Чернобилската ядрена катастрофа беше планирана на Запад с две основни цели:
1. Тя беше един от смъртните удари (наред с влизането на СССР в Афганистан, провокацията с корейския KAL 007, така наречената «перестройка», рязкото сваляне на цените на нефта от Саудитска Арабия, кампанията срещу водката) нанесени срещу СССР, за да се стигне до неговия крах и разпадане.
2. Това беше много грамотна ядрена провокация, призвана да дискредитира мирната атомна енергетика в очите на световната общност. Сривът на атомната енергетика след Чернобил доведе до нови колосални икономически загуби за СССР. Въпреки че беше планирана срещу СССР, тя нанесе почти смъртен удар и на Франция, която инвестираше огромни ресурси за собствени ядрени изследвания и за развитието на своята ядрена енергетика. В резултат, Франция загуби практически всички свои клиенти от западните държави, които се отказаха от дългосрочните си ядрени програми.
Ще припомним, че катастрофата в Чернобил на 26 април 1986 г. (в 01,23,44 през нощта местно време) се случи по следния начин — ужасен взрив с необяснима природа стана в зданието на реактор 4 на Чернобилската АЕЦ, която се намира на 110 км от Киев, столицата на Украйна. Взривът беше с ужасяваща мощност. Той разруши железобетонното здание с повишена устойчивост и изхвърли бетонния покрив с тегло 2500 тона, призван да защищава реактора от попадения на най-големи пътнически самолети, както и от артилерийски снаряди с най-крупни калибри.
В резултат на взрива реакторът просто престана да съществува. Неговите долни части, в това число почти цялото ядрено гориво, се превърнаха в плазма, което доведе до спиране на каквито и да било ядрени реакции. Горните части на реактора, представляващи в болшинството графитните елементи, бяха изхвърлени от силата на взрива в близките райони до зданието, в което се намираше реактор 4. Някои части от графитните горивни блокове паднаха на покрива на най-близките две здания, в това число на онова, в което е и реактор 3, предизвиквайки пожар.
Очевидците на станалото бяха единодушни в своите оценки:
1. Те видяха, че цялото здание, в което се намираше реактор 4, беше напълно разрушено и просто престана да съществува.
2. Не видяха никаква разумна причина, от която това би могло да се случи.
3. Не откриха никакво опасно равнище на радиация, още повече, че бяха квалифицирани ядрени инженери.
Скоро пристигнаха две бригади пожарникари, които без да подозират нищо лошо се качиха на покривите на двете здания, на които се бяха приземили графитните блокове, изхвърлени от взрива, и започнаха да потушават пожара. Много от тях след това щяха да умрат от лъчева болест. Общо 47 души починаха в различни операции, свързани с катастрофата. Например трима се удавиха във водохранилище на АЕЦ, опитвайки се да пуснат от него водата, няколко загинаха при авария на хеликоптер и така нататък.
С една дума, случаите на лъчева болест се отнасяха само до онези нещастни хора, които пристигнаха в зоната на аварията незабавно и не бяха предупредени за смъртната опасност от графитните блокове, разхвърляни наоколо. Когато на следващия ден в Чернобил пристигнаха вече специалисти, нямаше нито един случай на лъчево заболяване. Повечето пожарникари, които умряха от лъчевата болест, бяха от онези, които потушаваха пожара на покривите на двете съседни сгради, предизвикани от графитните блокове. Всички останали пожарникари, които не се качиха на покривите и останаха на земята, не боледуваха в най-малка степен от лъчева болест. Всички са живи и здрави. Никой от членовете на нощната смяна на Чернобилската АЕЦ, които се намираха в приборните помещения по време на взрива и веднага излязоха да видят какво се е случило, не пострада. Не заболяха нито от остра лъчева болест — левкемия, нито даже от рак, който може да се припише на радиацията. Всичките те продължиха да работят на трите останали блока на АЕЦ и всички са живи и здрави до 2010 г.
Чернобилската операция срещу реактор 4, който беше разрушен от взрив с непонятна физическа природа, беше планирана блестящо от нейните организатори. Това беше неделя и на място нямаше нито един висш служител, за да предприеме незабавни действия. Всички решения се вземаха от функционери на КПСС от средно равнище, които се намираха в този ден на дежурство. Но на място нямаше нито един ядрен специалист, който да даде необходимите обяснения. Невъзможно беше и да се открият. Денят беше неделя. През 1986 г. още нямаше мобилни телефони, както и пейджъри.
