Това, че Стайнбек с произведението „Тортила Флет“ започва все по-внимателно да изучава социално-икономическите конфликти на 30-те години, че несъзнателно се ориентира наляво в един период, когато трудовите маси в Америка бързо се революционизират, се доказва и от факта, че в 1935 г., когато книгата излиза, Търговската камара в Монтерей обнародва официална декларация, с която завява, че „такова място и такива хора, като описаните в романа, не съществуват“ и че всичко е измислено и лъжливо.
(Същото ще се повтори в 1945 г. по повод „Улица Консервна“ — тогава освен Търговската камара опровержение публикува и Сдружението на рибните фабриканти в Монтерей.)
Сам един от нямащите, Стайнбек съвсем не е чужд на класовите противоречия и затова не е чудно, че съумява да вземе страна, когато в Салинас започва стачка на ябълкоберачите.
Тя бързо се разраства, обхваща стотици земеделски труженици и довежда до обща стачка в Сан Франциско през 1934 г. Тези събития стават в родния край на писателя и това още повече му помага да ориентира своите симпатии.
Набързо създаден комитет на земевладелци и индустриалци поема фактическата власт, отменя гражданските свободи, въоръжава големи маси свои привърженици и повежда истинска битка срещу стачниците.
Салинас се превръща в укрепен град с барикади и бодлива тел, започват арести и масови разстрели, с линч биват заплашени всички журналисти, дошли да отразяват нечуваното кръвопролитие.
Стайнбек е потресен и посвещава следващата си книга на това жестоко класово стълкновение — тя носи заглавието „В съмнителна битка“, израз, взет от „Изгубеният рай“ на Милтън.
В писмата си от това време той споделя, че книгата ще бъде „прост разказ за стачката“, че може би ще се окаже „твърде жестока“, за да я приеме някой издател.
Сега вече неговите герои не са жертва на стихиите, на личните си страсти и състоянието си, а на социалното неравенство. Писателят се опитва да застане в позата на страничен наблюдател и уж обективно да разказва събитията като незаинтересован хроникьор, но в романа за пръв път той открива за себе си типичната за Америка социална несправедливост, стихийния протест на експлоатираните.
И за пръв път Стайнбек въвежда в своето съзнание, а оттам и в романа си героя-комунист.
Тъкмо комунистът внушава на стачкуващите, че могат да извоюват по-добри трудови и жизнени условия единствено ако са солидарни, ако представляват организирана сила.
Пишейки „В съмнителна битка“, Стайнбек се сблъсква с икономическите, социалните и културните основи на американския начин на живот, с широко разтръбяваните принципи на американската „демокрация“.
Но в същото време той все още не може напълно да застане на позициите на професионалния революционер. Така или иначе, той решително застава на страната на потиснатите и „В съмнителна битка“ се нарежда с право измежду най-силните произведения на американския критически реализъм.
В писмо до приятеля си Джордж Олби той ще напише:
„Не съм сигурен дали знаеш каква бомба представлява Калифорния в момента. Във всяка шупла има динамит. Ще ми се всичко да видя и всичко да чуя. В Салинас почнаха бунтове, по улиците на скъпото ми родно градче убиват хора.“
Но успехът на „За мишките и хората“ временно откъсва писателя от неговите проучвания на това характерно за американското стопанство явление, по това време вече взимащо застрашителни размери и носещо семето на една от най-разтърсващите социални катастрофи в САЩ.
Стайнбек има вече достатъчно средства, за да си позволи няколкомесечно пътуване до Европа, където посещава Англия, Ирландия, Швеция и Съветския съюз.
Но след завръщането си незабавно се отправя отново към лагерите на сезонните работници.
„Палатките им са на половин метър във водата — пише той. — Децата седят на креватите и няма нито храна, нито огън да се сгреят.“
После изпраща серия репортажи със снимки на списание „Лайф“, но те така и пропадат, „по вътрешнополитически и хуманни съображения“. През есента на 1937 г. той заминава за Оклахома, един от най-зле засегнатите Средни щати след дългогодишните засушавания. Още през 1933 г. в този район започват да бушуват невиждани прашни бури. През 1935 г. те обхващат Тексас, Канзас, Източно Колорадо, Ню Мексико, на север стигат до Мичиган, на юг — до Луизиана. Населението веднага изковава наименование на пострадалите места — нарича ги „прашни чаши“, — а президентът Рузвелт ги обявява за бедствуващи. Разорението е пълно, пропиляна е богата реколта, земята заприличва на камък, в който нищо не никне.
