Може ли фениксът отново да се възроди от пепелта на историята 100 години след Руската революция?
«Ура! Ура! Ура!» Помня тези възгласи, когато войници в сиви униформи и със сурови лица отговаряха на приветствието на своя командир:
«Поздравявам ви със 70-та годишнина от Великата Октомврийска социалистическа революция!»
В този прохладен ноемврийски ден на 1987 г., когато бях студент по програма за обмен, тръгнах по улица Горки в Москва, за да гледам военния парад, който се насочваше към Червения площад. Там бяха съветски и чуждестранни дейци, те гледаха как млади войници отдаваха чест на вожда на световния пролетариат. Това впечатляващо зрелище трябваше да послужи за нагледна демонстрация на несъкрушимата революционна енергия на комунизма и неговото глобално въздействие.
Съветският лидер Михаил Горбачов произнесе реч, посветена на движението, основано на ценностите на 1917 г., пред леви лидери на различни страни, сред които бяха Оливър Тамбо от Африканския национален конгрес и Ясер Арафат, ръководител на Организацията за освобождение на Палестина. На площада имаше множество плакати с думите на руския поет Владимир Маяковски:
«Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить».
В този момент лозунгът звучеше фалшиво, защото икономическите проблеми на СССР бяха очевидни за всички, особено за моите руски състуденти, чието изхранване напълно зависеше от слабо финансираните университети. Но независимо от всичко това, съветската система изглеждаше така здрава, както мрамора на мавзолея на Ленин. Подобно на много наблюдатели, тогава и аз за нищо на света не можех да повярвам, че само след две години комунизмът ще падне, а след четири години СССР ще рухне.
Много скоро обществените възприятия за събитията от 1917 г. се промениха кардинално: свободните пазари започнаха да ни се струват нещо напълно естествено и неизбежно, а комунизмът се превърна в явление, което е било обречено да попадне, както казва Лев Троцки, в «коша на историята». Вероятно глобалният либерален ред ще се сблъска с други призиви и заплахи, сега те произлизат от ислямизма и държавния капитализъм на Китай, а не от дискредитиралия се марксизъм, както твърдят някои.
Днес, когато отбелязваме 100 години от Февруарската революция, превърнала се в предверие на ноемврийското въстание на болшевиките на Ленин, историята отново промени посоката на движението си.
Китай и Русия отново използват символите на своето комунистическо наследство, за да укрепят позициите на антилибералния си национализъм.
На Запад вярата в свободните пазари така и не се възстанови след финансовата криза от 2008 г., а новите ултрадесни и ултралеви политически явления стремително набират популярност.
Неочаквано силни бяха позициите на независимия социалист Бърни Сандърс по време на миналогодишната борба вътре в Демократическата партия на САЩ, както и успехът на изборите на новата партия «Подемос», оглавявана от бивш комунист. Това са признаци на укрепване на позициите на левите сред широките маси.
През 2015 г. класическият труд на Маркс и Енгелс «Манифест на Комунистическата партия» се превърна в бестселър във Великобритания.
Сега питам себе си, действително ли видях в онзи ден в Москва «последното ура» на комунизма.
Или вероятно днес наблюдаваме раждането на новата версия на комунизма на XXI век?
Автор: David Priestland — професор по съвременна история от Оксфордския университет и автор на книгата: «Червеният флаг: история на комунизма».
Превод и редакция: Петя Паликрушева за News Front
Източник: https://www.nytimes.com/2017/02/24/opinion/sunday/whats-left-of-communism.html?ref=opinion&_r=0