Менгеле запълвал времето си с всевъзможни ужасяващи експерименти, като например дисекция на живи бебета; кастрация на момчета без упойка; както и подлагането на жени на високоволтов ток, за да се провери тяхната издръжливост. Той е най-известен със своите чудовищни експерименти с близнаци, които обикновени завършвали с обезобразяване и смърт. Що се касае до изобретяването на нови способи за физически мъчения, неговото въображение не познавало граници.
Селекция
Товарният влак спря с агонизиращо скърцане на релсите в двора на лагера в Аушвиц. Човешкият товар, който бе натъпкан в неговите вагони за превозване на добитък, продължаваше да стене и да протестира, изнемогнал от четирите дни път без храна, вода, тоалетни и дори чист въздух. Еврейските затворници бяха последните жертви на нацистката кампания за ликвидация на еврейското население в Унгария, последната еврейска общност останала незасегната от войната. Тяхната крайна дестинация бе жестокият и подобен на Дантев кошмар Аушвиц — главната фабрика на смъртта за нацистите в югозападна Полша и най-ефикасната брънка в машината за окончателното решение на еврейския въпрос.
Вратите на всеки товарен вагон се отварят грубо от есесовците, нарамили автомати. „Raus, raus!“ („Навън, навън!“) крещят те на изплашените и зашеметени евреи и те бързат да излязат под ударите на тоягите и лаещите, тракащи челюсти на лагерните немски овчарки. Въздухът се сгъстява от оглушаващия и объркващ шум на крещяни заповеди, лаещи кучета и вонята на горяща плът и коса, която денонощно бълва от комините на петте крематориума в лагера. Семействата веднага биват разделени, като мъжете се строяват в една редица, а жените във втора. Повечето жертви нямат представа, че виждат близките си живи за последен път и пропускат възможността да се сбогуват завинаги с тях.
Доктор Йозеф Менгеле
Войниците от СС подкарват обречените затворници. Те са предвождани от един офицер от СС, който сякаш не изглежда на мястото си сред цялата тази лудост, агония и смърт. Неговото хубаво лице е озарено от мила усмивка, униформата му е безупречно ушита, чиста и изгладена. Той си подсвирква жизнерадостна мелодия от някаква опера на Вагнер. В очите му се чете единствено повърхностен интерес към драмата, която се разиграва около него, драма, на която той всъщност е главен режисьор. Затворниците са в неведение, че този чаровен и хубав офицер с безобидни маниери, в момента се наслаждава на едно от любимите си занимания – да определя кои от новодошлите са годни за работа и кои трябва незабавно да бъдат изпратени в газовите камери и крематориумите. На онези, които били отделяни вляво, приблизително 10-30% от новодошлите, животът бивал пощаден, поне за момента. Онези отделени вдясно, обикновено 70-90%, били обречени да умрат без дори да получат втори поглед от съдниците си в Аушвиц. Хубавият офицер, който разполагал с живота и смъртта на всички затворници в лагера се казвал доктор Йозеф Менгеле, Ангелът на смъртта.
Семейство Менгеле от Гюнцбург
Йозеф Менгеле е най-големият от синовете на Карл и Валбурга Менгеле от баварското село Гюнцбург. Карл бил местен производител, който притежавал фабрика за селскостопански машини. Той бил известен като строг, но честен работодател и отдаден на работата си човек. Работниците се страхували не от него, а от съпругата му Валбурга. Тази огромна жена с ужасен характер често нахлувала във фабриката на съпруга си и публично наказвала с бой отделни служители за нехайство и мързеливост. Когато я видели да се приближава към фабриката, работниците бързали да се скрият от нейния праведен гняв.
Валбурга управлявала домочадието си със същата строгост, като изисквала уважението и подчинението на тримата си синове Йозеф, Алоис и Карл младши. Като отдадена католичка Валбурга правела всичко по силите си нейните момчета строго да се придържат към законите на църквата. Отношенията със съпруга й били също толкова студени и изискващи. Един ден, Карл се прибрал у дома с чисто нов автомобил, който бил купил, за да отпразнува успешно развиващия се бизнес. Вместо да се зарадва на колата, тя го посрещнала със злъчни коментари, обвинявайки го, че е похарчил безумно много пари за нещо толкова лекомислено, без първо да се посъветва с нея. Този момент показва степента, до която Валбурга се стремяла да упражнява пълен контрол над дома си и животите на близките си.
От мемоарите на Менгеле става ясно, че поведението на майка му и нейното отношение към него са оставили незаличим отпечатък у младия Йозеф. Той описва баща си като студен човек, твърде зает с работата и фабриката си. Валбурга е описана като неспособна на обич. Вероятно нейните безсърдечни методи са допринесли за превръщането на сина й в кръвожадния есесовски доктор на Аушвиц.
