Ревизионизмът, исторически феномен, враждебен на марксизма
От възникването на работническото движение до ден-днешен вътре в него се води напрегната борба между две течения, революционното и опортюнистическото.
В хода на историята опортюнизмът приемаше различни и многобройни лица, маскираше се под „ляво крило“ и под дясно крило.
Тази статия се занимава с дясното крило на опортюнизма или ревизионизма, заложил основите на политическото течение, известно днес като социалдемокрация, природата на което през 20-ти век беше подложена на мутация и от течение в работническото движение се превърна в политическо движение, което е безкомпромисен защитник и съществена крепост на монополистичния капитализъм.
Ревизионизмът се появява в последните години на 19-ти век, когато след смъртта на Фридрих Енгелс в социалистическото движение започва открита война, възглавена от немеца Едуард Бернщайн, чийто афоризъм „движението е всичко, крайната цел – нищо“ стана знаме на последователите на ревизионистичната теория и нейната политическа практика.
Ленин спори с тези възгледи:
„… с тази крилата фраза Бернщайн изразява същността на ревизионизма по-добре от многото си дълги разсъждения. От случай към случай определят поведението си, приспособяват се към събитията на деня, към повратливостта на политическите нищожества, забравят коренните интереси на работническата класа и основните черти на целия капиталистически строй, на цялата капиталистическа еволюция, жертват тези коренни интереси заради действителните или предполагаемите изгоди на момента, – такава е ревизионистичната политика. И от самата същност на тази политика произтича с очевидност, че тя може да приема безкрайно разнообразни форми и че всеки колкото и да е „нов“ въпрос, колкото и да е неочакван и непредвидим обратът на събитията, макар този обрат само в миниатюрна степен и за много малък срок да променя основната линия на развитие, – неизбежно ще предизвиква винаги едни или други разновидности на ревизионизма“.
Ревизионизмът, твърдейки че е станала радикална промяна на обществено-икономическите условия, се прояви като течение, открито враждебно на марксизма, отричайки основните постулати на марксистката наука:
В сферата на философията те излизаха с отрицание на нейния партиен и класов характер, следвайки на буксир след буржоазната „наука“ и хващайки се за „неокантианските“ теоретици.
В областта на икономиката те отричаха теорията на стойността, закона за капиталистическото натрупване и закона за абсолютното и относителното обедняване на работническата класа в новите условия на капитализма.
Беше заявено, че концентрацията и стесняването на дребното производство от едрото в селското стопанство не се случва навсякъде.
Те защитаваха тезата за това, че в търговията и промишлеността процесът на концентрация на собствеността протича крайно бавно.
Те казваха, че едрите капиталистически компании ще спрат с анархията в производството и по този начин автоматично ще доведат до намаляване на противоречията между наемните работници и буржоазията.
В областта на политиката ревизионизмът се опита да преразгледа това, което действително е основата на марксизма – учението за класовата борба.
Политическата свобода, демокрацията и всеобщото избирателно право ще унищожат почвата за класова борба – говорят ни ревизионистите.
Тъй като – продължават те – доколкото в демокрацията господства „волята на мнозинството“, не трябва нито да гледаме на държавата като на орган на класово господство, нито да се отказваме от съюз с прогресивната, социал-реформаторска буржоазия срещу реакцията.
За Ленин ревизионизмът – преразглеждането на марксизма – е едно от най-главните, ако не и най-главното, проявления на буржоазното влияние върху работническата класа и буржоазно развращаване на наемния труд. В своята работа „Крахът на II Интернационал“ той дава следната оценка на опортюнизма:
„Опортюнизмът е принасяне в жертва на временните интереси на нищожно малцинство работници коренните интереси на масите или, другояче казано, съюз на част от работниците с буржоазията срещу масата на работническата класа.“.
Факт е, че идеологията е отражение в съзнанието на хората на обективно съществуващи социални условия и главно – отражение на господстващите производствени отношения.
По този начин, както смята Ленин, ясно се изографисват историческите корени на феномена на ревизионизма и неговата класова природа.
„… във всяка капиталистическа страна редом до работническата класа винаги стоят широки слоеве от дребна буржоазия, дребни стопани. Капитализмът се е родил и постоянно се ражда от дребното производство. Цял ред „средни слоеве“ неминуемо отново се създава от капитализма(…) Тези нови дребни производители също неминуемо отново се захвърлят в редиците на наемния труд. Съвършено естествено е, че дребнобуржоазния мироглед отново и отново се просмуква в редовете на широките работнически партии. Съвършено ясно е, че така трябва да бъде и ще бъде винаги чак до победата на социалистическата революция…“
Накратко, марксизмът-ленинизмът подчертава три съществени особености на десния опортюнизъм или ревизионизма:
1. Ревизионизмът е международно явление, тъй като е социален продукт на определена историческа епоха.
2. Ревизионизмът редовно се появява в работническите партии, отчитайки цикличния характер на капиталистическото развитие, и може да приема различни форми.
3. Десният опортюнизъм, преразглеждайки основните остулати на марксизма, изкривява революционния характер на работническата партия, отклонявайки я от нейната основна цел: разрушаването на икономическата и политическата власт на буржоазията.
Характеризирайки реформистката политическа практика, произтичаща от теоретичните положения на ревизионизма, Ленин доказва, че буржоазията с едната си ръка дава реформи, а с другата винаги си ги взима обратно, свежда ги до нищо, използва ги за поробване на работниците, за разделянето им на отделни групи и за увековечаване на наемното робство.
Затова реформизмът, дори тогава, когато е напълно искрен, на практика се превръща в оръдие, с помощта на което буржоазията подкупва и обезсилва работниците.
Опитът на всички страни показва, че работниците, доверили се на реформистите, винаги се оказват излъгани.
автори: Раул Мартинес и Рамон Лопес, ЦК на Комунистическата партия на народите на Испания