Вече 144 години откакто ти, Дяконе, си горе на небето при ангелите и далеч от нашите земни проблеми. Това, мен ако питаш, е доста време, през което в твоята България се случиха много неща, повечето тъжни, далеч по-малко добри.
Та затова реших да ти пиша, на теб, единственият непреходен и неоплют образ в нашата история, на теб човека, с който се измерваме, по който се равняваме и който днес безумно много ни трябва. Но всичко по реда си.
Откъде да започна, твоите копнежи за България бяха толкова много и толкова истински.
Апостоле, ти искаше чиста и свята Република, в която всички сме равни.
От тази твоя мечта, остана само табелата, само името. Днес твоята бедна България е Република, но не онази справедлива държава, за която мечтаеше, а Република на нищетата, на мизерията, на бедността и болката.
Вече 30 г. начело на тази Република застават политици, кой от кой по – непригодни, по – измамни, по-неистински.
Политици, които в стремежа си да угодят на някоя велика сила забравиха, че са избрани за да служат на своя народ. Забравиха и твоите думи, че този който ни освободи, то той пръв ще ни пороби.
И сега Апостоле, си имаме чорбаджии.
Чорбаджии, слагащи ярем на собствения си народ по-тежък от този, който слагаха поробителите. Само че сега им казваме олигарси.
Едни такива уж лъскави, уж образовани, уж богати, а когато погледнеш по-навътре в душите им виждаш колко са подли, окаляни и празни.
От човек с празна душа най-много да те е страх Апостоле, това не е човек, а дявол, изпратен сред хората.
И сега дяволи мъчат народа, лъжейки го и кълнейки се в любов към България. Скубят го, а народът стои и гледа мълчаливо, гледа ги с обич и уважение. Та от какво, ако не от обич им позволяваме на тях чорбаджиите да решават нашата участ и тази на децата ни, да се гаврят с нашия живот и с изграденото от нашите майки и бащи. Обичаме ги, но тази обич един ден ще стане по-гореща и от омразата.
По отношение на равенството и мирния живот с турци, евреи, арменци, се оказа прав. Ние тук в нашата малка България заедно посрещаме несгодите, заедно се борим с живота и заедно търпим вече толкова много години тежката участ да бъдем роби в собствената си държава. Търпим, но търпението ни сякаш не свършва. Делим се единствено когато се молим, едните на Бог, други на Аллах, а трети — на Йехова.
Но се молим за едно и също Апостоле, защото сме еднакви отвътре, защото сме братя в сърцата си.
Като започнах за Бог, да ти разкажа и за църквата. Да, тази същата църква, в която ти бе „Дякон Левски“. Тя единствено не призна твоя подвиг, единствено тя не прозря колко си достоен.
Вече век и половина твоят народ иска да бъдеш обявен за светец, Апостоле.
Светец ти вече си в сърцата ни, а вярвам, и в очите на Бог. Та затова, едва ли е толкова важно какъв си за църквата. Обаче мен ме боли. Твоят грях бил смъртта на едно ратайче.
Не навеждай поглед Дяконе, не скланяй глава. Ако грехът ти е, че уби един, за да живеят милиони, то нека този грях падне върху всички нас, благодарните техни потомци.
И от къде на къде, тази църква, превърнала се /с малки изключения/ в храм на мерцедесите и ролексите, има наглостта да съди теб, най-святото чедо на майка България.
Нима хората, тъй лесно възхваляващи, щедри архонти с дебели вратове и тъмно минало, имат правото да оценят теб.
Нима не е чудо, че само ти в цялата 1300 г. наша история, успя да събудиш своя народ, да му вдъхнеш сили и вяра, смелост и себеотрицание. Да го накараш да забрави думите и да мине към дела, да го убедиш, че „свободата не ще Екзарх, иска Караджата“. Всъщност ти имаше един бог Апостоле – Свободата и една църква – България.
А народът, той си е същият. Отруден, добър и честен. Народ, който обаче заспа след твоята кончина. Спи и сега. Вместо да стане, да се надигне и да отреже главата на змията, която го хапе толкоз люто и толкова много години. А той може, народ, чийто син носи името Васил Иванов Кунчев – Левски, може всичко.
Този народ търпи да крадат от неговия хляб вместо да го даде на децата си. Търпи разни негодници да взимат от изкараните му с кръв и пот левчета и вместо за болници, за училища или за храмове, да ги харчат в далечни държави по лъскави кръчми и плажове.
Чакай, чакай Апостоле, ти май се зачете в писмото, но защо са тези сълзи, тази печал и горест. Не всичко е свършено.
Не плачи, твоето дело не е погинало и нивга не ще да погине. Нашият народ е търпелив, но и с голямо сърце. Той отделя от залъка си, за да помогне на бедните, дарява на болните, слабите и самотните. Това е народ в чиито души няма омраза, а само благородство, в чиито очи няма гняв, а само обич.
Аз вярвам, а смятам вярваш и ти, че майка България има и днес достойни чеда, Дяконе. Чеда, които не са забравили твоя подвиг и твоите завети. Чеда, на които им писна от изедници, от чорбаджии, от крадци и мошеници.
Чеда, които не искат да носят во веки робския хамут и да теглят каруцата.
Чеда, които ще дадат живота си, за да добруват другите, така, както го стори ти Апостоле.
Поспри, избърши сълзите си и ни погледни. Погледни ни с обич и подай ръка от Рая към малка България.
Защото аз знам, ти си там, до коляното на Бог и се молиш за твоя народ.
Измоли Господ само за едно – нека се роди твой наследник!
Човек, който да отвори очите и сърцата на всички ни, който да намери смелост да забрави за себе си и да поведе народа, да го поведе напред към по-добър живот, към благоденствие.
Защото това робство, в което живеем е по-страшно от Османското. Днес Дяконе, не отсичат главите ни, отсичат мечтите ни, бляновете ни и нашите копнежи. Това, оказа се боли повече, отколкото ако бяха взели живота ни.
А онези от Вас, които видяха етнически или политически краски в моето писмо, които не могат да се смирят дори на този ден, дори пред този символ – знайте, той е там горе и се моли дори и за вас.
Той не е виновен за духовната пустиня, в която живеем.
Грехът за това е наш, сънародници.
Никола Чанев,
Кърджали
Специално за 24rodopi.com