Въпреки липсата на любов и привързаност в семейството му, младият Йозеф е описван като будно и весело момче. Децата и възрастните го наричали „Бепо“, прякор, който бил знак на привързаност към детето. Йозеф не бил пълен отличник, но се справял добре в училище и бил смятан за способен и амбициозен ученик. Той също бил и модел за добро поведение и често получавал словесни похвали от иначе строгите си учители, както и високи оценки за примерност и точност.
Като младеж Йозеф продължил да усъвършенства социалните си умения и се превърнал в доста привлекателен млад мъж. Той излъчвал вътрешна самоувереност, бил очарователен събеседник и съответно доста популярен сред момичетата. Още в онази млада възраст Менгеле придобива навика да се облича предимно в шити по поръчка дрехи и да носи бели памучни ръкавици, чрез които след години бил разпознат от оцелелите си жертви.
Амбициите на Йозеф влизат в директен конфликт с желанията на баща му. Карл искал неговият най-голям син да работи във фамилната фабрика, като счетоводител например. Но мечтите на Йозеф се простирали далеч отвъд родното провинциално градче. Той мечтаел през цялото време как ще напусне Гюнцбург и ще направи кариера в науката и антропологията. Той не криел амбициите си и веднъж се похвалил пред един свой приятел, че един ден името му ще бъде в енциклопедиите. През 1930 г. той завършва местната гимназия и взима изпита си за влизане в колеж. Той е приет в Мюнхенския университет. Мюнхен е столицата на Бавария и по онова време е сърцето на растящото националсоциалистическо движение, предвождано от политика и бунтар Адолф Хитлер.
Създаването на младия нацист
През октомври 1930г. Йозеф Менгеле напуска Гюнцбург и отива в Мюнхен, за да учи в университета. Той се записва на курсове по философия и медицина, степени, които щели извънредно много да подпомогнат неговата кариера в Сърцето на мрака, Аушвиц. По онова време Мюнхен е на ръба на идеологическата революция. През 1930 г. нацистите стават втората по големина партия в парламента на Германия. Адолф Хитлер използвал града като първата база, от която щял да постигне господството си над цялата германска общност. Неговите пропити с омраза и ярост националистически речи подстрекавали баварската му публика и я опиянявали с миражи за нова германска империя, населена от германска супер-раса.
До този момент от живота си Менгеле бил аполитичен. Основно се вълнувал от преследването на житейските блага. Неговият поход към успеха и признанието го насочва към царството на антропологията и академичните науки. Въпреки това той лесно се поддава на заразната истерия на нацизма, която вече била покосила повечето му познати. В своите мемоари той пише:
„Моите политически възгледи бяха национално-консервативни, повлияни от семейната традиция. Не се бях присъединил към никоя политическа организация. Но след известно време стана невъзможно да стоиш настрана в тези бурни политически времена, обсебени от страха, че нашата Родина може да бъде погълната от атаките на Марксист-болшевиките. Тази проста политическа концепция се оказа решаващ фактор в моя живот.“
Тази „политическа концепция“ се превръща в средство, което той използва, за да напредне в кариерата си и да добие славата на изследовател и учен. Без да губи време, през 1931 г. той се присъединява към една националистическа организация наречена Стоманените шлемове (Stalhelm). Те носели декоративни немски униформи и марширували под звуците на национална музика по време на различни обществени прояви. По онова време движението все още не било свързано с нацистката партия, но споделяло нейната отровна идеология.
С разцъфтяването на политическата му съвест Менгеле започва да полага големи усилия в образованието си, фокусирайки се на антропологията и палеонтологията, както и на медицината. Изкуството на лечението всъщност било от второстепенно значение за него; негова зараждаща се страст била евгениката, търсенето на ключа към тайните на човешките гени и причините за човешките деформации и несъвършенства. Този интерес възниква у него във време, когато няколко изтъкнати немски академици и експерти в медицината налагат теорията за „недостоен живот“, която проповядвала, че някои хора просто не заслужават да живеят. Менгеле се стремял да изпъкне точно в тази сфера и да бъде признат като учен, който е допринесъл за съвършенството на германската раса. Колкото и амбициозен да бил Менгеле, неговата академична страст е нищо в сравнение с убийствената жар, която го обзема след време. Един от неговите колеги в университета, професор Ханс Гребе, заявява: „В характера му нямаше нищо, което би могло да предположи, че той ще извърши онова, което направи (като есесовки доктор в Аушвиц)“.