Изсичането на горите във Великата равнина още по времето на похода на запад казва думата си: почвата ерозира и се спрашава, необикновеното й плодородие се превръща в печален спомен.
И сякаш за да стане картината още по-мрачна, над пометените житни поля се понася друг, още по-чудовищен ураган — икономически.
Започва масовото окрупняване на обработваемите площи, един по един милиони декари влизат в алчните ръце на множество банки и големи компании, които пускат по тях високопроизводителна селскостопанска техника.
От една страна, това е единственият начин да се възстанови почвата: изкуственото наторяване и машинната обработка ще върнат плодородието на земята. Но другото острие на ножа е по-страшно:
капиталистическата собственост на земята прави излишен труда на милиони селяни, унищожава техните заселища, прогонва ги от родните им места, превръща ги в лумпени скитници.
Оклахома, когато Стайнбек я посещава, е като потъващ кораб. Фермери и арендатори я напускат на дълги върволици, пътуващи кой както може, някои и пешком. Под неумолимото слънце се носи протяжното скърцане на колела, пропукват разнебитени мотори — една тъжна човешка река се отправя на запад, вечно на запад!
Някой им е пришепнал, че в рая Калифорния има и работа, и хляб, и постеля… Заедно с преселниците Стайнбек пътува до родния си щат, живее в техните попътни лагери, споделя всичките им несгоди. По това време в Ню Йорк е премиерата на драматизираната му повест, канят го на приеми, искат му статии, интервюта, предлагат му екранизации на други негови произведения. Но него го няма. В едно твърде показателно писмо до литературната си представителка Елизабет Отис от началото на февруари 1938 г. той пише:
„Трябва да замина за вътрешността на долината. Там гладуват близо пет хиляди семейства, не просто гладни, а именно гладуващи. Властите се мъчат да им осигуряват храна и медикаменти, но фашизирани групи от собственици на предприятия, банки и едри фермери навсякъде ги саботират, крещейки за балансирани бюджети… Така или иначе, замесих се в тази работа и сега съм длъжен да отида там, за да видя със собствените си очи и всичко да си изясня. Дали ще мога да помогна с нещо, за да им дойде умът на тези убийци? Вбесен съм. И никому нито дума за това, че, тук-виж, старите ми приятели от Фермерската асоциация отново се опитали да ми одерат скалпа, когато си свърша работата… Удивително, колко безпомощни и ненужни стават книгите пред лицето на такива трагедии!“
Същата година излиза памфлетът му „Силната им кръв“, в който анализира капиталистическата основа на селскостопанската икономика на Калифорния, иначе немислима без труда на миграционната работна ръка. Заедно с това той предлага редица реформи за урегулирането на този проблем, утежняващ се и поради факта, че селскостопанските корпорации в щата приемат враждебно сезонните работници, без да им осигуряват необходимите жизнени условия.
Повечето от мерките, които Стайнбек подхвърля в „Силната им кръв“, фигурират и в програмата на Рузвелтовия „Ню Дийл“ (Нов курс), но писателят е доста по-радикален.
„Нима нашият щат — завършва памфлетът — е дотолкова глупав, порочен и алчен, та не може да нахрани и облече хората? Нима няма да бъде направено нищо? Иначе гладът ще се превърне в гняв, а гневът — в ярост.“
Събраният материал, психическото състояние, творческият порив на Стайнбек бавно, но сигурно вървят към „коронната“ книга, към една от „най-големите световни висоти на американската прогресивна реалистична литература“, както съветският американовед Г. П. Злобин нарича „Гроздовете на гнева“.
