Обсадата на Константинопол през 718 г. е мащабен поход на арабите да завладеят Константинопол – столицата на Византия.
През есента на 717 година огромна арабска армия водена по суша от халиф Сюлейман ибн Абдул-Малик, а по море от командващия флота негов зет Маслама ибн Абдел Малик, на комуто впоследствие е поверено цялото командване потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни.
При това положение новият владетел Лъв III Исавър изпраща пратеници при българския кан Тервел с молба за помощ. През пролетта на 718 година кан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград. Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и поради това приема молбата за помощ.
В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван лично от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, с което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двайсетхилядната армия е отново разгромена от българските войски.
|
|
“ |
| — Михаил Сирийски, византийски летописец. | ||
Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад. През пролетта на 718 година кан Тервел нанася на арабите поредното поражение.
Според източника „Химн Акатист» арабите дават 20 000 жертви, според Алберик – 32 000. Сухопътната армия на Маслама е разгромена, като жертвите от арабска страна са съгласно Теофан Изповедник са 22 000, а според хрониката на белгийския монах Зигеберт българите избили 30 000 сарацини.
На 15 август 718 година арабите се оттеглят от Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие.
В един свой труд от 1545 година испанският автор Мехия изтъква значителната роля на българите за разгрома на арабите на Балканите и противопоставянето на арабските амбиции да поставят в клещи и да застрашат цяла християнска Европа.
Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите е за исляма велико бедствие, като я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел 15 години по-късно в равнините на Поатие.