За да се превърне в такова хладнокръвно чудовище в апогея на кариерата си, Менгеле със сигурност се е учил от някои от най-диаболичните умове на Германия. Като студент той посещава лекциите на д-р Ернст Рудин, който постулирал не само, че има хора, които не заслужават да живеят, но и че лекарите са длъжни да унищожават подобни същества, за да не се смесват с обществото. Неговите забележителни възгледи привличат вниманието на самия Хитлер и Рудин бил призован да участва в съставянето на Закона за защита на наследствеността, който е приет през 1933 г. През същата тази година нацистката партия получава пълен контрол над германското правителство. Този безкомпромисен социалист-дарвинист дава своя принос за създаването на един декрет, който призовавал към стерилизация на онези, които проявяват следните несъвършенства, за да се предотврати по-нататъшно замърсяване на германските гени: слабоумие, шизофрения, маниакална депресия, епилепсия, наследствена слепота, глухота, физически деформации, хореята на Хънтингтън (генетично нарушение на централната нервна система) и алкохолизма.
Ученикът си намира учител
През 1934 г. Хитлер нарежда на СА (Щурмови отряд), известен като Кафявите ризи, да погълне Стоманените шлемове, при което Менгеле автоматично станал техен член. Но една бъбречна криза, която отслабва здравето му, го принуждава да напусне организацията. Сега можел да посвети цялото си време на ученето. Пет години след влизането си в университета, Менгеле получава докторска степен за своята дисертация, озаглавена „Расово-морфологично изследване на долната челюст при четири расови групи“. Чрез доста сухата си научна проза, Менгеле допуска, че е възможно да се засекат и идентифицират различни расови групи, чрез изучаване на челюстта. Макар лишени от каквито и да било расистки (особено антисемитски) намеци, аргументите на Менгеле съвпадат с тези на други хора, които твърдели, че по физическите особености като челюстта и формата на носа би могло да се определи дали даден човек е евреин. През 1936 г. Менгеле взема държавния си изпит по медицина и започва работа в университетската болница в град Лайпциг.
Следващата, 1937 година, се оказва повратен момент в кариерата на Менгеле и в историята на Холокоста. Той е препоръчан и получава мястото на асистент-изследовател в Института за наследственост, биология и расова чистота на Третия Райх, към Университета във Франкфурт. Той е причислен към професор Отмар Фрайхер фон Вершуер, един от големите умове в сферата на генетиката. Фон Вершуер бил публичен поддръжник на Хитлер и го хвалел за това, че е „първият държавник, който приема наследствено-биологичната и расова хигиена“. Менгеле бързо се постарава да заслужи похвалите и одобрението на професора и скоро успява. Той намира у фон Вершуер родителските хвалебствия и подкрепа, които така силно му липсвали през детските години.
Амбициите на Менгеле намират общ език с тези на нацисткото движение. Той става официален член на партията през 1937 г. През май 1938 г. той кандидатства и е приет в СС. Това е елитна част от расови охранители, грижещи се за личната сигурност на Хитлер. В нея били приемани онези, които демонстрирали най-чисто арийско потекло и вярност към нацистката идеология и практика. На 28-годишна възраст, Менгеле вече бил успял да се изкачи на видно място в йерархията на нацизма и бил натоварен с голяма власт и влияние.
Офицер във Вафен-СС
През същата година той получава медицинска степен от Университета във Франкфурт. Пак през 1938 г. той събира и първия си боен опит, като прекарва три месеца, тренирайки за битка с Вермахта ( германската армия). Той остава в Института до 1940 г., където асистира на фон Вершуер и преглежда работата на другите учени. През 1939 г. избухва войната и Менгеле е наелектризиран от надеждата, че ще се бие за родна Германия. И не бил разочарован; въпреки че се наложило да чака до юни 1940 г., отново заради проблеми с бъбреците, той е приет във Вафен-СС (военното подразделение на СС), които са най-фанатичните последователи на призива на Хитлер да се запази и защити германската раса.
Менгеле продължава да се отличава, този път като войник. През юни 1941 г., на украинския фронт, той е награден с Железен кръст Втори клас. През януари 1942 г., докато есесовската дивизия била проникнала дълбоко зад съветските линии, той спасява двама немски войници от горящ танк и е награден с Железен кръст Първи клас, както и с Черна значка за ранените и Медал за Грижа към Германския народ. Раните, които получава в тази втора кампания, му попречват да се върне на фронта. Вместо това, той е изпратен в Кабинета за расова реколонизация в Берлин, където е издигнат до чин капитан. Неговият ментор, професор фон Вершуер, също бил преместен в Берлин, в Института Вилхелм по антропология, наследствени науки и генетика. Такъв виден нацистки учен като фон Вершуер вероятно е разполагал със сведения от първа ръка за политиката на Окончателното решение, която съвсем наскоро се била родила в главите на върховните членове на партията. Той също така е бил наясно и с техните планове да бъдат създадени огромни концентрационни лагери в цяла Европа и, че тези лагери щели да предлагат нечувани възможности за експерименти в естествени условия – генетични изследвания върху човешки обекти. Година след назначението си в Берлин, д-р Йозеф Менгеле получава следващия си пост: концентрационния лагер Аушвиц, в Полша.
