свидетели на наближаващото. Заради това бившите соцстрани преминаха през нелегитимната отмяна на техните конституции — от нелегитимни конспиративни творения като някакви «кръгли маси» към още по-нелегитимните договорености между Горбачов и Белия дом в Малта и Рейкявик.
Паралелно в България се разиграваха подобни процеси с елиминирането на все още присъстващите на сцената политици и идеолози от времето на Живков и замяната им с някаква измислена опозиция. В началото това вършеха Луканов и Младенов, но бързо и те се оказаха ненужни.
Елиминирането на Виденов пък стана чрез вътрешен преврат на марионетните аутсайдери Добрев и Първанов.
БКП беше унищожена като потенциална опасност за американците и НАТО.
Социализмът в Източна Европа и СССР трябваше да стане история. От Горбачов беше изсмукано всичко в интерес на САЩ — членството на обединена Германия в НАТО, договорите СНВ, съгласието за първата война срещу Ирак.
И до днес не са ясни тайните на проникването на този човек до позицията на лидер на най-влиятелната в света политическа партия. През 80-те години на XX век те изглеждаха пределно ясни — брежневското ръководство беше попаднало в старчески застой и под давлението на всенародното недоволство партийната върхушка избра «младия, но с достатъчно жизнен и политически опит» Горбачов, за да извърши перестройката.
Но оттогава изтече много вода и станаха известни факти, от които се оформи коренно различната мрачна история на проникването на Горбачов във висшата власт в СССР, украсена в червено-черните тонове на шекспировска трагедия, заради което в съвременна Русия и в постсъветското пространство той си спечели наградата на «най-големия злодей в цялата многовековна история на Русия».
От 1989 г. до днес измина много време, през което България би трябвало да е отишла много напред, ако обещанията на извършилите преврата на 10 ноември бяха реализирани. Но това не се случи и България продължава да затъва в блатото на грабежа, изостаналостта и корупцията.
На България й беше отредена ролята на загиваща нация в сценарий, подпомаган от появилата се след 10 ноември «нулева политическа класа», която продължава да присъства на политическата сцена като метастаза на 10-ти ноември.
Вече цяло поколение българи не помнят времената на социализма.
За тях персонажите от онези процеси и събития са твърде далечни, за да бъдат реални. Даже по-възрастните трябва да си напрягат паметта, за да си спомнят времената на «перестройката» и «реформата».
Но днес, а вероятно и в бъдеще, мислещите хора ще бъдат измъчвани от въпроса, какво се случи, какви бяха причините, накъде вървим, какво от миналото можем да вземем с нас и какво да изоставим. Отговорът на тези въпроси не е лесен. Но вече е ясно, че в България след 1990 г. се появи капитализъм, който беше наречен бандитски, разбойнически, грабителски, хищнически, криминален, олигархичен.
Регресът ни върна не към капитализма, а към феодализма.
През 1989 г. беше извършен икономически и социален контрареволюционен преврат — политически, икономически и социален.
За България този преврат беше особено тежък, тъй като се съпровождаше и от геополитическа контрареволюция, тоест насочване към пагубния евроатлантически либерален модел.
В резултат на извършения през 1990 г. либерално-реформисткия преврат, в България настъпи грандиозен грабеж. Според изчисления на нашия икономически екип, българите бяха ограбени с около 100 милиарда долара.
Мястото на социалистическата идея беше заето от вулгарната социалдарвинистка утопия. Асоциализмът, дошъл на мястото на социализма, стана синтез на архаично неоварварство, с основна характеристика «приватизиране» и унищожение на населението. Това е институционализирана деградация на обществото.
Това е разбойнически паразитен капитализъм, облечен в либерални дрипи.
Всяко общество има свой предел на търпението. При различните нации то е на различно равнище, което се дължи на историческото «колективно самосъзнание» на народа и неговия инстинкт за самосъхранение. При българите прагът на търпението след 1990 г. се оказа много висок не само заради историческите особености и липса на «колективно самосъзнание», но защото у нас започна демонтаж на социализма и на народа.
Смисълът на всичко това беше да бъде отстранен народът от властта. Да бъде демонтиран народът чрез неоробовладелство.
Това е налаганият от Запада сценарий на разпадане на глобалната система на относително малки и различно устроени политикоикономически единици и превръщането на голяма част от света в неоварварска зона, която трябва да бъде колонизирана или поробена.
Това е новият глобален фашизъм, наричан вече глобофашизъм.
Появи се общество урод, в което 99 на сто са роби и 1 на сто господари, разпореждащи се с властта и закона. Но въпреки това изпитват животински страх от възмездието.
Дилемата е налице.
Цялата система е заразена от трипера на венеричноболната демокрация.
Генезисът на 10-ти ноември и «кръглата маса» отдавна се изчерпа. Сега ни предлагат останалите си оскъдни красоти като магистрални труженички.
През последните демокрачни години само губим.
България е на най-неподходящото място, в най-неподходящото време, с най-неподходящите хора.
Тя беше ограбена, разорена, унищожена. Такива загуби не е имало в нито една война в миналото.
Това е и отговорът на въпроса «какво и защо се случи».
В този контекст България застава пред необходимостта от нова революция.