Но имаше двама души, които, като че ли чакаха да бъдат намерени бързо и в неделя. Първият беше академик Валерий Легасов, който не беше специалист по ядрените реактори, а само химик в химически отрасъл, нямащ нищо общо с верижните ядрени реакции. Но странното беше, че именно този химик просто чакаше да бъде намерен в онази неделя и след това оглави възстановителните работи и беше назначен от Москва за глава на извънредната правителствена комисия и остана там до края на така наречената ликвидация. Легасов фактически узурпира ръководството над цялата чернобилска операция.
Вторият съучастник, който също чакаше да бъде открит в неделя, беше ген. полк. Владимир Пикалов, по онова време командващ съветските химически войски. Той също беше намерен моментално и включен в същата комисия втори по ранг. Пикалов се оказа на сцената на чернобилското произшествие още в 11 часа сутринта и се оказа неоспоримият военен началник в района на Чернобил, тъй като неговото военно звание и длъжност в съветските въоръжени сили, и командващ химическите войски, беше аналог на защитата на войските от оръжия за масово поразяване.
Легасов първи изказа своето мнение, че реакторното гориво, което е останало в зоната на взрива, трябва да бъде неутрализирано на всяка цена и предложи да бомбардира мястото с огромни количества олово от хеликоптери, летящи над реактор 4. Въпреки цялата абсурдност на това предложени, то беше прието, тъй като Легасов беше считан за специалист, докато всички останали бяха «прости хора». Заради това една пета от целия съветски стратегически запас от олово беше изразходван за тази безумна авантюра. След това Легасов предложи да бъде построен гигантски защитен саркофаг от бетон над останките от реактор 4.
По същото време и ген. Пикалов вършеше своята работа и лично влезе в опасната зона, за да измерва радиацията. Когато се върна, донесе със себе си карта с акуратно начертани граници на най-опасните райони на радиоактивно замърсяване, където се сочеше, че равнището на радиацията на най-малко опасните участъци са от 14 рентгена в час до 140 рентгена, а най-опасните от 300 до 2300 рентгена в час (рентгена, а не милирентгена). Тези карти не предизвикаха никакви въпроси, тъй като бяха съставени от висш и уважаван командир.
За съжаление, съпротивлението на организма няма нищо общо с военните звания. Но има отношение към изключително примитивната аритметика и способността на човека да прави елементарни изчисления. Ако получим по-малко от 50 рентгена, няма да имаме никакви проблеми със здравето. Ако получим над 50 рентгена ще се почувстваме веднага болни. Ако съберем над 100 рентгена, можем да умрем. Ако съберем над 150 рентгена вероятно ще умрем, над 200 рентгена — със сигурност ще умрем, над 250 рентгена ще умрем с вероятност 100 процента. Ако получим над 300 рентгена веднага изпадаме в кома и умираме в течение на няколко дни, без да се върнем в съзнание. Ако получим над 8000 рентгена умираме на място.
Генерал Пикалов прекара на разни заразени участъци доста време и би трябвало да е получил радиация, която трябва да го убие поне 5-6 пъти в течение на 1-2 дни. Но той не умря от такава лъчева болест. Същото се отнася и за неговия шофьор. Пикалов умря от старост чак в 2003 г. Но неговата радиационна карта тогава беше използвана от началника Легасов, за да убеди съветското правителство да започне незабавно евакуация на град Припят, в която живеят предимно хора, имащи отношение към чернобилската АЕЦ.
Евакуацията започна в 14 ч. на 27 април 1986 г. От този момент започна и ядрената истерия не само в СССР, и в почти всички страни от Варшавския договор, но и в Западна Европа и Скандинавия.
Същевременно онези, които реално организираха чернобилската авария, нямаха намерение да чакат решенията на съветското правителство. Те имаха намерение да предизвикат ядрена истерия не само в СССР, но и извън неговите предели, тоест трябваше да дискредитират съветското правителство, че е скрило истината за ядрената катастрофа от международната общност, както и от съветската.
За тази цел беше измислен безпрецедентен трик. Някакви работници на атомната електроцентрала Форсмарк в Швеция по време на рутинна проверка откриха повишена радиокативност — някакви странни радионуклеиди. Появи се предположението, че радиоактивното заразяване бе предизвикано от незабелязано изтичане на радиоактивност на самата АЕЦ Форсмарк. Но както можеше да се очаква проверката не установи такова изтичане на място. Значи, то идваше от друго място. Новите проучвания установиха, че то е било донесено от вятъра като радиоктивни утайки.