Аушвиц
Фабриката на смъртта в Аушвиц представлявала страховито царство на човешкото нещастие. Бараките били лишени от каквито и да било санитарни условия. Болестите като тиф и диария били нещо нормално, както и въшките, плъховете и бълхите.
Портата на смъртта в Аушвиц
Точно това кралство искал да управлява д-р Менгеле. Неговата мисия в лагера била да проведе изследване на човешката генетика. През август 1943 г., с помощта на професор фон Вершуер, той получава субсидия от Германския изследователски съвет. Целта на работата му била да разгадае тайните на генното инженерство и да открие начини за премахването на долнокачествените човешки гени от генома на населението, с цел да се създаде германска супер раса.
Менгеле незабавно се откроява сред останалите есесовки доктори в Аушвиц. Той бил единственият сред тях, отличен с медали за участието си във войната. Менгеле задължително закичвал ордените си на безупречната си есесовка униформа. Той често споменавал участието си на фронта и очевидно много се гордеел с медалите си. Но не само военният опит го отличавал от колегите му. Неговата маниакална отдаденост към работата му в Аушвиц му донеся репутацията на безмилостен, хладнокръвен убиец, чието име смразявало кръвта дори и на други офицери от СС. Още с пристигането си той показва завиден хъс за масово унищожение по време на една епидемия от тиф, която избухнала в лагера. Той изпратил хиляда болни мъже и жени от цигански произход в газовите камери, но пощадил живота на немските цигани. Обяснението на този инцидент е двузначно: Менгеле се придържал към вярата на нацистите, че циганите са подвидове на човешката раса и следователно са „недостойни да живеят“. Фактът, че той спасява живота на немските цигани, поне в този случай, може би се дължи на собствените му физически черти, носещи твърде много прилики с ромските – тъмна кожа, коса и очи. Той далеч не бил пример за идеален нацистки ариец с руса коса и сини очи.
Пещите в Аушвиц
Амбицията на Менгеле била да бъде главнокомандващ в Аушвиц и той бил готов да мине през трупове. Това най-ясно си личало по време на подбора на новопристигащите евреи. Според д-р Ела Лингенс, австрийка, която била затворена в Аушвиц, заради опита й да скрие своите еврейски приятели, Менгеле се наслаждавал на своята роля на селектор:
„Някои, като Вернер Род, който мразеше работата си и Ханс Кьониг, който беше отвратен от нея, трябваше да се напият преди да се появят на рампата. Само двама от докторите извършваха селекцията без помощта на стимуланти: д-р Йозеф Менгеле и д-р Фриц Клайн. Д-р Менгеле бе особено жесток и циничен. Един път той ми каза, че на света съществуват само два вида надарени хора, германците и евреите и въпросът е в това, кой ще успее да надделее. Той беше решил, че те трябва да бъдат унищожени.“
Менгеле изпълнявал задълженията си с удоволствие, появявайки се на селекции, за които не бил официално назначен, винаги облечен с най-хубавата си униформа. Той стъпвал леко и грациозно със своите блестящо излъскани черни ботуши, прилежно изгладени панталони и бели памучни ръкавици, докато в краката му се стелело море от изтощени и умиращи от глад затворници. Д-р Олга Ленгиел, също затворничка, си спомня с горчивина поведението на Менгеле на рампата:
„Как ненавиждахме неговото незаинтересовано, надменно отношение, непрестанното му подсвиркване и хладната му жестокост. Ден след ден той стоеше на поста си, наблюдавайки жалката тълпа от мъже, жени и деца, изтощени до смърт от нечовешкото пътуване във вагоните за добитък. Той посочваше с пръчката си всеки един от тях и ги насочваше с една дума: `дясно` или `ляво`. Той изглежда се наслаждаваше на зловещата си задача.“
Тази „хладна жестокост“ понякога се превръщала в свирепа ярост, която се изсипвала без предупреждение върху онези, опитващи се да вървят срещу правилата му. Затворничката д-р Жизела Пърл си спомня един инцидент, в който Менгеле залавя една жена при шестия й опит за бягство от камиона, който превозвал жертвите към газовата камера:
„Той я сграбчи за гушата и започна да я удря по главата, докато тя не стана на каша. Той я удряше, биеше, боксираше, все по главата – и крещеше с цяло гърло `Искаш да избягаш, така ли? Сега няма да можеш. Ще изгориш като другите, ще ритнеш камбаната, ти мръсна еврейко`. Аз гледах как нейните красиви, умни очи изчезват под леещата се кръв. За няколко секунди, носът й се превърна в смазана, кървава и безформена маса. След половин час д-р Менгеле се върна в болницата. Той извади от чантата си един парфюмиран сапун и с доволна усмивка и весело подсвиркване започна да мие ръцете си.“