Стайнбек никога преди не е работил така упорито и всеотдайно. Но със силата на таланта си, с цялото си дотогавашно творчество той стъпало по стъпало се е изкачвал към своя шедьовър. Първият вариант на романа не му харесва, захвърля го, почва втори. И когато най-сетне ръкописът е изпратен в издателството, авторът му е поставен от лекаря си в леглото. Сам признава, че се чувствува емоционално опустошен. Същото след време ще изпитат и неговите редактори. Те настояват в книгата да се направят известни промени. Стайнбек отговаря, че книгата не е написана за дами със слаби нерви, че никога не е променял нито една дума в съчиненията си, за да се понрави на този или онзи вкус, че няма никакво намерение да отстъпва от този свой принцип. Издателите наново настояват за промени. Отказът му е категоричен:
„Аз пиша не за да доставям на читателя приятни преживявания. Наопаки! Правя всичко, за да го доведа в състояние на нервна криза. И още: написал съм тази книга не както се пишат обикновените книги, украсявайки живота. Всички истории съм написал, без да украсявам нищо.“
Излизането на романа в 1939 г. е нещо повече от сензация. Фермерската асоциация в Калифорния веднага прави опит да подведе писателя под съд за клевета. Но той предава документалния материал за книгата си в щатската прокуратура. Правят опити за физическа разправа, мъчат се да го обвинят в изнасилване (!).
Стайнбек е принуден да се крие.
Печатът го обявява за комунист, заплашват го със „случайна“ автомобилна катастрофа.
Появяват се брошури, в които се оспорват изводите му, в които се твърди, че сезонните работници в Калифорния берат само „гроздове на щастието“ и т.н. Но заедно с това писателят Джон Стайнбек, за когото се понася мълвата, че „знаел твърде много“, влиза завинаги в реалистичната американска литературна традиция „през главния вход“.
На следващата година го удостояват с наградата „Пулицър“, критиката поставя „Гроздовете на гнева“ на едно равнище с „Чичо Томовата колиба“ по сила на въздействието и с „Хъкълбери Фин“ по епичност. Романът е наречен „най-значителната социална книга на своето време“, признат е за един от най-добрите пролетарски романи на 30-те години.
Посочвайки, че Стайнбек продължава традицията на социалната критика в духа на Франк Норис и Джек Лондон, критикът Максуел Гайзмар казва, че „историята на преселението от Оклахома на запад ще остане велика и животворна книга“. А Г.П. Злобин в обширния си предговор към англоезичното издание на „Гроздовете на гнева“ („Прогрес“, Москва, 1978), откъдето са заимствувани някои от приведените тук епистоларни цитати на Стайнбек, пише:
„Романът носи ярко хорово начало, поразително многогласие. Тези гласове принадлежат на огромно, безбройно множество безплътни, макар понякога наречени с имена герои. Те питат, спорят, жалят, възторгват се, оплакват се, бранят се, убеждават, зоват, заплашват. Кръстосват се с гласовете на семейство Джоуд и се сливат в един общ глас — гласа на народа.
И той изразява широкообхватността, многостранността на художествената реалност, нейната епичност. В този грандиозен, нестроен, но по определен начин настроен хор авторът вплита и своя тревожен и твърд, рационален, публицистичен глас. Той не е вън и над героите си. Той е един от тях, частица от тях. Той също е народът.
И това разтваряне на гражданско-лиричното начало в масата е главното художествено откритие на Стайнбек.“
Писателят стига до тази изключителна епичност не по пътя на калейдоскопичността, не механично натрупвайки детайли, а чрез съчетанието на богат запас от художествени средства. Достатъчно е само да споменем неговата проста символика: майка Джоуд е не само обикновена жена-майка, а жената-селянка, носителката на живота, неговият извор. Тъпоносото чудовище-трактор не е просто машината, която ще срине колибите и ще разоре нивята, а олицетворение на всесилната банка, на капитала. Писателят използува всички възможности на своя жанр, всички реалистични образни средства и затова романът е не само огледало на съдбата на преселниците, не само документално потвърждение с художествени прийоми на реално съществуващи факти, а и един дълбоко осъзнат, емоционален, политически акт.
Макар че принципите на научния социализъм са твърде далеч от него, Стайнбек издига идеала на колективизма в една страна на войнствуващ индивидуализъм, вярва в силите на народа, в издръжливостта на духа му, вярва в човешката солидарност.
„Теориите се менят — пише той, — търпят крах, възникват школи, философски учения, — национални, расови, религиозни, икономически предразсъдъци, които после се разсипват на прах, но човекът, макар да се препъва, непрекъснато върви напред… Като прави крачка напред, той може и да се повърне, но само на половин крачка — пълна крачка назад той никога няма да направи.»
Кръстан Дянков