Някои много проницателни хора посочиха с пръст, че източникът е чернобилската ядрена катастрофа. Това стана, въпреки че до онзи момент за нея още не беше съобщено официално и беше известна само на съветското висше ръководство, на самите работници в Чернобил и, разбира се, на истинските организатори на тази терористична операция. Въпросът откъде шведите разбраха какво се е случило в Чернобил в онзи момент остава най-голямата загадка и до днес.
Съветското правителство веднага беше обвинено от истеричните шведски медии в укриване на истината за ядрената катастрофа и че радиацията е достигнала до Швеция. Тогава от Москва вече бяха принудени да съобщят за случилото се в Чернобил. Но истерията вече беше тръгнала от Швеция и покри цяла Европа, Балканите (в това число и България) и стигна даже САЩ, Канада и Австралия. Много европейски страни започнаха да откриват следи от радионуклеиди на своята територия, като веднага разбраха, че бяха заради чернобилските събития. За да станат нещата напълно ясни, Пикалов «честно» призна, че виновни са два циклона, които несъмнено са разнесли радиоактивния облак най-напред над Германия и след това и над България.
Освен това Пикалов каза, че европейците трябва да благодарят на СССР, защото в Чернобил не е имало термоядрен взрив, тъй като ситуацията е била близко до такъв взрив, намеквайки, че като минимум е имало ядрен взрив, тъй като на всички е известно, че началният ядрен взрив е непременно условие за последващ термоядрен взрив.
След това Пикалов продължи своите «доказателства», че концентрацията на термоядрено гориво от типа на тежка вода в четирите реактора на чернобилската АЕЦ е могла да послужи като гориво за термоядрен взрив с безпрецедентна мощност. Ако такъв естествен случаен термоядрен взрив, открит от Пикалов, е възможен от техническа гледна точка, защо тогава хиляди учени с десетилетия се мъчеха да изчислят конструкцията на сложните термоядрени взривове, които могат да предизвикат такъв взрив. Нали просто могат да налеят в бъчва тежка вода и да вкарат в нея неголяма атомна бомба. Ето и конструкцията на водородната бомба «ала Пикалов». Да не забравяме все пак, че откривател на водородната бомба беше академик Андрей Сахаров.
Но първоначалният ядрен взрив, за който намекваше Пикалов, който трябваше да послужи като спусък за термоядрен взрив, наистина имаше: но този мини-ядрен взрив нямаше никакво отношение нито към мирната ядрена индустрия, нито към чернобилската АЕЦ, тъй като портативната ядрена мина, за нея ставаше дума в тази терористична операция, именно за ядрена мина, беше донесена отвън и поставена под реактор 4.
Нищо чудно, че в онзи момент само френски официални лица заявиха бързо и точно, че така наречената чернобилска катастрофа няма никакво вредно влияние за Европа. Френските ядрени учени се опитаха да обяснят, че по дефиниция ядреният реактор не може да предизвика ядрен взрив нито даже обикновен взрив. Но великолепно режисираната ядрена истерия в Европа и по света продължаваше. И спирането й вече беше невъзможно. Това беше началото на края на мирната ядрена енергетика и началото на края на СССР.
Може да не се съмняваме, че радионуклеиди бяха наистина открити на разни места в Европа, но не бяха донесени от вятъра, а разхвърляни на място.
Да се опитаме да си представим следната ситуация. Някой организира най-сериозна терористична операция, която включва унищожение с ядрена мина на ядрен реактор в охраняема зона в дълбокия тил на противника, като след това задейства няколко предатели от висшето военно и научно ръководство. Никакъв проблем не е след това да се организират и няколко разпръсквания на радионуклеиди в необходимите точки в Европа. Никакъв проблем.
Ясно е, че ако от Чернобил имаше радиация, тя идваше от разхвърляните графитни блокове в някои изолирани точки, около които спасителите можеха да работят само до 40 секунди и само един път. Заради това бързо бяха изобретени приспособления, с които дистанционно се управляваха булдозерите, които изгребваха тези отломки, без да поставят под опасност здравето на хората. След два месеца вече нямаше нито графитни, нито други отломки от реакторите в тази зона. Самият източник на радиоактивността престана да съществува.
Но истерията продължаваше въпреки че до декември 1986 г. беше построен и прословутият саркофаг над реактор 4.
В края на краищата, странната хипотеза на Легасов беше призната за лъжлива, а заедно с нея и смехотворните твърдения за радиоактивно заразяване на Беларус, да не говорим за Норвегия, Италия, Англия или България.
Всичко това беше много странно още тогава, защото беше известно, че никакъв ядрен реактор не може да предизвика ядрен взрив, нито случайно, нито иначе. Ядрен взрив може да се предизвика само от ядрено оръжие (специално създадено за тази цел). Но и даже ядреното оръжие специално създадено за тази цел не може да се взриви случайно. Ядреното оръжие може да се взриви и да предизвика ядрен взрив само когато операторът иска да има ядрен взрив и натисне съответните копчета. Именно това се случи в Чернобил.
Освен това и до днес никой не може да даде разумно обяснение по повод физическата причина на този чудовищен взрив, чиято мощност беше достатъчна да изхвърли нагоре бетонен покрив с тегло 2500 тона. Този въпрос е открит и до днес. Видимо никой не иска да признае, че това беше термоядрен тероризъм — взрив на ядрена мина, която тайно беше внесена в Чернобилската АЕЦ и заложена под реактор 4.
Освен това:
1. В Чернобил нямаше радиация. Всички случаи на лъчева болест бяха предизвикани от високорадиоактивните парчета от графитни блокове, разпръснати наоколо. Графитът беше радиоактивен, но територията не беше радиоактивна. Освен това никакви урагани не могат да издухат тези графитни блокове наникъде.
2. Голяма част от ядреното гориво в активната зона на реактора, както и голяма част от самия реактор, се разтопиха, което е неоспорим факт. Но това не беше онова ядрено разтопяване, от което всички се страхуват.
3. Самото ядрено разтопяване в известния на всички смисъл може да бъде причинено само от загубата на охладителя. Но в Чернобил това не беше причината. Аварията беше предизвикана от друга причина, а не от загуба на охладителя.
4. Още по-наивна е тезата, че взрив на пара е унищожил реактора до състоянието от известните фотографии. Това е абсолютно смехотворна спекулация. Парата просто няма потенциална взривна енергия, която може да нанесе толкова колосални щети. Можете ли да си представите взрив на пара, която ще взриви бетонен покрив с тегло 2500 тона и напълно ще унищожи огромно железобетонно здание с повишена устойчивост.
Но и днес, много години след аварията, няма официална версия за причините на катастрофата.
Това не е случайно. Защото този заговор беше ядрена мина. Три сеизмични поста на съветската служба за специален контрол в Украйна засекоха странна сеизмична активност във връзка с аварията под реактор 4. Сеизмографите показаха странен сигнал с магнитут малко над 3 по Рихтер точно в момента на аварията, отговарящ на портативен ядрен заряд с мощност 0,1 килотона (100 тона) в тротилов еквивалент, който не е бил достатъчно добре укрит в земята, за да даде сигнал от пълните 3,54 (толкова беше и ядреният взрив в Оклахома през 1995 г., който произведе сеизмичен сигнал от 3,0 по Рихтер, тъй като и там ядреният мини-заряд от 0,1 килотона беше укрит в канализацията срещу зданието, тоест недостатъчно дълбоко в земята. Подобни взривове бяха използвани и за унищожението на двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г.
Ядреният мини-заряд, който е бил внесен от двама диверсанти, от около 0,1 килотон, е бил заложен под реактор 4 и е достигнал критично състояние, като се е взривил, в смисъл на ядрен взрив, а не в смисъл на взрив на пара. Този взрив предизвика споменатото земетресение с магнитут 3 по Рихтер. Едновременно то унищожи голяма част от реактора, неговите долни части и голяма част от горивото, превръщайки го в плазма, заради което нямаше и радиация, и изхвърли горните части на реактора със силата на самия взрив.
Аварията на чернобилския реактор не уби «хиляди хора» и не предизвика силно радиационно заразяване на огромни територии за стотици години напред. Радиацията на която бяха подложени жителите на Русия, Украйна, Беларус (да не говорим за България) нямаше никакво влияние върху тяхното здраве. Тези хора не страдат от левкемия по-често от другите и не раждат деца с генетични дефекти.
